Страх от психични заболявания

[autumn]

Здравейте, дами и господа психотерапевти!

Към Вас се обръща едно младо, 23-годишно момиче, чиито очи са пълни със страх! Предварително се извинявам за дългия пост, но искам да обесня в подробности положението, в което се намирам. Проблемите ми започнаха преди около година и половина. Първоначално започна да ми става лошо, да ми прималява, да си мисля, че ще припадна, да се задъхвам и да изпитвам желание да се махна от мястото, където се намирам. Така известен период от време ми се случваше доста често, след което няколко дни буквално не можех да стана от леглото, нямах сили да се изправя, не можех да спя, да ям...Съответно започна и ходенето по лекари, различни изследвания, в които единственото леко притеснително е, че единият хормон на щитовидната жлеза беше с малки отклонения и при последващи изследвания през няколко месеца всичко беше наред. Постъпих в гастроентерологично отделение - и там нищо, но едната лекарка там ми обесни, че всичко е на психична основа и че нямам здравословен проблем, аз съответно не можех да повярвам. Имах чувството, че умирам. След като излязох от болницата положението се задълбочи с постоянни нервни състояния, липса на желание за каквото и да е, депресия и т.н. След доста прочетена информация в интернет, установих, че става въпрос за ПР и започнах психотерапия-около 4-5 месеца и до ден днешен ходя от време на време. Отначало бях много объркана и не знаех какво се случва с мен. След това с помощта на терапевтката започнах да си обеснавам нещата-развила съм ОКР и в следствие на това ПР. От малка, може би 10-12 годишна правех разни ритуали с цел да предпазя хората около мен и самата мен да не ни се случи нещо лошо. Правила съм какво ли не-най-вече чуках на дърво, но на точно определено място, по точно определен начин, скачала съм преди да изляза, обувала съм се по странен начин, прекръствах мислено близките си и т.н. мога да кажа още много. При мен сякаш налице бяха повече ритуали, от колкото натрапчиви мисли-те бяха съврзани със страх да не се случи нещо лошо. А когато нещо такова станеше се ядосвах, че въпреки нещата, които правя лошите неща се случват и прекратявах ритуалите за определен период от време, след което пак възобновявах. Мисля, че всико започна от чисто детските игри и вярвания, като това да се хванеш за червено като видиш линейка, да чукаш на дърво и т.н. Тогава не съм осъзнавала, че това е нещо ненормално. След като стигнахме до този извод с терапевтката, прочетох информация в интернет, относно ОКР и установих колко много неща, които пишат се отнасят и за мен, се уплаших много и от раз прекратих всички ритуали, суеверия, набожности и др. Не ми беше особено трудно, и сега не ми е трудно да не ги правя. Просто разбрах процеса им - че няма нищо магическо, или че Бог примерно ще ме накаже, ако не направя някой ритуал, или че аз самата ще предизвикам нещо лошо, а че всичко се дължи на тревожност, оттам натрапчиви мисли и ритуали (поправете ме, ако греша). Единственото, което ме притеснява и досега, относно ОКР е това, че пише, че са налице промени в мозъка. И така с много размисли, работа по себе си, много изчетена литература, упражнения като визуализация, утвърждения, медитация, спорт, здравословна храна и т.н. успях да закрепя първоначалното ужасно състояние. Чисто физическите симптоми поизчезнаха, но за сметка на това се появиха страховете. Мисля си, че не съм нормален човек, че съм болна от някаква психична болест. Тревожността ми продължава да е много голяма. Само да отбележа, че не съм пила никакви лекарства, освен такива на билкова основа и хомеопатични.

