Липсата на внимание и необходимостта от него

[Роси Б.]

Когато говорим за духовни потребности, най-често в разговорите между приятели споменаваме потребността си от вниманието на другите към нас. Било от съпрузи, деца, родители, приятели.

Аз лично мисля, че всеки в живота си достатъчно често се бори да привлече вниманието на останалите към себе си. Особено на тези, на които държи, на най-близките си.

Какво мислите за тази потребност, дали е нормална част от общуването или по-скоро е проява на егоцентризма ни?

Редактирано Октомври 16, 2010 от Роси Б.

[Диана Илиева]

Ех, това его, егоцентризъм, направо ни пари под краката (Роси, усмихвам се, не за друго, ами защото в момента има още няколко активни теми с подобни въпроси). Но това, което питаш, има резон и е нещо, с което ежедневно се сблъскваме, така че е полезно да го коментираме

За мен няма смисъл подобно стряскане и плашене, като размахваме ту егото, ту висшия Аз, ту индивидуализма ... Струва ми се по-полезно да се съсредоточим върху добродетелите, но ... да не излизам от темата.

Нуждаем се от внимание, да.

И е нормално.

Ние и без друго сме свързани помежду си, макар и да не усещаме съвсем добре това.

Живеейки, ние непрекъснато осъществяваме енергоинформационен обмен с другите около нас, включително не само хора, но и въобще природата. Този енергоинформационен обмен е много полезен (особено като се разглежда въздействието и резултатите му върху обществото като цяло), а за някои хора определено е жизнено нужен.

Знаете, че далеч не всеки е способен да живее като отшелник някъде и това обикновено се счита като своево рода изпитание.

Това е така по много причини.

Мога да изтъкна няколко:

- всеки от нас периодично изпитва спад на собствената си енергия, зацикля и т.н.;

- никой от нас не е идеален, съвършено балансиран, затова контакта и обмена с други хора способства за известна компенсация, допълване, респ. хармонизиране;

Има и други ... нека всеки сам за себе си размисли.

[Станимир]

За себе си мога да кажа, че никак не обичам вниманието на хората да е насочено върху мене. Предполагам, че и с други е така. Например, пиша това мнение и желанието ми е четящите да насочат вниманието си единствено върху съдържанието му, а не върху това, че аз съм го писал. Мен предпочитам да ме няма, да остана невидим. В ежедневието ми е същото. Не изпитвам притеснение от социалните контакти, но да съм в центъра на вниманието, определено не ми е приятно. Просто другите като акцентират с вниманието си върху мене, ме карат и аз в определена степен да правя същото. Така силите ми са насочени към мене самия като личност, като действащ, а не към самото действие (цел), която трябва да се свърши.

[Пламъче]

Чувсвам се неловко,когато вниманието е насочено към мен без да съм давала знак,че го желая.Приятно ми е ако имам да кажа нещо и тези към които е отправено ме изслушат с внимание.

Много пъти съм мечтала да имам шапка невидимка,особено когато бях студентка и трудно издържах някои преподаватели.

Случвало ми се е да се спъвам от чужд поглед.

Не ми харесва да съм център на внимание.

[Мария-София]

Когато говорим за духовни потребности, най-често в разговорите между приятели споменаваме потребността си от вниманието на другите към нас. Било от съпрузи, деца, родители, приятели.

Аз лично мисля, че всеки в живота си достатъчно често се бори да привлече вниманието на останалите към себе си. Особено на тези, на които държи, на най-близките си.

Какво мислите за тази потребност, дали е нормална част от общуването или по-скоро е проява на егоцентризма ни?

Всички страдаме от липса на Любов на някакво ниво.Може би получаването на внимание се явява заместител.Колкото усещането за липса е по-голямо,толкова по-патологично е търсенето.

[Роси Б.]

Искам да споделя още какво ме провокира да създам темата за необходимостта ни от внимание. Вчера нямах време да се ровя за да открия точния експеримент, а той е от книгата на Масару Емото "Тайните послания на водата".

Ето го:

Семейство, абонати на нашето списание, проведе интересен експеримент. Сложили ориз в два стъклени буркана и в продължение на месец всеки ден казвали:" Благодаря ти", на единия буркан и "Ти, глупако!"- на другия, проследявайки как оризът се променя през това време.

След един месец оризът, на който е казвано "Благодаря ти" започнал да се съживява, докато оризът, изложен на "Ти, глупако!", загнил и почернял.

В книгата си писах за експеримента, след което стотици семейства в Япония направиха същия опит. Всички отчетоха същия резултат. Едно семейство опита вариация на опита: като всички останали те казвали "Благодаря ти" на първата бутилка с ориз, и "Ти, глупако!"- на втората, но приготвили и трета бутилка с ориз, която просто игнорирали.

Какво мислите, че станало? Оризът, който бил игнориран загнил преди ориза, изложен на "Ти, глупако!" Изглежда не е толкова увреждащо да ви се присмиват, колкото да бъдете игнорирани.

