Аскетизмът в духовното развитие

[braman]

[erendil]

По време на живота ни, нещата които сме правили по един и същи начин се запечатват в подсъзнанието ни като обусловености. Те се превръщат в шаблони за нас. Представляват автоматични реакции на еднотипни дразнения. На метафизично ниво се обясняват, като изградена пътека по която протича енергията при еднотипно дразнение. Например чувстваме се уязвими- затваряме се в себе си. Тези реакции са хубави, защото улесняват съществуването ни. Проблема е, че когато искаме да направим нещо ново, то не става със старите ни действия, още повече ако са автоматични. Нужна е промяна на тези обусловености. Тази промяна става по три начина: размишление, съзерцаване, медитация. Като в основата на трите е осъзнаването, повишаване на енергията и любовта към себе си. Осъзнаването, повечето енергия и любовта към себе си извайват новите енергиини пътеки и новите начини на реакция. Това става в тишина и изолация, иска се търпение и воля, болезнено е и е безтегловно. Затова се казва, че процеса е аскетичен. Повишаването на енергията и осъзнаването го изискват. Намаляваме излишната бъбривост, ограничаваме секса, коригираме храненето, изгонваме лошите мисли. Започваме съзнателно изпразване - освобождаваме се от обусловеностите. Нашето подсъзнание и тяло е интелигентен механизъм. Когато на едно дразнение, реагираме няколко пъти по нов начин, то запомня новият начин. Но за да реагираш по нов начин е нужна яснота, да започнеш да се събуждаш от съня. Тогава енергията започва да протича свободно през нас, започва да тече като река. Изживяваме благополучие, имаме успешни взаимоотношения, имаме добри идеи, имаме пари. Тогава вече сме изпълнени и не е нужно да сме аскети. Нужно е да се включим в живота и да споделяме.&nbsp;<div>Този процес е обратим, след просветлението, ако се оставим отново на съня, заспим ,се връщаме в изходната точка и пак ставаме аскети. Само че вече пътя е утъпкан и го знаем, и много бързо се придвижваме по него.</div>

[Мария-София]

Повишаването на енергията и осъзнаването го изискват. Намаляваме излишната бъбривост, ограничаваме секса, коригираме храненето, изгонваме лошите мисли. Започваме съзнателно изпразване - освобождаваме се от обусловеностите. Нашето подсъзнание и тяло е интелигентен механизъм. Когато на едно дразнение, реагираме няколко пъти по нов начин, то запомня новият начин. Но за да реагираш по нов начин е нужна яснота, да започнеш да се събуждаш от съня. Тогава енергията започва да протича свободно през нас, започва да тече като река. Изживяваме благополучие, имаме успешни взаимоотношения, имаме добри идеи, имаме пари. Тогава вече сме изпълнени и не е нужно да сме аскети. Нужно е да се включим в живота и да споделяме.Този процес е обратим, след просветлението, ако се оставим отново на съня, заспим ,се връщаме в изходната точка и пак ставаме аскети. Само че вече пътя е утъпкан и го знаем, и много бързо се придвижваме по него

Много точно казано.

[solej]

От позиция на нашите духовни възгледи ,можем да твърдим ,че аскетизмът не е проява на духовност. Но дали е така? И дали това заключение не е проява на Егото ни ,което иска да представи нашия път за по-добър?

Просто има два пътя.Всеки трябва да намери връзката си с Божественото и да получи знание кой път е за него.

Не бива да се абсолютизира нашият ''активен''път.Защото едни от най-великите същества са способни на действие чрез бездействие /като активно видимо влияние върху света/.А това не ги прави по-малко велики.

Неприятно е и за нас ,и за околните ,когато не сме ''уцелили''пътя си.

Естествено ,Учението на Учителя е за активните ,ученолюбивите, професионалистите ,за тези ,които могат да се приспособяват към съвременните условия ,без да отстъпват от духовните си възгледи.Който го следва, трябва всеки ден да показва и доказва способностите си в света на действията и отношенията ,а не в някоя пещера или затворен в някоя стая.

Но такъв е свободния ни избор.