И сега искам да Ви опиша и най-големия ми страх, който е и повода да се престраша да пиша във форума. Мисля, че майка ми е с недиагностицирана шизофрения. За последните 8-9 години се промени до неузнаваемост. Загуби работата си, започна да говори, че всички са против нея, че чува съседите да и говорят разни неща, да я обиждат. Виждала съм я да си говори сама, да се смее, да прави гримаси. Опитвала съм се да говоря с нея, да и обесня, че тя си въобразява, че ако и говорят и ние ще чуем, но тя е убедена и никой не е в състояние да я разубеди. Казвала ми е и на мен, че и аз съм виновна тя да загуби работата си и че съм и била провалила половината живот. Когато и говоря нещо се хваща за най-малката дума и изкарва така нещата все едно искам да я обидя по някакъв начин. Много ми е трудно да пиша за това, много ми е мъчно за нея. Преживях голям стрес в първите години, които тя остана без работа, защото през деня бяхме само двете в нас, аз се подготвях за кандидатстудентски изпити, а се занимавах постоянно и с нейните истории. От момента, в който започнаха и моите проблеми не живея в нас и се прибирам да се вида с родителите си сякаш насила. Всичко това отключи и ГОЛЕМИЯ МИ СТРАХ - ами ако и аз съм болна от шизофрения, ако майка ми ми го е предала, ами ако я развия, ами ако я предам на децата си?! Този страх задълбава и задълбава. Изчетох цялото количество информация в интернет. Започнах да търся симтоми в мен - да се чудя дали звуците около мен са реални, дали мислите ми са нормални, да съм постоянно в очакване да започна да чувам гласове. Започнах да се сещам и за случки - понякога изпитвам страх някой да не ме преследва, да не ми направи нещо лошо, да ме обере и т.н., даже съм се обръщала по улицата, когато вървя да видя дали има някой зад мен. Бях на дискотека скоро и имаше компания от момчета, които доста настоятелно ни гледаха и веднага в съзнанието ми нахлуха картини как може да ни сложат нещо в питиетата. Отдавам и голямо значение на символиката-примерно, когато ме обзема страхът за шизофренията и отварям вестника да кажем и вътре статия за някой шизофреник как убил някого, или се самоубил или пускам телевизора и пак същото, или виждам по улицата хора, които видимо не са със всичкия си и си казвам ето съдбата ми дава знаци по някакъв начин ми показва, че и при мен ще се случи. Това симтоми ли са? Как да разбера дали започвам да развивам шизофрения? Как да различавам тревожните мисли от налудничевите? Може ли човек с ОКР да развие шизофрения, натрапчивите му мисли да се превърнат в налудничеви? Въобще как да се успокоя? Разговоряла съм и с терапевтката ми по този въпрос и тя е на мнение, че ми няма нищо, обаче в следствие на тревожността, която имам, придобита от разпадналата връзка майка-дъщеря се получава това ми състояние. Последния път ми каза даже, че от страх мога и да си докарам заболяване. Питала ме е дали имаме в рода хора със псих. заболявания и аз и казах, че не знам да имаме такива, тогава тя каза, че ако майка ми има заболяване, то е придобито и няма за какво да се тревожа аз. Но и това не ме успокои. Четох за това как може да започне заболяването и открих, че някои неща са налице и при мен - мъчителен страх от полудяване, хипохондрични опасения, тревожност, мечтателност, еротични фантазми. От малка обичам да мечтая. Обикновенно вечер, преди да заспя си представям ситуации, които ме карат да се чувствам добре, представяла съм си, че съм певица, модел и т.н. На по-късен етап пък, когато ми харесва накое момче си предтавям как съм с него, различни ситуации, включително и леко еротични. Понякога даже съм нямала търпение да си легна, за да започна да мечтая. Знам, че съм изчела твърде много информация и това ми се отразява пагубно, но когато дойде момента на силна тревожност не мога да се спра.

Искрено моля за мнение и съвет!

Извинете още веднъж за дългия пост, готова съм да отговоря на въпроси, ако имате!

Безкрайно съм Ви благодарна!

Редактирано Октомври 27, 2010 от Орлин Баев

[Синьора Ангелова]

Здравей!

Нека започнем с... цитирам "..майка ми е с недиагностицирана шизофрения", недиагностицирана..

Ето и една тема, която би ти била от полза.

Радвам се, че си потърсила помощ и за 4-5 месеца без лекарства си успяла до голяма степен да овладееш ОКР-то. Това означава, че имаш богати ресурси за справяне с психичния си дискомфорт. Разбирам напълно тревогите ти. Ти си младо момиче, животът е пред теб и ти е важно да знаеш какво можеш и какво не можеш да правиш с него. Друг е въпросът, че можеш всичко да правиш със собствения си живот и че търсейки ограничения си ги поставяш сама..

Добре е, че си успяла да се откъснеш от семейството след като си усетила, че тази ситуация ти вреди. Искам да ти кажа, че дори и на сила няма нужда да се прибираш. Животът би бил толкова по-добър, ако всеки правеше само това, което ИСКА! Нещата са такива, каквито са и за да не искаш да идеш да ги видиш значи има причина. И никой на никого не е длъжен. Когато намериш причина за себе си да искаш да ги посетиш - направи го. Съветът ми е да не се насилваш повече да влизаш в ситуации, които те натоварват.

