Пред “Прорицателя”, на стотина метра от висящите му над мен ръце, започваха високи стъпала, които независимо дали изкачвах или слизах, винаги ми се струваха безчетни. Те бяха широки почти километър, а от двата им края до самата незрима далечина в ниското, един след друг, бяха наредени човешко-животински статуи в най-различни пози и редуващи безброй гримаси. Главите на тези статуи светеха с приглушена светлина, сякаш мислеха. Самите статуи бяха известни като чедата-на-незнанието или така споменатите – хомункулуси.

Не мога да крия колко ме отвращаваха тия изчадия, как ме гнусеше да ги гледам, от тях се излъчваше нещо противоестествено, израженията им се вбиваха в съзнанието ми и не искаха да се отделят от там. Моите домакини ме увериха, че така било в първите месеци от запознанството с хомункулусите, сетне отвратителният им образ отстъпвал пред обаянието и висотите на “Прорицателя”.

“Защото, уважаеми Ноатима – рече ми веднъж един от особено ненадарените учени в този планински град, – хомункулусите и монумента са мистично свързани.”

Тук се говори, че хомункулусите били създадени от специална материя, изключителна по своето естество, но в последствие, по принуда и заради всеобщото благо, била осквернена по възмутим и безподобен начин.

“Знаете ли какво е “руда” – попита същия онзи ненадарен учен, – “руда” е синя, извънземна тъкан, която приема и оживотворява в себе си най-дълбоките душевни състояния.”

Всъщност аз съм чувал мита за “Рудата”. Досадна история. Преди четиристотин години, в края на XXI век, през Слънчевата система уж прелетели космически отломъци, съдържащи богатството на един божествен свят, наречен Нуминозия. В продължение на почти тридесет години човечеството изживяло своето най-бляскаво съществуване, твърде смешно назовано с името – “руден” период. Легендата разказва, че хората съчленили извънслънчевата “руда” с човешка ДНК и създали Изкуствените, човекоподобни същества, осъществяващи непосредствената връзка между хората и боговете от Нуминозия. Богове, известни като Силите. Но в един момент пасажът от скъпоценни космически отломъци отминал, а не след дълго събраните запаси от “рудена” тъкан се изчерпали. Останало единствено построеното, сътвореното и многократно претворяваното от натрупаната “руда”, което никак не било малко, но само четиристотин години след този “божествен” период, нашият свят не разполага с нито един екземпляр или къс от “руденото” изкуство. Милиони са документите и филмите от онова време, но и те не съдържат никакво доказателство за действителното съществуване нито на “Рудата”, нито на Изкуствените. А не е за изпускане съображението, че историческата наука от половин хилядолетие насам е толкова развита, че да се говори за пропуски, особено за пропуски на събития, които са засягали цялото човечество, е най-малкото несериозно.

“Хомункулусите са единствената материя, която в нашето съвремие съдържа в себе си “руда” – ми довери един друг ненадарен учен и тъжно добави, – макар осквернена. За сметка на това всичката натрупана и съхранена “руда” от преди четиристотин години само за дванадесет месеца се стопила и изчезнала.

Чувал съм и това. Ужасната 2104 година. И Дивите жени! Митовете могат да се разпознаят по това, че пълнят най-големите си пукнатини с бутафорни и невъзможни страхотии. Дивите жени били толкова могъщи, че отнели цялата “руда” на хората, унищожили я, разглобили всички Изкуствени, и в един момент изчезнали.

“Кое им е чак толкова дивото на Дивите?” – закачих наскоро ненадарените учени. А те ахнаха, плеснаха с ръце, а очите им изрекоха – “Как кое?”.

“Уважаеми Ноатима, Дивата жена няма душа! И затова тя мрази “Рудата”. Наместо душа, Дивата жена носи в гърдите си лудостта. Заразна е тая дива лудост, най-заразната. Нарича се Демнемоза! Не сте ли чувал за нея?

И това съм чувал. Болестта, която превръща човек в Нула. Ето как този ненадарен и чужд свят ме вдъхнови да начена своята капитална монография.