Редактирано Февруари 6, 2011 от solej

[Мария-София]

Аскетизмът е проява на осъзнаване-живееш с необходимото,не става дума за пещери и затваряне.Пример-живота на Христос и на Учителя.

В света си ,но не от него.Излязъл си от суетата.

[Диан Георгиев]

Само Левски!

[solej]

Мария-София ,едни от основните белези на аскетизма са отшелничеството и пълното отричане от материалните удоволствия.

Аз не мисля ,че Христос и Учителят са били лишени от храна, място за нощуване,дрехи и социални контакти /много важно условие/.Те са били скромни /задоволявали са се с малко/ ,но не и аскети.

Естествено ,от гледна точка на презадоволения съвременник ,липсата на интимни отношения може да бъде елемент на отшелничество.

Ако трябва да посочим пример за аскетичен живот в българската история ,такъв е ''планинския период'' на открито,сред природата, от живота на св.Иван Рилски.

Тук съм съгласен с някои ,които мислят ,че ако се храниш по един или друг начин ,по-малко и различно от другите ,това не може да е повод да бъдеш наречен аскет.

В желанието си да отличим някого от заобикалящите ни /най-често в негативен план/ ,май много лесно му слагаме етикета ''аскет''.

Аскетизмът може да помага ,но може и да пречи на духовността.Зависи от причините ,поради които си станал такъв и най-вече -какво правиш през този период.

Може само да ядеш коренчета и да се разхождаш в гората.А може да се молиш,дишаш ,медитираш или да пееш псалми и духовни песни.

А за суетата...не всеки ,който не е суетен ,е аскет.Просто той не набляга толкова на външното в себе си и не желае да бъде забелязван.Има много скромни хора ,които не са суетни ,не се бутат ''в навалицата'',но те не са аскети,

Редактирано Февруари 6, 2011 от solej

[Ирина - Horus - Чебурашка]

Много е лесно човек да бъде духовен и да запазва равновесието си, когато е далече от света и се е отдал на изолация - било то като е избягал в някой манастир, храм, ашрам и т.н. сред себеподобни. Където ги няма ежедневните социални стресови ситуации, проблеми и изпитания. Много е лесно.. Но, това си остават бягство и страх, прикрити зад псевдодуховност.

Истинската духовност се създава, изпитва и калява в тежките условия на битието. Когато в кипежа на житейските тегоби човек трябва да запази равновесието си в досега с реалността. За мен такъв човек е духовен. Не, който просто знае как да се моли, медитира или някакви такива практики, с които се опитва да събира последователи и да продава на "непосветените" - а едновременно с това не го бива сам дори да си завърже обувките, защото бил толкова много "духовен" човек и толкова далече от суетата на "простосмъртните невежи"

Духовният човек е този, който запазва Светлината си и в тежките житейски условия на мрак, запазва топлината си и в неуютния човешки свят на безлюбие, запазва вярата си и когато светът тръгне срещу него. И най-вече - духовният човек обича хората и изпитва потребност да е сред тях, защото има нуждата да бъде полезен на когото може. Духовният човек не се крие - той е харизматичен, той е като фар, който осветява пътя и привлича със Светлината си хора около себе си.

Духовният човек може от време на време да има нужда да остава сам, но той не е затворен в себе си. Не. Той остава сам за да пие от вътрешния си Извор, връзката си с Бог. Но, в сърцето си никога не е сам - защото той обича света и е дошъл тук, за да претвори в него всичко, което е вложено в него, всичко което носи в душата си.

Духовният човек знае, че е преди всичко къстче от космическата душа и всички други души са негови братя и сестри, с които има общ път, където всеки от всеки се обогатява и всеки засиява още повече само, когато споделя Светлината си с останалите

[Илен]

Спомням си преди години четох в пресата за едно момче Христо / в момента не се сещам за фамилията/,което изоставило добрата си кариера на брокер в САЩ,завърна се тук и заживя в една откъсната от света обител в Балкана,заедно е още двама-трима монаси.Вече 5-6г. пасе кравите на монашеското стопанство,грижат се за зеленчуковата градина, събират дърва в гората,готвят си и се молят.В обителта няма електричество,а чешма има само в двора.Та това момче сподели,че изненадващо и за самия него в съзнанието му се загнездило убеждението,че той трябва да постъпи точно по този начин и да отдаде живота в богослужение далеч от хората и светската суета.Сподели още,че преди това не е бил религиозен,но след появата на това убеждение той не е имал никакви съмнения,че всъщност това е истинския му живот,който Бог му е отредил.И никой от близките му не успял да го разколебае дори за миг от поетия път.Аз самата не смея да давам определения за това -кой е най-добрия начин за духовно израстване,може би е най-добре да оставим всеки сам да прецени за себе си,важното е този път да бъде поет,пък всеки ще изживее своето собствено развитие,така, както му е определено.