Един друг цитат " Единственото, което ме притеснява и досега, относно ОКР е това, че пише, че са налице промени в мозъка". Мила, промени в мозъка се осъществяват при всяка една емоционална промяна. Мозъкът никога не е била статичен! Той се изменя, когато тъгуваме, когато сме под стрес, когато сме.. ЩАСТЛИВИ!

При теб се наблюдава и ефектът на селективното внимание. Т.е. избираш си фактор, в/у който се съсредоточаваш по-скоро несъзнателно и си постоянно нащрек да го срещнеш. Нямаш си представа правейки това, колко много други неща изпускаш! Това е клопката. Започваш да виждаш и усещаш само нещата ,които имат връзка с този фактор. Но тъй като вниманието ни все пак има ограничен капацитет, не може да приема всяка друга информация, която е встрани от "полезната". В такъв случай човек си мисли, че намира "без да иска" нещо.. а всъщност само това е търсил и не е имал ресурс да намери друго! Един съвсем ежедневен пример, бременните жени започват да виждат все повече бременни и често имат чувството, че точно когато са забременели всички са се юрнали да раждат Сама разбираш колко е ограничаващо, нали? Притеснила си се момчетата да не злоупотребят с вас, мечтаеш преди заспиване, понякога те е страх някой да не те обере....(Оххх, ако знаеш за колко болести е характерна умората и главоболието) А къде са всички онези неща, които правиш и нямат нищо общо с шизофренията?

Хайде, майка ти не можеш на сила да заведеш на психиатър, но теб дали би те успокоила една консултация с доктор? Предполагам, че терапевтът, при който ходиш е психолог. Ако е психиатър, значи можеш да се довериш на преценката й като специалист. Тя е запозната много добре с твоята история. Ако не е психиатър, намери такъв, при който да идеш за консултация. Само че, ако наистина решиш да го направиш, е много важно да идеш при подходящия - който не дава хапове за всеки преглед....

Прегръщам те! Пиши как си.

[autumn]

Здравейте и благодаря за отговора!

Темата, която сте посочили съм я чела и ми подейства успокоително, но проблема при мен е, че е само временно. През определен период от време влизам в силна тревожност, обикновенно продиктувана от нещо прочетено, видяно по ТВ и т.н. И по този начин днес си мисля, че съм с шизофрения, утре с БАР, ето преди малко прегледах вестника и четох статии за убийства и изнасилвания и се замислям, ами ако и аз съм психопат? Ами ако и аз започна да наранявам хората или децата си след време? Нямам вяра в себе си, не се приемам като нормален човек. Не мога да продължавам да живея така, в постоянни тревоги и мисли. При мен натрапчивите мисли са точно такива-болна ли съм, имам ли псих. заболяване, как ще продължавам, трябва ли да си вярвам, мислите ми нормални ли са и т.н. Това ме тормози постоянно. Съответно тази тревожност заема цялото ми внимание, трудно ми е да работя, да говоря по други теми, да се отпусна, нямам желание за нищо.

Относно прибиранто вкъщи ми е трудно да, но се чувствам и виновна като не се прибера, главно заради баща ми-той е най-добрия баща на света. В най-трудните ми моменти той беше най-близкия ми човек и сякаш просто свикнах да говоря с него само за състоянието, в което се намирам и сега ми е много трудно да говоря с него на други теми, отбягвам го, но и изпитвам огромна вина за това, защото знам, че на него му е много мъчно- за пръв път го видях да плаче. Не мисля, че е щастлив в брака си и след като и аз и сестра ми се изнесохме знам, че му е много тежко. Като го гледам, започвам да изпитвам и голямо чувство на вина и към приятеля ми, с когото живея - страх ме е от това аз да не съм болна и да не го погледна след време и да видя баща си в негово лице. Не искам да си проваля живота заради мен.

За психиатъра - в началото имах една консултация с такъв, не ми каза нищо обезпокоително, даже май и нищо не ми каза, по-скоро ме изслуша и ми изписа някъкви хапчета за сън, които аз не съм пила. Терапевтката, която посещавам е клиничен психолог. Нямам много желание за консултация с психиатър, защото ме е страх да не ми постави някоя страшна диагноза и да ми изпише хапчета.