Да изразявате позитивно или негативно отношение към нещо е начин да давате енергия. Най-вредната форма на поведение е отказът на внимание.

Та темата ми по-скоро е насочена не към това дали получаваме внимание от другите, а дали даваме внимание и защо го правим, заради нас самите или заради другите?

Редактирано Октомври 17, 2010 от Роси Б.

[Станимир]

Да, експериментът е показателен, въпреки че не мисля, че може да се говори за липса на внимание към третата бутилка с ориз. Съзнателното игнориране не е липса на внимание, а съвсем реално изразено отношение. Иначе по принцип повечето растения на планетата си растат без да им се обръща никакво внимание.

Когато става въпрос за отношение между хора, вариантите са два:

1. Някой да желае вниманието ми, но аз да не му го давам в степента в която той желае това.

Тук няма игнориране, а просто липса на интерес от моя страна. Примерно аз не чувствам въпросния човек толкова близък, колкото на него би му се искало, но пък не може да се говори за целенасочено игнориране. Проблемът в този случай определено е в човека отсреща, в неговото силно желание да му бъде обърнато внимание. Някои хора просто търсят причина за да се чувстват специални. Това са или хора със слаба самооценка и самочувствие, или такива, което се прекалено самовлюбени – двете крайности се сливат. Това са хора с недостатъчно развито мислене или такива, чието мислене е прекалено клиширано (което е пак същото). Децата също спадат в тази категория, но при тях нещата стоят по-различно, защото телата над астралното все още не са проявени в достатъчна степен и реално няма какво да бъде противопоставено на емоциите.

2. Аз съзнателно игнорирам някого.

Тук както посочих, всъщност не може да се говори за липса на внимание. Разбира се, че ако даваме на един човек застояла и нечиста вода, той ще оцелее по-дълго време от човек на който изобщо не даваме вода. Когато игнорираме някого съзнателно, ние не само че не му даваме нищо, но и ограничаваме това, което той би получил и без друго. Разбира се това срещу хора не действа така, както при растенията, защото човешката воля и индивидуалност са много по-ярко изразени.

[Диана Илиева]

Искам да споделя още какво ме провокира да създам темата за необходимостта ни от внимание. Вчера нямах време да се ровя за да открия точния експеримент, а той е от книгата на Масару Емото "Тайните послания на водата".

Ето го:

...

Да изразявате позитивно или негативно отношение към нещо е начин да давате енергия. Най-вредната форма на поведение е отказът на внимание.

Та темата ми по-скоро е насочена не към това дали получаваме внимание от другите, а дали даваме внимание и защо го правим, заради нас самите или заради другите?

Ето, удебелените изречения казват всичко.

Те дават и отговора на въпроса - и заради себе си, и заради другите. Някои хора ще си мислят, че го правят заради другите, някои - заради себе си, а те нещата са такива, че просто е взаимно нужно и полезно.

В същността си.

И въобще трудно ми е да отделя себе си от другите.

Ние сме като един организъм.

Ако аз съм в лошо настроение, дори и да се старая да не го показвам, неусетно за всички и незабележимо ще вгорча деня и на други хора около мен, на животни, растения, вещи дори. Ако съм болна - също.

Това е като да имаме възпалено местенце в тялото - засегнатите клетки и/или тъкани страдат; около него другите клетки и тъкани може да не страдат, или ако страдат, то по-малко (примерно от повишената температура) или косвено (кръвта разнася микробите). Заболелите клетки/тъкани се опитват да се справят с проблема; понякога успяват сами, но понякога нещата са по-сериозни. Как мислите, дали ще им е по-лесно да оздравеят сами или ако имат подкрепа? Ами ако положението е тежко и не могат сами?! Тогава всичко зависи от реакцията на съседните клетки и организма като цяло. Ако те са склонни да "обърнат внимание" на заболялото място, то положителното въздействие ще надделее и ще го излекува. Какво ще стане, ако околните клетки и целия организъм не забелязват болните? Възпалението ще унищожи заболелите клетки и тъкани, ще остане и ще се разшири към тях. А ако стане твърде обширно, сериозно - организмът може и да не се справи вече с възпалението.

Затова логиката - това не ме засяга, не работи.

Но щом на един ориз му става зле, ако на нас не ни пука за него, какво остава за хората?!?

[Креми (късметче)]

За да получиш внимание, трябва първо Да Дадеш внимание.

И ако си получил внимание, пак трябва да дадеш внимание.

Хората дават внимание на другите по много причини. Единствената, при която вниманието е истинско, е Любовта.

Редактирано Октомври 18, 2010 от късметче

[Роси Б.]

Хората дават внимание на другите по много причини. Единствената, при която вниманието е истинско, е Любовта.

Съгласна съм с това.

Ето защо повдигам темата. Когато даваме внимание, за да се направим на вежливи и лицемерно добри, според мен, го правим заради себе си. Да подхраним своя егоцентризъм. С прости думи, за да се харесаме на другите.