[Ани]

Аз самата не смея да давам определения за това -кой е най-добрия начин за духовно израстване,може би е най-добре да оставим всеки сам да прецени за себе си,важното е този път да бъде поет,пък всеки ще изживее своето собствено развитие,така, както му е определено.

Понякога не поставяме ли етикета „псевдодуховен” много леко. Ако някой е решил по други пътища да търси Истината – това непременно псевдодуховност ли е?

Нима в един манастир, храм, ашрам или в планината, пустинята... няма битие. Нима битието е само сред градските удобства... и неудобства?

В истинското монашество, аскетизъм, отшелничество няма нищо лесно. Напротив – много е трудно.

Един аскет или отшелник като св.Иван Рилски например може да обича хората и без да е сред тях физически. Той има сили да помага по други начини. И ако в този сайт и форум не разбирате това, то къде тогава ще го разберат...?

Късче от космическата душа е и аскета, и светеца, и бизнесмена, и домакинята, и пияницата, и клошаря,....всички... Всички сме част от Цялото.

Защо понякога толкова леко сме склонни да отхвърлим тези които не са като нас...?

[Донка]

Ако някой е решил по други пътища да търси Истината – това непременно псевдодуховност ли е?

Според мен - не.

Пседодуховност, мисля, се появява, когато в галвата му се зароди идеята, че неговият личен път е по-добър, достоен, възвишен и т.н. от пътищата на другите. А най-явната псевдодуховност - когато започне да настоява (вътрешно или външно - нямаособено значение) - другите да се "поправят".

Поне лично за мен да се лишавам съзнателно от нещо, това би означавало, че усещам неговата нужда толкова остро, че ми е трудно да я овладея. Предпочитам да се справя вътрешно с усещането за нуждата, да осъзная причините за нея. Тогава няма да се лишавам от нищо - само ще изчистя зависимостта.

Но ако все пак някой има нужда от самоограничения в определен етап от пътя си - те са му полезни явно.

За момчето - а сигурни ли сте, че той наистина се лишава и ораничава? Може би точно така му е по-хубаво?

Аскетизъм ли ще се нарича, ако ние см изхвърлили от живота си това, което само ни тежи и нямаме нужда от него?

Редактирано Февруари 7, 2011 от Донка

[Ани]

Ако някой е решил по други пътища да търси Истината – това непременно псевдодуховност ли е?

Според мен - не.

Пседодуховност, мисля, се появява, когато в галвата му се зароди идеята, че неговият личен път е по-добър, достоен, възвишен и т.н. от пътищата на другите. А най-явната псевдодуховност - когато започне да настоява (вътрешно или външно - нямаособено значение) - другите да се "поправят".

Да. Всеки си има задачка на този свят... А другите - има кой да ги оправя.

Редактирано Февруари 7, 2011 от Ани

[Мария-София]

.

Истинската духовност се създава, изпитва и калява в тежките условия на битието. Когато в кипежа на житейските тегоби човек трябва да запази равновесието си в досега с реалността.

Духовният човек е този, който запазва Светлината си и в тежките житейски условия на мрак, запазва топлината си и в неуютния човешки свят на безлюбие, запазва вярата си и когато светът тръгне срещу него. И най-вече - духовният човек обича хората и изпитва потребност да е сред тях, защото има нуждата да бъде полезен на когото може. Духовният човек не се крие.

Духовният човек може от време на време да има нужда да остава сам, но той не е затворен в себе си. Не. Той остава сам за да пие от вътрешния си Извор, връзката си с Бог. Но, в сърцето си никога не е сам - защото той обича света и е дошъл тук, за да претвори в него всичко, което е вложено в него, всичко което носи в душата си.