Всичките ми притеснения плод на тревожността ми ли са или наистина може да са реални? Толкова много страхове съм натрупала - как ще я карам така, как ще завърша, как ще гледам семейство и деца, въобще трябва ли да създавам семейство и деца, които мога да обременя, никога ли няма да съм щастлива отново и т.н. Искам да съм пак онова усмихнато и спокойно момиче, пълно с амбиции, което бях само преди година и половина! Ако знаете само колко го искам!!! Възможно ли е наистина да бъда?

[д-р Тодор Първанов]

Здравей Есен!

/поста ми бе писан вчера но днес намирам време да го пусна и колежката ме изпревари, не го коригирам, той добре я допълва/



Ще ми се да изпразним очите от страха. За това ще бъда малко по-директен, но като психиатър с над двадесет години практика, бил и завеждащ отделение за Остри психози в голяма болница /в него се лекуват болните от шизофрения/, ще кажа, че пишете пълни глупости. Говоря за втората част - страхът ви да не полудявате и че сте болна от шизофрения. Четенето, ровенето в различни сайтове и самонаблюдението ви, ви кара да сте написали безсмислици, които аз просто нямам време да коментирам. Шизофрения и БАР са заболявания, които могат да бъдат диагностицирани само от лекар. Подчертавам, само от лекар и то психиатър, след щателно изследване /интервю/, наблюдение и сведения от поне няколко човека. Заболяването е достатъчно сложно, за да бъде диагностицирано дори от лекар с друга специалност. Съпругата ми е също лекар, но да си позволи да постави психиатрична диагноза като шизофрения или БАР, би било безотговорно от нейна страна и тя няма да го направи. Как тогава Вие си позволявате да поставяте диагноза на майка си, та и на вас? Нима знаете повече медицина от лекар с 23 години стаж?

За мен това е безобразие и подценяване на всичките години труд, които всеки лекар е положил - щом можете от четенето в интернет да си поставяте диагнози, поставяйте си ги и се лекувайте. Да видим какво ще стане тогава.

Искате да се успокоите - не знам точно как да го направите, но знам как може да загубите месеци и гори години в напразни тревоги - продължавайки да си мислите, че ще полудеете. Не че от мисленето и четенето ще ви стане нещо, няма , но просто ще живеете един нещастен, изпълнен с тревога и безпокойство живот. И когато станете на 80 години и се обърнете назад ще си кажете: ,,Боже Господи, защо загубих всичките тези години в напразни страхове правейки и себе си и близките си нещастни? Имаше там един доктор психиатър /визирам себе си /, той добре ми каз ваше, че нищо ми няма, но аз защо не го послушах?’’.

Нe мога да не се спра на върха на глупостта в написаното, че мечтите имат нещо общо или са признак на шизофрения. Основният симптом на шизофренията е точно обратното - да не мечтаеш, разбираш ли колко глупости си си вкарала в главата, но просто нямам време да ти ги отбележа.

Питаш какво да правиш с тревожността. Психотерапевтката ти трябва заедно с теб да изработи механизми на поведенияе, което да имаш, когато те обхване тревожността. Тоест, когато започне още в самото начало, преди да те е обхванала напълно /тревожността/, трябва да правиш нещо, с което да започнеш да я контролираш и минимизираш. Аз не мога да ти кажа как да го направиш - проблемът е, че има много начини, но за всеки човек са подходящи 2-3 и без да те познавам, би било безсмислено да ти давам съвет - той най-вероятно няма да проработи. Все пак бих ти препоръчал един разказ от Дж.К.Джером – но трябва да го четеш всеки ден в продължения на 17 дни, след това през ден още 13 дни и накрая 32 дни – през 4 дни. Едва тогава идва ефекта от него /разказът е в края на поста/