Демнемоза означава забрава. Но това не е забравата на факти и затова нека никой не бърка Демнемозата с обикновената амнезия. Демнемозата е нещо съвсем друго, нещо легендарно страшно, тя е забравата на същности, пълната им забрава. Защото частичната Демнемоза е невъзможна. И както един трети неук “учен” тия дни ми рече, “Демнемозата е забравата на духовните факти, фактите от Нуминозия”.

И тук иде ред на най-интересното и според мен най-абсурдното в мита за “Рудата”, онова, поради което въобще стана дума за този мит. Хомункулусите! Или въпросът е, как бездушните Диви не успели напълно да демнемонират “Рудата” и тя, макар осквернена, се запазила в тия наистина много грозни статуи.

Имало тогава, в ония времена, някой си Хайви, изкуствен човек. Хайви бил истински мъж, но умирал. Изправен пред съзнанието за себе си, той го губел, “Рудата” в него изчезвала и забрава наставала в съществото му. Хайви имал другар, естествен човек, който наскоро починал. Името на другаря му било Амитаон Мелампус. Изкуственият мъж в пристъп на отчаяние изровил от пресния неколкомесечен гроб своя починал другар. Остатъците от собствената си “руда”, която буквално се стапяла пред очите му, Хайви съчленил с човешката мърша на Мелампус, мъртвият друг. По този начин изкуственият човек сътворил първия хомункулус.

Епидемията на Демнемоза продължила година, същата онази Дива 2104 година, време достатъчно всичката “руда” в Слънчевата система да се разпадне и изчезне. В началото хората долавяли, как нещо необичайно се случва с тях, но така и не установили в какво се състои промяната. Не се намерил естествен или изкуствен човек, който да повтори опита на Хайви, ала самият Хайви не се предал до последния си час. И макар “Рудата” в Хайви да била засегната от Демнемоза, той, докато разполагал със сили и съзнание, съчленявал парчета от себе си с късове от разлагащата се плът на другаря си Мелампус. Говори се, че дори от дланите си, последното, което останало от Хайви, той смогнал да сътвори хомункулус. С неимоверните усилия на един-единствен Изкуствен, човечеството съхранило частица “руда”, намираща се в хилядата хомункулуса, разположени в низината на свръхчовешкия монумент в този далечен планински град.

“Всеки следващ хомункулус по протежение на стъпалата пред “Прорицателя” е по-малък от предходния – довери ми вече не помня кой от неуките “учени” в този чужд свят, а това беше нещо, което и сам виждах всеки ден.”

Веднъж попитах, “Кой е построил “Прорицателя”, Хайви ли?”.

Малко е да се каже, че всички ме погледнаха уплашено. Десетки глави се поклатиха в категорично отрицание. “Кой тогава?” – не се въздържах и попитах отново. “Не знаем” – рекоха всички, но толкова добре личеше, че знаят.

И една вечер, докато наблюдавах залязващото слънце, ми се стори, че то, Слънцето, не гледа мен, а е насочило единственото си, но тъй зрящо око, право в дланите на “Прорицателя”. Изненадах се и сам погледнах в тази посока. Там, в далнината, на стотици метри под мен, съвсем малки и някак просещи, явно през цялото време, ме бяха наблюдавали одраните Прорицателски длани. В него миг, без сам да разбирам защо, се досетих и бях докрай уверен, кой всъщност е построил “Прорицателя”.

Дивите жени!

“Възможно ли е Дивите да издигнат такова здание само за една година? – попитах още на следващата утрин.” Страх споходи учените от планинския свят. “Не за една година – отвърна ми един от тях. – Уважаеми Ноатима, Те построили “Прорицателя” за един ден, за един час, за един миг”.

Митовете явно нямаха край.

“Кой е “Прорицателя”?” – не спирах да питам аз.

“Първият Мемохан Рис”.

Браво! Аз никога не бях чувал за този Рис, а те били поне двама. Но за четиридесет дни човек може да научи много; аз за четиредесет дни дори преполових своята капитална монография за Нулата.