Духовният човек знае, че е преди всичко къстче от космическата душа и всички други души са негови братя и сестри, с които има общ път, където всеки от всеки се обогатява и всеки засиява още повече само, когато споделя Светлината си с останалите

По-хубаво не бих могла да го кажа.

Именно това е според мен аскетизма на нашето време..

Затова и дадох пример Христос и Учителя.Техния начин на живот.

Примера на светиите и отшелничеството е бил за онова време,сега това би било бягство от действителността.

Има смисъл за известно време,ако имаш нужда да преосмислиш живота си...

Не случайно Учителя казва,цитирам по памет-Работиш в света и за материята и за Бога и не пренебрегваш

задълженията и отговорностите.Трябва да си отработиш кармата...Да промениш себе си,да станеш добър,

да помагаш,да отвориш Любовта тук и сега.

Кесаревото кесару,Божието-Богу.

А иначе всеки има личен път към духовността.И всеки е верен за съответната душа.

Върхът е един,пътищата към него много.

Защото да обичаш всички е човешко,да обичаш врага е ангелско,

да обичаш и жертвата и насилника е Божествено....

[Станимир]

За пседводуховност можем да говорим когато имаме ограничаване на духа. Духовността е преодоляването на тези ограничения. За да отговорим на въпроса за духовността на аскетизма трябва да разгледаме нещата именно от тази гледна точка. В действителност според конкретния случай са възможни и двата варианта, затова общи заключения не могат да се правят. Обикновено аскетизма се свързва с ограничаване, но въпросът е това ограничаване да не е ограничаване на духа. Примерно ограничаването в един вреден навик или отхвърлянето на даден, съществуващ в човека страх, от гледна точка на духа е освобождаване. Дори и да разгледаме аскетизма като изолиране на човека от активния живот на обществото, то това в много случаи може да е от полза. Но това не трябва да е бягство, а с ясно определена цел, която след като бъде постигната, човек да прекрати изолацията си. Воденето на уединен живот може да е от полза за освобождаване от множество вредни навици, за успокоение, за придобиване на сила и равновесие, за подсилване на мисълта, за изграждане на някои положителни навици, но всичко това се прави за да може човек в последствие да изпита и приложи наученото и в други условия. За да може да се каже, че човек притежава дадено духовно качество, той трябва да е в състояние да го прояви винаги и навсякъде. Началото обаче винаги е добре да се постави в условия на по-малко съпротивление, докато човек придобие нужния опит и сили, и от тази гледна точка известно време прекарано в уединен живот може да е от полза.

[Пламъче]

Според мен самото поставянето на цел да се развиваш духовно говори за псевдодуховност.

Именно на псевдодуховния човек е присъщо да си налага ограничения без да е осъзнал смисъла им.

Само защото някъде е писано или говорено,че духовния човек не яде месо,не пие алкохол,чете само духовна литература и т.н. да си го наложиш и ти,не означава че ще се превърнеш в духовен човек - най-много да си го внушиш и да прекараш живота си в заблуда.

Всеки върви по своя път на духовно развитие и го постига по различен начин.

Аскетизмът не е задължителен и/или достатъчен за духовното развитие на човека.

[Мария-София]

Пламъче,

това не е поставяне на цел,а стремеж на душата,който започваш да следваш.

Много е силен,надделява над всички материални съблазни,кара те да осъзнаеш

тяхната преходност и да се дистанцираш от тях,без да се изолираш,напротив,ставаш много по-буден

за света.

Ники вече го е обяснил:

В началото интересът ни е изцяло навън, към света.

След време, интересът ни към външното започва да се насища ("Няма нищо ново под Слънцето." Еклисиаст) и в нас се оформя желание за търсене на същинското на вече в друга посока. Тогава започваме да гледаме навътре (към света).

Минава още време и нашият интерес все повече е запленен е вътрешната необятност.

Колкото по-навътре достигаме, толкова по-тихо става.

Най-подир се явява Мира и Тишината. Покой, Шаббат, Почивка, Презареждане... и всичко това за да изгрее Любовта накрая.