Разбира се може и да си представиш как преди години събрах при мен 3 жени, хипохондрички като теб. Едната си мислеше, че може да е болна от спин. Другата - от шизофрения, третата - от рак. Нямаш си представа какъв спор започна. Всяка искаше да е на мястото на другата, казвайки че нейният страх е най-лош и измъчващ. Първата си представяше как хората ще разберат за заболяването и ще я отхвърлят, представяше си даже как родителите и ще се откажат от нея. Втората искаше да е на нейно място казвайки, че все пак спин се развива с години и никой може и да не разбере за него, докато тя като полудее, всички ще разберат, ще ходи по-улиците, ще си говори сама и накрая ще я затворят в лудницата. А тя, горката, дори няма да го осъзнава. Другата, която си внушаваше, че е болна от рак направо избухна казвайки, че след като няма да осъзнава нищо, какъв все пак и е проблема. Докато тя не само може да умре от рака, но и това може да е много болезнено. Общо взето спора продължи в този тон без аз да се намесвам. Малко преди да се скарат обаче, не издържах. Тази, която се боеше, че може да е болна от шизофрения, буквално изрева:”Абе какво сте ми заразправяли, вие знаете ли какво е да си болен от шизофрения?”Не успях да въздържа и искрено се разсмях. Всъщност, жената както и ти, си нямаше понятие какво е шизофрения, беше прочела сумата и глупости и така уверено ги ръсеше все едно аз, психиатъра, не бях в стаята.

След като се успокоих и обясних защо се смея, тя примирено каза: „Абе може да не съм болна от шизофрения, ама и на трите нещо дъската ни хлопа, щом може да се караме за тези глупости”.

Така че, извода ми като психиатър е ясен - хипохондрична си, имаш си психотерапевт, работи системно с него и решавайте проблема. Всичко друго е загуба на време и напразно тревожене.

За майка ти – същото. Не може да се постави диагноза без щателен преглед, но най-вероятно не е шизофрения –доколкото разбирам промените са започнали когато тя е около 40 годишна. Това не е характерно за заболяването.



Надявам се, че поста ми е позлатил малко есента. Не забравяй схемата с четенето на Джером, тя също помага!







Бяхме четирима – Джордж, Уилям Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг – от гледна точка на здравето си, разбира се.
Всички се чувствахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че имал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога имал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мен, нещо не бе наред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е наред, защото неотдавна бях прочел едно дълго упътване за някаква панацея срещу чернодробни болки, в което подробно бяха описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е наред. Бях открил всички признаци в мен.
Невероятно наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за специално лекарство, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената u форма. И във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден днешен.
Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината “предварителните симптоми”, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.
Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах “аденопатия” и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи след около две седмици. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея – бих могъл да живея още доста години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двайсет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.
Отначало това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Откъде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други, не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта, изглежда, ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ензимите още от юношески години. Това бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.
Седях и размишлявах. Струваше ми се, че сигурно съм много интересен случай от медицинска гледна точка и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците по визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мен, за да си получат след време и дипломите.
После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих си пулса. Отначало изобщо не можах да го намеря. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четирийсет и седем удара в минута. Опитах се да почувствам сърцето си, но не можах да го намеря. Бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го, колкото се може повече, затворих едното си око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца му. Единствената полза, която извлякох от този опит, се сведе до още по-голяма увереност от преди, че имам скарлатина.
В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.
Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. “Всеки лекар се нуждае най-вече от практика – рекох на себе си. – Нека ме прегледа: ще натрупа повече практика от мен, отколкото от хиляда и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести”. И тъй, отидох право при него.
– Кажи – рече той, – кажи от какво се оплакваш.
– Няма да ти губя времето, драги мой – подзех в отговор, – да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.
После му разправих как бях стигнал до този извод.
Тогава той просто ме разпъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това – една доста подла постъпка, ако питате мен, – а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска нещо на едно листче, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.
Не го отворих. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.
– Но нали сте аптекар? – възразих аз.
– Да, аптекар съм – отвърна той. – Ако бях нещо по средата между смесен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.
Тогава прочетох написаното, а то гласеше, както следва:

1/4 бифтек и
1/2 литър горчива бира на всеки 6 часа
1 разходка от 15 километра всяка сутрин
1 легло точно в 11 часа всяка вечер.
И не измъчвай мозъка си с неща,
които не разбираш!