Имало е някога, петдесет години преди Дивите, години преди “Рудата”, мъж – беден, слаб и сляп. Макар да не виждал нищо, този сляп мъж виждал всичко. “Как” – не се стърпях и попитах аз. В ръцете си, в продължение на месеци и години, той държал две обеци – перлени сълзи. Дланите му толкова добре опознали гладките, облите и вдлъбнатите страни на тези обеци, че той открил вътре – в перлите – един друг свят. “На Силите ли” – предположих аз. “На една Сила” – отвърнаха ми.

Въпросната една Сила си имала име – Гонаа Чезал, но най-вече била известна като “Купувача на очи”. Тази Сила търсела и открила Мемохан Рис, бедният мъж, с единствената цел да откупи очните му ябълки.

А така?! Ами че тази Сила се е облажила, ха! Защо й притрябвали слепи очи?

В митовете всичко има отговор, те и затова не се страхуват от въпроси. “Купувача на очи” всъщност откупил надеждата на слепия човек да провиди, отнел му празната мисъл да гледа по стария начин.

“Прорицателя” не гледа с очи – тихо шепнеха учените, – той наблюдава с длани.”

И когато сделката между “Купувача на очи” и Мемохан Рис била сключена, слепият мъж напълно се отделил от нашия зрящ свят и казват, преминал, влязъл е, в самите перлени обеци, които от години държал в шепите си. Отишъл е в Нуминозия, светът на Силите и “Рудата”.

“Ние вярваме – даже сега ясно чувам гласовете на “митичните” учени от този чужд свят да казват, – че Мемохан Рис, щом отишъл в Нуминозия, застанал на полюса й и отправил празните си очни гнезда към нас. Защото мъка имало в сърцето му, мъка за нашия свят, сътворен виждащ, без да вижда, реален, но демнемотичен. Тогава той отчупил с Дланите си огромен къс от Нуминозия, наречен “Разообраз”, и го запратил с все сила към нашата Слънчева система. Въпреки че “Разообраз” се разломил по пътя си, в крайна сметка той достигнал нашия свят като протяжен пасаж от отломъци. И така двадесет години след Мемохан Рис, човечеството получило дара на Силите – “Рудата”.

Трогателна история. Но аз не бях сънуващ човек и винаги изтънко следях нишката на моята и чуждата мисъл. Така че попитах – “И какво общо има този Рис с Дивите жени, които така бързо построили неговия монумент?”.

Отговорът се оказа повече от прост – “Общото е вторият Мемохан Рис.”

Ако първият Мемохан е известен като Прорицателят, то вторият се знае като Демнемотичният Психагог. До последния си час Дивите жени не допускали мъж в своите редици, това било толкова немислимо, представлявало такава ужасяваща мисъл, че появата на Демнемотичният Психагог сред Дивите се отричала дълги години в този иначе така доверчив планински град. Вторият Мемохан разказал на Дивите жени историята за своя предшественик и ги убедил, че “Рудата”, която хората така усилено използват, трябва да се заличи. “Защо” – дори аз усетих неудовлетворение от това развитие на нещата. Защото самодоволните мъже и питомните жени по целия свят, проповядвал на Дивите техния единствен мъж, използвали “Рудата” за своите малки човешки цели. Това гледище на Демнемотичният Психагог попаднало точно в целта, сякаш бездушните Диви най-сетне, сред хаоса на своите опустошения, открили за какво точно искат и могат да се борят. Така стихийността на Дивите жени проявила демнемотичната си сила, а вторият Мемохан Рис постигнал пъкления си замисъл.

“Но как – не разбирах аз – този втори Рис се е оказал толкова зъл човек, а първият бил тъй благ?”

“Въпрос на късмет – ми отговориха, – на късмет и среща.” Среща ли?

На среща, защото първият Мемохан бил сполетян от Гонаа Чезал, Всевиждащата Сила, която обдарява, а вторият Мемохан бил връхлетян от Дигаргх Селсал, Унищожаващата Сила, която носи съд и никаква милост.

“А защо – продължавах да не разбирам аз – Дивите построили монумент на първия Мемохан, а не на втория?”

Дивите събрали цялата демнемозирана “руда” на едно място и…

“Но те не могат да направят това – направо крещях аз. – Нали, ако “Рудата” е демнемозирана, тя е стопена, забравена, заличена, как така ще се събере на едно място?”