Можеш да гледаш на света от позицията на някой, който се взира навън, от позицията на някой, който се взира навътре и от позицията на някой, пред който няма разделения (вътре, вън).

В Будизма това се нарича - да виждаш нещата такива каквито са.

[Пламъче]

Пламъче,

това не е поставяне на цел,а стремеж на душата,който започваш да следваш.

Много е силен,надделява над всички материални съблазни,кара те да осъзнаеш

тяхната преходност и да се дистанцираш от тях,без да се изолираш,напротив,ставаш много по-буден

за света.

Ники вече го е обяснил:

В началото интересът ни е изцяло навън, към света.

След време, интересът ни към външното започва да се насища ("Няма нищо ново под Слънцето." Еклисиаст) и в нас се оформя желание за търсене на същинското на вече в друга посока. Тогава започваме да гледаме навътре (към света).

Минава още време и нашият интерес все повече е запленен е вътрешната необятност.

Колкото по-навътре достигаме, толкова по-тихо става.

Най-подир се явява Мира и Тишината. Покой, Шаббат, Почивка, Презареждане... и всичко това за да изгрее Любовта накрая.

Можеш да гледаш на света от позицията на някой, който се взира навън, от позицията на някой, който се взира навътре и от позицията на някой, пред който няма разделения (вътре, вън).

В Будизма това се нарича - да виждаш нещата такива каквито са.

За някои е така,както го казваш,но познавам много хора които следват поставена цел.

Друг е въпроса кое ги кара да си я поставят - комплексите за малоценност,желанието да се облагодетелстват или нещо друго.

[Диана Илиева]

Според мен самото поставянето на цел да се развиваш духовно говори за псевдодуховност.

Именно на псевдодуховния човек е присъщо да си налага ограничения без да е осъзнал смисъла им.

Само защото някъде е писано или говорено,че духовния човек не яде месо,не пие алкохол,чете само духовна литература и т.н. да си го наложиш и ти,не означава че ще се превърнеш в духовен човек - най-много да си го внушиш и да прекараш живота си в заблуда.

Всеки върви по своя път на духовно развитие и го постига по различен начин.

Аскетизмът не е задължителен и/или достатъчен за духовното развитие на човека.

Пламъче, и аз смятам така

Чак малко се плаша от хора, дето това им е главната цел в живота - в най-добрия случай действат в някакво отношение негативно на себе си, а често и не само на себе си. Специфичното е, че за тях всичко останало е второстепенно, включително това да бъдат по-добри към другите, да работят за благото на цялото (дежурното обяснение е, че като работят върху себе си, върху собственото си духовно развитие, така неизбежно ще повлияят положително и на другите, което хем е така, но и не е съвсем така - има една тънка, но съществена разлика, но ще избягам далеч от темата).

[Мария-София]

Един светия прекарал цели 20 години в пустинята, дето постигнал голямо съвършенство. Преди да слезе в града, между хората, трябвало да мине през последното посвещение. Един ден, като размишлявал, дълбоко вглъбен в себе си, погледнал се, въздъхнал и казал: Господи, както съм окъсан и огладнял, не съм за пред хората. Дрехите ми са съвсем окъсани, а лицето ми е мършаво и жълто. Какво да правя? Отде да взема дрехи и храна, да се облека и нахраня? След няколко часа при него дошъл един човек с голям подарък: пари, нови, хубави дрехи и богато ядене, добре и вкусно сготвено. Като видял това, светията си казал: Господи, благодаря Ти, че прие молитвата ми. Сега вече ще се облека, нахраня, свободно ще се явя между хората. Тъкмо разглеждал дрехите и им се радвал, дошла при него една млада мома, паднала пред нозете му и започнала да плаче и да се моли: Обичам един млад, беден момък. Трябва да се оженим, а той няма дрехи за сватбата. Моля ти се, помогни ни да си доставим дрехи. Тя погледнала към новите дрехи на светията. И той погледнал към тях, въздъхнал и казал: Ето, вземи тия дрехи и си иди с радост. Тя благодарила, целунала му и двете ръце и си отишла. Светията си казал: Отидоха новите дрехи, но поне да седна и да се нахраня, умирам от глад. В това време се задал един просяк, който се обърнал към светията с думите: Моля ти се, четири-пет деня не съм ял. Дай ми твоето ядене, да задоволя глада си. Светията въздъхнал, погледнал към яденето, но го дал на просяка. Последният задоволил глада си, целунал ръцете на светията и си отишъл. Светията погледнал към парите и си казал: Какво мога да направя с тия пари? В това време, дошъл един роб от Римската империя и със сълзи на очи, казал: Моля ти се, помогни ми да се откупя. Трябва ми една сума за откуп, но не мога да я намеря. И в тоя случай, светията услужил и се лишил и от парите. Най-после, дошла при него една мишка и го помолила, да й даде малко хляб. Светията видял, че останало едно малко парче хляб, което дал на мишката. Като не останало нищо от подаръка, светията въздъхнал облекчено и почувствал в ума си голямо просветление. Това било последното му посвещение. След това той прогледнал вътрешно и разбрал дълбокия смисъл на живота. Така той разбрал, че всичкото богатство, хубавите дрехи и вкусното ядене са в самия него.