Следвах тези указания с щастливия резултат – ако трябва да говоря лично за себе си, – че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден днешен.
Но да се върна към настоящия случай и упътването за рекламирания чернодробен специалитет – аз безспорно имах всички симптоми, най-важният от които се свеждаше до “определено неразположение към всякакъв труд”.
Никакви думи не могат да опишат мъките ми по тоя повод! От най-ранно детство съм същински мъченик. Когато бях юноша, тая болест не ме оставяше нито за ден. Тогава никой не знаеше, че всичко иде от черния ми дроб. В онова време медицината не беше толкова напреднала и всички отдаваха болестта ми на обикновен мързел.
– Ей, ти, малък некадърнико – казваха ми, – хайде ставай, та да свършиш нещо полезно!
Никой, разбира се, не знаеше, че съм болен.
Не ми даваха хапчета; удряха ме по главата. Колкото и странно да изглежда това, тия плесници често ми помагаха, поне за малко. Имаше случаи, когато само една плесница се отразяваше по-благотворно върху черния ми дроб, отколкото въздействието на цяла кутия с хапчета в днешни дни, и ме подтикваше да скоча начаса и без да губя нито минутка, да свърша работата, която ме караха да върша.
Всъщност това се случва доста често – простите старовремски средства понякога се оказват по-резултатни, отколкото цяла аптека с бурканчета и шишенца.
Седяхме тъй към половин час, описвайки болестите си един на друг. Аз обясних на Джордж и на Уилям Харис как се чувствам всяка сутрин, ставайки от леглото, а Уилям Харис ни разправи как се чувства, когато си ляга; и Джордж, който стоеше върху килима пред камината, ни изнесе същинско представление, за да покаже как се чувства нощем.
Джордж си въобразява, че е болен; но всъщност, между нас казано, той винаги е в отлично здраве.
В този момент госпожа Попетс почука на вратата, за да попита дали сме готови за вечерята. Тъжно се усмихнахме един на друг и си казахме, че все ще е по-добре да се опитаме да хапнем нещичко. Харис рече, че малко храна в стомаха често има свойството да прокужда болестта; и тогава госпожа Попетс донесе подноса, а ние насядахме около масата и хапнахме малко бифтек с лук и торта с ревен.
Трябва да съм бил много слаб по онова време; защото, доколкото си спомням, само след около половин час вече не проявявах никакъв интерес към храната – нещо необичайно за мене – и дори се отказах от сиренето.
Изпълнили това задължение, отново наляхме чашите, напълнихме лулите си и подновихме разговора около здравословното ни състояние. Никой от нас нямаше ясна представа, точно от какво страда; но по един въпрос всички бяхме единодушни – болестите ни, каквито и да бяха, се дължаха на преумора.
– Нужна ни е почивка – заяви Харис.
– Почивка и пълна промяна на обстановката – добави Джордж. – Мозъчната преумора е предизвикала общо разстройство на нервната ни система. Промяната на обстановката и пълната липса на всякакви поводи да напрягаме мозъците си ще възстановят умственото равновесие на всекиго от нас.
Джордж има някакъв братовчед, когото обикновено вписват в официалните регистри като студент медик; затова, без сам да ще, той говори донякъде като човек от лекарско семейство.
 

Редактирано Септември 12, 2013 от д-р Тодор Първанов
Дребен шрифт.

[Орлин Баев]

Уау, чудя се как да напиша смеха си, предизвикан от разказа :) . Направо ха ха ха хи хи хи, хо хо хо ...

[autumn]

Здравейте!

Искам първо наистина да благоря за това, че позлатихте есента и да се извиня-не съм искала да подценя всички години труд на лекарите. Аз просто съм едно уплашено момиче и именно, защото разбирам, че само лекар може да потвърди или отхвърли диагнозата, каквато и да е тя, се обърнах към Вас. Благодаря за съветите и за разказа-ще го чета по дадената схема. Разбирам вредата за себе си от ровенето по форуми и интернет статии и ще работя в тази посока да успея да контролирам тревожността още в нейния зародиш. Във връзка с това искам да попитам нещо, свързано с ОКР, за което съм писала в първия си пост. В момента не изпълнявам разни ритуали и тревожните ми мисли се свеждат до:"болна ли съм?", "имам ли псих. заболяване?", "ами ако стане по-зле" и т.н. мисли, свързани с псих. ми здраве. Но забелязвам и нещо, което и преди го е имало, но не съм му обръщала внимание-когато говоря с някого и след това си преповтарям части от разговора на ум, понякога по няколко пъти или когато се обаждам по телефона на някого и преди да ми е вдигнал си представям как ще започна разговора, какво ще кажа. Друго, което забелязвам е, че ми се появяват мисли, които нямат никаква връзка с това, което си мисля в момента и те са обикновенно като реплики. Примерно си мисля нещо, да кажем какво е станало днес и изведнъж като реплика - " Да, бе, да!" или нещо от този род. Това всъщност натрапчиви мисли ли са или нормални? Мога ли да се справя с тях? Благодаря, отново!