Другата основна(истинска) причина е любовта. Няма начин, когато обичаш някого да не му обръщаш внимание и да не искаш да направиш нещо мило за него. Може би другата дума( синоним за проявата) на любовта е искреното внимание.

Според мен, трябва да се научим да различаваме причините за вниманието, което даваме и което получаваме от другите.

[pass_to]

аз не обичам да съм в центъра на вниманието също.....и отдавам най-много внимание на най-близките ми хора....енергообмена с тях е най-добър и важен за мен, надявам се и за тях да е достатъчно добър.....

иначе вежлива и лицемерна не се правя.....когато ми е най-тежко трудно мога да си изкривя физиономията или душата....или пък ако искам нещо от някой не се престаравам с фамилиарничене, а директно казвам как стоят нещата.....не обичам изкуствените отношения, които са доста често срещано явление днес.....

не обичам социалните сбирки, на които хората отиват само да се покажат или да се напият....не виждам смисъл от показността и празните приказки....

а заболелите клетки много трудно оздравяват, дори и с помощ.....

другия вариант е въпреки лечението заболелите клетки да не се повлияят въобще.......предполагам, че и тази ситуация не е рядкост.....

[Пламъче]

Според мен вниманието от което имаме нужда е два вида:

- любезност - ако всички бяха любезни един с друг дори да не се харесват,много неприятни ситуации биха могли да бъдат избегнати.Любезността е плод на домашното и училищно възпитание и според мен би трябвало да стане задължителна на обществени места.Толкова ли е трудно да бъдеш любезен?!

- Любов - няма човек,на когото тя да не липсва в някаква степен!

Редактирано Октомври 18, 2010 от Пламъче

[не...]

За да получиш внимание, трябва първо Да Дадеш внимание.

И ако си получил внимание, пак трябва да дадеш внимание.

Хората дават внимание на другите по много причини. Единствената, при която вниманието е истинско, е Любовта.

Много често при липса на качествен (или желан) обект, сърцето се насочва към други и дарява внимание търсейки внимание, което според мен е разхищение и излишно обвързване (понеже всяко общуване е обвързване в някаква степен). И няма никаква връзка с безусловната обич на "слънцето, което огрява навсякъде", защото в същността на всяко сърдечно търсене стои необходимостта от именно любов. Индивидуална. Самотата ни не ражда нищичко друго... не може.

Стане ли дума за другата Обич, тогава обвързване няма. Учителя е бил сам, и с всички.

[Роси Б.]

Много често при липса на качествен (или желан) обект, сърцето се насочва към други и дарява внимание търсейки внимание, което според мен е разхищение и излишно обвързване (понеже всяко общуване е обвързване в някаква степен). И няма никаква връзка с безусловната обич на "слънцето, което огрява навсякъде", защото в същността на всяко сърдечно търсене стои необходимостта от именно любов. Индивидуална. Самотата ни не ражда нищичко друго... не може.

Стане ли дума за другата Обич, тогава обвързване няма. Учителя е бил сам, и с всички.

Не намирам за единствена връзката между даването(търсенето) на вниманието и "сърдечното търсене" както се изразяваш.

Става въпрос точно за "другата Обич". Тази дето е между деца и родители, между деца и учители, между приятели, между близки хора и т.н.

А има ли обич, обвързване винаги има и то е духовно.

[MilenaIvanova]

Жаждата за внимание е свързана с нуждата ни за споделяне на емоции и чувства. Може да се породи и фатална зависимост. Всяка привързаност води до плен. Ние сме в плен на зависимостта ни за близост. Моето мнение може би не е много точно изразено, но се надявам да разберете смисъла.

[Диана Илиева]

Да, имаме нужда от споделяне на емоции и чувства. Аз бих казала и на мисли.

Обаче нека се замислим - защо имаме такава нужда?

Ще се радвам на обстойни отговори!

[Розалина]

Да, имаме нужда от споделяне на емоции и чувства. Аз бих казала и на мисли.

Обаче нека се замислим - защо имаме такава нужда?

Ще се радвам на обстойни отговори!

Защото не сме цели,Загубили сме ( при полета си надолу към дъното на конуса ) нещо и се опитваме да го намерим чрез близостта с други същества

Носим копнеж в душата си ,който ни подтиква да търсим ,за да намерим себеподобни и сродни.души..

[Донка]

Не винаги ясно осъзнаваме и усещаме единството си с Вселената. Има моменти, в които смятаме откъснатостта си за идентичност. Тогава търсим внимание, имаме нужда от него и ставаме зависими от него. С времето и опитностите съм стигнала до извода, че винаги съм търсила вън от мен това, което аз самата е трябвало да създам вътре в себе си.

В момента на проблясък, че всъщност непрекъснато получаваме и любов, и внимание и всичко, от което имаме нужда... спираме да търсим и тогава едва ги усещаме и намираме.