Старото отмина,МОК

[Ани]

Защо като, че ли всички гледате само по един начин на аскетизма - в неговата най-уродлива страна? Само Станимир може би е склонен да види и нещо положително?

Смятате ли, че св. Иван Рилски или Йоан Кръстител са били негативни към себе си и не само към себе си, че не са били добри към другите хора? Защо под един знаменател поставяте всичко?

Аз съм далече от аскетизма, но мисля че понякога малка доза от него ми е необходима. За много неща. Когато махалото се залюлее в едната посока има нужда да се бутне в другата.

Всъщност какво значи аскет? В нета на български това е синоним на постник, монах, калугер, отшелник, пустинник.

1. църк. Християнин, който живее в строго въздаржание; отшелник, пустинник, постник.

2. прен. Човек, който съзнателно се отказва от удоволствията на живота.

Коренът на думата обаче е др.гръцки. ἀσκητής упражняващ се атлет, от ἀσκέω обработвам, упражнявам се

Ето един малко по-различен поглед за аскетизма – на руския философ Н.А. Бердяев.

Нужна ли современному человеку, активно участвующему в социальной жизни, аскеза? Да, отвечает Николай Александрович Бердяев, современный человек нуждается в аскезе как особом методе защиты личной свободы и сохранения человеческого достоинства. Аскеза способствует укреплению силы воли, а волевой тренинг ведет к повышению духовной энергии, дающей человеку не только власть над материальным миром и возможность сопротивляться стремлению собственной плоти к безмерному насыщению, но также способность к сопротивлению потребительской и гедонистической направленности общества. Современное общество с помощью информационных технологий манипулирует желаниями человека, превращая их в коммерческую силу, которая управляет и их ростом, и способами реализации. Аскетический образ жизни ведет человека к духовной независимости от власти мира, выражает «духовную крепость личности в противостоянии соблазнам мира, личность порабощающим» [Бердяев Н.А. О рабстве и свободе человека // Царство Духа и царство Кесаря. М., 1995. С. 134].

http://ec-dejavu.ru/a/Ascet.html

Редактирано Февруари 7, 2011 от Ани

[Максим]

Най-хубавото е личният опит, за кой ли път, по-ценен от всякаква философия. Няколко години се правих на аскет и философствах по духовни форуми. Това не ми донесе абсолютно нищо. Опитвах се да убедя сам себе си колко верен път съм избрал и как другите се заблуждават. Каква илюзия. Вместо това животът ми беше празен от самоограничения и рамкиране. Бях се превърнал в моралист и нищо друго. А фрустрациите напираха в мен все повече. Вече не се вземам толкова насериозно, живея си живота, позволявам си много неща, дори груба дума в момент да яд, но ми олеква. Всичко тече по естествените си канали и ми дава чувство на хармония, но истинска, не мнима като резултат от някакви духовни практики...