[д-р Тодор Първанов]

"болна ли съм?", "имам ли псих. заболяване?", "ами ако стане по-зле" и т.н. мисли, свързани с псих. ми здраве. Но забелязвам и нещо, което и преди го е имало, но не съм му обръщала внимание-когато говоря с някого и след това си преповтарям части от разговора на ум, понякога по няколко пъти или когато се обаждам по телефона на някого и преди да ми е вдигнал си представям как ще започна разговора, какво ще кажа. Друго, което забелязвам е, че ми се появяват мисли, които нямат никаква връзка с това, което си мисля в момента и те са обикновенно като реплики. Примерно си мисля нещо, да кажем какво е станало днес и изведнъж като реплика - " Да, бе, да!" или нещо от този род. Това всъщност натрапчиви мисли ли са или нормални?"

Всичко това, което описваш е присъщо за всеки обикновен човек. Нали имаш родители и приятели - поговори с тях и се убеди, че е така.

[autumn]

Благодаря за отговора! Извинявам се, че пиша толкова късно, обаче ме хвана някакъв стомашен вирус и бях няколко дена на легло. Във връзка с това съм доста притеснена, защото проблемите ми започнаха точно по такъв начин преди година и половина-с гадене, замайване, прилошаване, безапетитие, невъзможност да приема каквато и да е храна, след което се появи безсилието, депресията и тревожността, ПА и разбрах, че всъщност нямам здравословен проблем. Разликата сега е, че имах повръщане и температура, ходих на лекар и ми казаха, че е вирусно. Въпросът е, че тези симптоми ми напомнят много за предния период, което от своя страна активира тревожността ми и сега се питам ами, ако и сега изпадна в депресия и се възвърнат ПА? Днес вече съм на работа, но съм доста замаяна, всичко ми е като на сън и съм без сили. Това страх от страха ли е или депресията настъпва пак?

[д-р Тодор Първанов]

"... сега се питам ами, ако и сега изпадна в депресия и се възвърнат ПА"

Продължи да се питаш. Как хората си правят тревожността и депресията според теб?

Питат се и се самонаблюдават? Така че се питай и самонаблюдавай! Седни за по -удобно и започвай да се питаш, това стах ли е или депресия? Прави го цял ден и вече няма да се питаш, защото ще си имаш и двете.

Ти четеш ли Джером по схемата? Според мен нещо си забравила. Така ли е? Ако е така, не мисля повече да ти отговарям.

[autumn]

Благодаря отново за бързия отговор. Да, чета разказа по схемата, с изключение на последните няколко дена, в които бях болна и ги изкарах в леглото, но сега продължавам с нови сили!

[_Маги_]

Извинявам се за включването, но се зачетох в темата и стигнах до мястото с "рецептата на четене" на разказа на Дж.Джером и се запитах - това сериозно ли е? Звучи ми като смешка.

[д-р Тодор Първанов]

Няма как да разбереш, дали е  само смешка или рецептата работи.Трябва да я изпробваш.

Редактирано Юли 12, 2013 от д-р Тодор Първанов

[Георгии]

Здравейте на всички и се надявам да има хора, които преглеждат този пост понеже виждам, че е доста стар.. 
Искам да попитам понеже 90% от симптомите на момичето,което е писало това са и при мене и се опитвам по всевъзможен начин да ги разбера и да опозная себе си.. Искам да разбера тя как е и дали по някакъв начин се е справила с това и дали има положителни резултати.. И спорта визирам "фитнес" дали ще ми помогне да се изградя като характер и навици. Защото виждам, че когато вниманието ми е далече от ПА и всичко свързано с тях просто забравям, че има нещо, което ме мъчи. Ще съм много благодарен ако някой ми отговори. :)

[д-р Тодор Първанов]

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=14467

 

Тук е последният пост на това момиче.

Ако наистина нещата се припокриват толкова много, няма да стане само с фитнес.