“Не може да се събере – потвърдиха учените от тоя чужд свят, – освен в “Прорицателя”. Той бил построен именно с тази цел.”

“Не, не и не – не можех да се примиря аз. – С каквато и цел да е построен “Прорицателя”, аз не разбирам как така заличената “руда” пак се е появила и Дивите са я събрали в монумента?”

“Защото всъщност “Рудата” не се появява и никога не може да изчезне. Тя просто е или видима, или невидима. А “Прорицателя” макар сляп, вижда всичко.”

Ах, тъй много слабости усещах в тия планински истории, но тъй ми се изплъзваха те, но ето, сега се сещам за една истина, която долових, да!

Дивите били алчни, това ли е скучната истина, разочарован бях аз.

“Не. Щом Дивите изпълнили “Прорицателя” докрай, до последния му ъгъл, те се събрали в одраните му длани и заедно със своя водач Психагога Мемохан Рис се пренесли в Нуминозия.”

Имаше дни, в които този мит ме дразнеше до полуда. Винаги съм бил мнителен към човешката религиозност, а тук, в планината, тази мътна и черна нагласа беше твърде гъсто замесена и ме подтискаше. Философски погледнато, религиозният човек се страхува от живота, опитва се да го заобикаля, а щом не успее, отчаяно търси гаранции, за да си позволи да съществува в него.

“Уважаеми, Ноатима – убеждаваха ме “светилата” на този чужд град, долавяйки моята дистанцираност, – вашият ум е несравним и за нас е немислимо да водим спор с Вас; Вие сте способен да обезсилите всички наши аргументи. Но молим Ви, поне малко ни се доверете, митът за “Рудата” не се нуждае от разрез, а от памет.”

“Ами Хайви – не се стърпях аз, – къде е бил Хайви по време на “Дивото преселение”? Не е ли бил тук, в нозете на “Прорицателя”, не е ли създавал своите хомункулуси?”

Измислиците в митологемите може и да се открият, възможно е и да се разнищят, но човек трудно се измъква от тяхното въздействие. В последните дни стигнах до заключението, че е по-добре да не задавам въпроси и да не излагам хипотези, понеже то е все едно да разбудиш спящо чудовище, което именно защото е уязвено, те сграбчва в лапите си и никога вече не се отказва от теб.

Докато вторият Мемохан Рис и Дивите жени напускали нашия свят, Хайви се намирал далеч в лоното на “Прорицателя” и виждал как човечеството е на път да изгуби всичката си “руда”. И започнал да вае хомункулусите, за да сочат пътя към “Прорицателя”.

“Пфу, те са толкова ситни, а монументът е тъй огромен! Нищо не могат да посочат те.”

“Но, Уважаеми Ноатима, Вие бяхте много заинтригуван от хомункулусите в първите дни от идването си и почти нищо не казахте за “Прорицателя!?”

Тези хора без умора преиначаваха истината.

“Но хомункулусите ме гнусяха, отвличаха вниманието ми и по никакъв начин не оставах с усещането, че ми сочат монумента.”

“Затова и се наричат чеда-на-незнанието.”

Оказа се, че онзи, който вижда истинското лице на тукашния свят, хомункулусите, без остатък ще бъде отблъснат от тях и с цялото си сърце ще пожелае отвъдния. Хайви така и неуспял да съживи жив човек от смесването на “Рудата” в себе си с мъртвата тъкан на другаря си Амитаон Мелампус. Но пък “Рудата” в хомункулусите не изчезнала – “тя е реална и никой не може да оспори наличието й”.

Всяка утрин и всяка вечер аз спирах очи върху хомункулусите, израженията им бяха нечовешки, погледът им присмехулно ме пронизваше, ръцете им се кривяха във всички посоки, а телата се гърчеха, понякога от болка, друг път с подигравка. Но признаци на “руда” така и не забелязах. То аз и не знаех как да разпозная тая “руда”. Макар всички хомункулуси да бяха сини. Светло, призрачно сини.

Но в оная вечер на коварния март аз опознах “Рудата” в нейния най-изроден образ – Хомункулусът.