[Ники_]

И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние, което Бог е подготвил за онези, които Го залюбиха. Общежителното пребиваване в много неща е по-полезно за иноците, отколкото уединеното. Защото уединеното не подхожда на мнозина, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен за всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: "Ето, колко е добро или колко е красиво да живеят братята заедно." Към това припява и един духодвижен църковен песнописец така: "Защото в това Господ обеща вечен живот." Но и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със своите пречисти устни: "Гдето са двама или трима събрани в мое име, там съм и Аз всред тях." А нашите богоносни отци казват за самопребивателния живот: "Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне." Поради това, чедца, щом като Светият Дух чрез устата на пророка похвалява общия живот, не го пренебрегвайте и вие, но напротив, утвърдете го и бъдете като едно единно тяло в Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят, други пък - другите части на тялото, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло, водимо и управляемо от една разумна и словесна душа - сиреч чрез духовно разсъждение - и да няма нищо разделено. И когато се установи такова пребиваване и живеене според Господа, тогава и Той сам ще бъде посред вас, като ви управлява невидимо.

Не търсете първенство и началства, но помнете Оногова, Който е казал: "Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички." Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствани от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и години да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великия наш отец и иночески наставник преподобния Ефрем Сирски, всички започнете да желаете началства и предстоятелства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходящи за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото той се моли към Бога и Отца и за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: "Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние." И другаде: "Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни." Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: "Мир ви оставям, моя мир ви давам." А какъв е този Христов мир, чедца? - Той сам отново казва, като говори: "Не както дава светът ви давам Аз." Но този Христов мир надминава всеки ум. Това е мирът, за който говори пророкът: "И неговият мир няма предел" (Ис. 9:7). Но и апостолът ни учи, като казва: "Имайте мир и святост - с всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога." Такъв мир, прочее, имайте и вие помежду си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога, за да не разгневявате благия ваш Владика Бога.

...

Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в пещерите, и в земните пропасти - за които не бе достоен целият свят - но ги снабдявайте, когато може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне.

Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антония, Теодосия и другите, които просияха като светила в света със своите добри дела. Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци.

Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: "Господи, Исусе, Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния" да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви - споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци, и те не ядоха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, както казва апостолът, добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях. А той казва: "Да пребивава братолюбието, не забравяйте странолюбието, понеже чрез него някои, без да знаят са угостили ангели."

из "Заветът на Свети Иван Рилски"

Аскетизмът има много положителни страни. Той работи с други проблеми. Пред отшелникът, аскетът има други проблеми, например проблема с привързаностите, и проблемът със страха от смъртта/самотата.

Чрез аскетизма човек може да отработи едни вътрешни проблеми, докато чрез живота в обществото и семейството - други, като егоизма, като това да се учи на търпение, на прошка, на разбира не и пр.

Аскетът - неговата цел е да постигне Мир в Себе си и Просветление. Много разумни хора са поели по този път, знаейки прекрасно на какъв хал се намира съзнанието им. Поели са пътя на Търсача, на Самотника, който търси само Бога, чрез който Бог самият той да се измени. Аскетизма бяга, да буквално бяга от едни взаимоотношения, за да постигне Просветление. Аскетът отстранява всички пречки между него и Бога, като например майката, бащата, децата, приятели, материално състояние, роднини и пр. Така е направил и Буда. Заложил е дори и собствения си живот. Така е направил и Свети Иван Рилски - толкова много години в планинята/пустинята, в уединение, за да се превърне накрая в стълп, в опора на/за страдалците, на пътниците, да бедните духом.

Целта на Аскета:

http://195.149.248.1...ffd_640x272.jpg

Ученикът:

От опит глава не боли (ужким)..:

Любов, Любов един към друг... от едно същественце към друго. "Ако всички направим така, човечеството ще премине в следващия етап от еволюцията":

http://195.149.248.1...782_640x272.jpg

http://195.149.248.1...b50_640x272.jpg

за да се случи ето това:

http://195.149.248.1...ee7_640x272.jpg

http://195.149.248.1...528_640x272.jpg

http://195.149.248.1...473_640x272.jpg

http://195.149.248.1...9d6_640x272.jpg

http://195.149.248.1...963_640x272.jpg

http://195.149.248.1...51b_640x272.jpg

"Ето, колко е добро или колко е красиво да живеят братята заедно.

"Защото в това Господ обеща вечен живот."