[Георгии]

Първо Благодаря за бързият отговор. Искам да кажа,че аз съм на 20 години и от година и половина съм с ПА, все още не съм ходил на психотерапефт не мисля и да го правя,защото се опитвам максимално сам да се справя с проблема. Относно симптомите - някой от тези,които е изброило момичето са и при мене.. Физически нямам почти никакви, храня се пълноценно, не ми се повдига, единственото, е че при момент на страх и атака ме стягат гърдите и в някои отделни случай потене по ръцете и топли и студени вълни. Проблема при мене са натрапливите мисли, несигурността в себе си, и страх от неизвестното. Другото което съм забелязал,е че когато вниманието ми е някъде другаде и заето с нещо друго - дори и да се сетя,че има нещо, което ме мъчи просто се усмихвам и знам, че се чувствам добре и съм по-силен от него! Но понякога страха ме обхваща и главата ми се пълни с адските глупости.. Знам, че това е защото трябва да променя нещо в себе си, знам,че не идва за да ми навреди а да ми покаже правилният път, знам, че трябва да редуцирам страха, и в момент на атака просто да се отпусна и да я наблюдавам, но за момента просто не знам как да го направя! Това,което ме мъчи най-много е страха от полудяване или че съм болен от психична болест.. 
Искрено искам пак да благодаря за бързият отговор, прочетох поста на момичета и чувството беше вся едно ми падна камък от сърцето и душата! 
Искам да пожелая на всички безкрайни усмивки и успехи в живота все пак той е един не бива да го пропиляваме в неща, които ни карат да се чувстваме тъжни!

[д-р Тодор Първанов]

,,искам да пожелая на всички безкрайни усмивки и успехи в живота все пак той е един не бива да го пропиляваме в неща, които ни карат да се чувстваме тъжни!  ,,, 

 

,,и от година и половина съм с ПА, все още не съм ходил на психотерапефт не мисля и да го правя,защото се опитвам максимално сам да се справя с проблема.,,

 

Опитвайки да се справиш сам, ти вече си пропилял доста време, но по-лошото е, че най-вероятно ще пропилееш още повече време.

[Георгии]

Аз съм от Пловдив но не знам дали има добри терапевти тук. Не искам да ходя при когото  и да е, трябва ми някой препоръчан и някой, който е работил с такъв тип проблеми.. 
Искрено ще се радвам ако вие можете да ми препоръчате! 

[д-р Тодор Първанов]

За съжаление,не познавам никой от Пловдив.

[Георгии]

Благодаря все пак! Стискаме зъби и продължаваме напред а ако в крайна сметка не се получават така нещата ще потърся помощ!

[д-р Тодор Първанов]

Ще поясня отново-мисленето променя мозъка.Мислейки, ние не само активираме десетки хиляди неврони, ние ги ,, запояваме,, един към друг.Твърди се, че веднъж запоени те не се разпояват.Но, за да се помогне на човек, да преодолее определен психичен проблем, е нужно да се изгради ново мислене.Тоест, нова група неврони да се ,,споят,, и дават ново поведение и чувства.Когато проблема е от по-дълго време, старото мислене , благодарение на тази невронна особеност-спояването,  ще пречи и  колкото по-дълго се отлага решаването на един психичен проблем, толкова по-трудно ще бъде изградено новото мислене и решаването  му ще е трудно.

[seawolf3]

Постнах нова тема в здраве"как да се справя с натрапчивите мисли "но след като прегледах тази мисля,че е трябвало тук да се включа.От години изпитвам страх да не полудея или да не посегна на живота си,ходя на психиатър и взимам амитриптилин и флунксол,проблема е в това,че през лятото почти нямам нужда от тях но дойде ли есента мислите отново ме връхлитат търся начин да се справя с проблема,спортувам почти всеки ден.Физическата умора ме успокоява но за известно време.Пробвам и метода на Хосе Силва за медитиране но въпреки всичко ми е трудно дайте някакъв съвет.

[obyrkan]

а тези медикаменти прогонват ли натрапчивите мисли,нямам намерение да взимам химия,бих посегнал към това,ако нищо друго не ми помогне,питам информативно просто.И аз живея в страх и имам силни натрапливости,с разликата че без значение от сезона или мястото където се намирам,те не ме остават почти за минутка намира

[seawolf3]

Без преглед при психиатър не ти препоръчвам да пробваш медикаментите върху себе си.Иначе при мен мислите са на моменти както съм писал.

[seawolf3]

Имам въпрос към д-р Първанов,можете ли да ми препоръчате Ваш колега в гр.Бургас.Благодаря Ви.

[obyrkan]

и аз ти благодаря за отговора,аз само попитах,иначе разбира се че ако се стигне до там,първо при психиатър и каквото той изпише