"Гдето са двама или трима събрани в мое име, там съм и Аз всред тях."

Ассала́му ‘але́йкум - в превод: мир Вам; дословно: мир на Вас:

Редактирано Февруари 9, 2011 от Ники_

[braman]

Много е лесно човек да бъде духовен и да запазва равновесието си, когато е далече от света и се е отдал на изолация - било то като е избягал в някой манастир, храм, ашрам и т.н. сред себеподобни. Където ги няма ежедневните социални стресови ситуации, проблеми и изпитания. Много е лесно..

О, свещенна простота! Била ли си някога на такова място, та да знаеш колко е лесно? Да ставаш всеки ден в три, мизерни битови условия, за които дори не си и санувала, по няколко часа задължителна медитация, лекция и изучаване на свещените текстове, изморителен физически труд... Нямало ги ежедневните стресови ситуации. Това е така, защото толкова мнаго ангажименти имаш, че наистина нямаш време за глупости. И кой е казал, че трябва целият си живот а прекараш на такова място?

"О-у аскетизъм, това е прекалено." Айде да си говорим истината! Ние толкова много сме свикнали с удобствата на цивилизацията, че дори и да искаме не можем да станем аскети.

[Донка]

Имам един въпрос: Според вас аскетът как определя себе си

- като беден или като богат човек?

- като ограничен (макар и от някакви принципи и решения) или като напълно свободен в действията и избора си?

От друга страна, може ли да се твърди, че не-аскетът е напълно свободен в изборите и решенията си? Възможно ли е човек, който си позволява всичко по принцип, да се чувства беден и в недостатък и лишения?

[Ирина - Horus - Чебурашка]

Много е лесно човек да бъде духовен и да запазва равновесието си, когато е далече от света и се е отдал на изолация - било то като е избягал в някой манастир, храм, ашрам и т.н. сред себеподобни. Където ги няма ежедневните социални стресови ситуации, проблеми и изпитания. Много е лесно..

О, свещенна простота! Била ли си някога на такова място, та да знаеш колко е лесно? Да ставаш всеки ден в три, мизерни битови условия, за които дори не си и санувала, по няколко часа задължителна медитация, лекция и изучаване на свещените текстове, изморителен физически труд... Нямало ги ежедневните стресови ситуации. Това е така, защото толкова мнаго ангажименти имаш, че наистина нямаш време за глупости. И кой е казал, че трябва целият си живот а прекараш на такова място?

"О-у аскетизъм, това е прекалено." Айде да си говорим истината! Ние толкова много сме свикнали с удобствата на цивилизацията, че дори и да искаме не можем да станем аскети.

Принципно не обичам да откликвам на заяждания, особено на анонимни хора. Но, в случаят става дума за поредно недоглеждане при четене на чуждо мнението и прибързани изводи.

Да, Браман (не ти знам името и затова те наричам така) - запозната съм с живота и режима в затворените общества. Някъде да съм казала, че животът им е лесен? Казах, че е лесно да запази човек равновесието си сред себеподобни и при еднотипен начин на живот. Именно, защото сам доброволно е декларирал, че ще спазва правилата на това затворено общество. И тези правила определено не му позволяват да изпада в глезотии, капризи и истерии.

Запозната съм и с трудовата терапия, която се прилага в тези затворени общества. Прав си, тя и с такава цел се прилага - за да няма време човек за глупости, и най-вече да няма време да мисли. Защото именно с мисленето и осъзнаването - идват и проблемите.

Не съм казала и че там няма стресови ситуации - чети по-внимателно, моля. Казах, че липсват социалните стресове и проблеми. Правиш ли разлика?

Също така, запозната съм и с психоемоционалните проблеми до които води подобна изолация в такива затворени общества и сред пациентите ми има достатъчно такива, на които след това им трябват години адаптация, за да излязат от омаята на потисканията и проекциите си, за да започне съзнанието им отново да функционира адекватно и самостоятелно да взема решения.

Затова - съгласна съм с теб, че не бива да издребняваме. Не бива да стигаме и до крайности. Прекалени светци и Богу не са драги. Именно, защото са безполезни с пасивното си бягство от реалността и са социално неприспособими да оцеляват самостоятелно.