https://mangurov.wordpress.com/2024/05/05/за-въплъщението-на-ариман-през-2029-г-ед/

Всеки разумен човек би трябвало съвсем ясно да вижда навлизането на  еволюционното ни развитие в турбуленция с толкова непредвидими последици, че не се знае след излизането от нея какво изобщо ще е останало от познатата ни настояща цивилизация. Свидетели сме как подобно на картонена кула социалният ред стремително върви към разпад, придружен със зловещо нарастване на екзистенциалния страх в душите от предстоящото.  Неминуемо се поражда фундаменталният въпрос: „Защо всичко това се случва и има ли изход към едно по-предвидимо и добро бъдеще ?“ Тази малка книжка е опит за даване на конкретен отговор. Импулсът за нейното написване дойде от Едуардо  Хенаро [1], предизвиквайки ехо в мен. Той предложи също заглавието, от което веднага се вижда накъде ще тръгне развитието на съдържанието, но вписано в доста по-мащабна картина. Многобройните християнски деноминации и отделни езотерици отдавна се питат дали „Антихристът“ вече е дошъл, „разпознавайки“ го я в лицето на папите, я в някой политически сатрап, кралска особа, човек от арабския свят и т.н. В духовната наука е наречен „Ариман“ и сред антропософите също битуват различни мнения за това осъществена ли е вече инкорпорацията му или тя предстои. Фактите, които ще посоча, не са плод само на правомерно антропософско разсъждение, а на инспирации, винаги придружавани с морални интуиции, подпечатващи истинността на получените идеи-дарове. Без значение дали откровението от свръхсетивния свят слиза по пътя на имагинацията, инспирацията или на двете заедно, идващата от Дух на Времето интуиция е задължителна. Процесът по разкриването на мистерията „Ариман“ от наша страна е продължителен, протича по своя жива логика, не е завършен, и без съучастието на подготвената за целта моя спътница в живота, няма как да стигне „до края“. В определени моменти участие са взимали близки приятели, но далеч с по-голяма важност е дискретното водачество от страна на някои Учители като Серапис, Назаратос ( Учителя Исус) и тайнствения Скитиан. Ако преди 5000 години идването на Луцифер в плът стана известно само за определен кръг посветени, а преди 2000 години човечеството беше в ролята просто на сцена за трите земни години на Христос, то предстоящото изпитание трябва да бъде напълно осъзнавано и трябва да се подготвим за него по най-добрия начин. Това е световноисторическа необходимост и тази книжка е част от нейното изпълнение. Няма по-голяма помощ за хората от разкриването на Истината, а „дарбата за пророкуване“ заема централно място в нея.

Най-напред трябва да се запитаме, кой всъщност се готви да ни посети? От изказванията на Щайнер по темата се остава с впечатлението, че говори за същество, неуспяло напълно да усвои своя Аз, превърнало се в дух на препятствията и този „Сатана“ е или неосъществил се архангел, или изостанал архай. Дали обаче е така? За да разкрием „самоличността“ на бъдещият ни гост и ролята, която предстои да изиграе на земен план, ще се наложи да погледнем към най-висшата божественост и нейния промисъл. Там, „на върха“, стои Абсолютът. Според Учителя Беинса Дуно, който през лятото на 2000 година ми се разкри като бодхисатвата на ХХ век и бъдещ Буда Майтрея, за Абсолютното и Безграничното всяка мисъл и съждение са невъзможни! То „ще остане една велика загадка за всякога“[2]. Ако използваме източната терминология, с известна условност тази Негова „безналичност“ можем да я наречем „Махапарипралайя“. За да има обаче и „наличност“, Абсолютът е решил да разкрие „част“ от Себе си. В точния превод на Новия Завет, направен от Емил Бок, разкритото го разпознаваме в названието „Бащинска Основа на Света“. За по-кратко – Бог. Пак според бодхисатвата, за Бога можем да разсъждаваме, макар и по косвени пътища. Разкрива ни се в Първооткровение (Махапаринирвана) с намерението да се създадат същества и те също да преживеят радостта от битийността. Под  „битийност“ разбираме живота в дадена форма, но пак според бодхисатвата „къде се образува животът, това никой не знае“[3]. Защото: „Да разберете същината на живота, това значи да разберете какво представлява Бог в своята пълнота. Невъзможно е да разберете Бога във всичката Негова пълнота“[4]. И още:  „Казват някои, че животът произлиза от Бог. Не, Бог се проявява в живота, а всъщност животът е атрибут на Бога“[5]. След подобна категоричност единственото „място“, където трябва да потърсим извора на живота е в „безналичния“ Абсолют, но за Него пък всяка мисъл и съждение са невъзможни. Ето защо отправяме нашия духовен поглед към „наличния“ Бог, Който жертвено от Любов и в Свобода извърши акта на Първооткровението, без вероятно да има нужда от него за Себе Си. Казвам „вероятно“, защото от една страна е свободен Аз, а от друга всеки такъв Аз непременно се стреми към развитие и споделяне, породени от импулса на някакъв най-висш синтез между принципите на необходимостта и свободата. Дали самият Абсолют е Аз няма как да знаем, защото дори в него Той се ограничава, но, че се изяви като такъв в Първооткровението на Бащинската Основа на Света е вън от съмнение. Азът е Богът в йерархичните същества, единствената реалност в тях, но равенството на Фихте  АЗ = АЗ е валидно само за Бащинската Основа на Света. Всички останали надолу по вертикала на мирозданието стават носители на този изначален принцип, овътрешнявайки го като „ Аз съм“ и това се е случвало, случва се и ще се случва в продължение на три гигантски цикъла на развитие, „построени“ по начини, коренно различаващи се един от друг. В тях отделните видове същества стават изява на определени  Божии способности, съдържащи се в Неговия Аз.

До момента на Първооткровението Той е обект, а в Откровението стана овътрешнен субект, т.е. Аз Съм, и именно това е „изговореното“ Слово, Което е било „при Бога“. То представлява полагане на началото вътре в Божествената безначалност на Първооткровението. От единството (единицата) на първия етап, се е преминало към разделението (двойката) обект-субект на втория, но съединени в Словото. За да се премине и към третия етап с разкриването в Трите Ипостаса – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, образуващи в своето единство самото изначално Слово. То е „съставено от тях“, но върховното единство на Трите лица е в Бог. Той е техният „системообразуващ фактор“, а те са трите най-висши Духа без никакви други членове, като всеки от тях също е носител на принципа Аз Съм. Единосъщни са в субективността на всеобхващащото Божествено съзнателно всесъзнание, но ако остават без „противопоставяне“ помежду си, циклите на еволюционното развитие стават невъзможни и съответно нереализирани от съществата, отредени да излязат от „кристалното небе“ на състоянието „пралайя“ в новообразуващата се вселена (манвантара). Когато великият апостол на народите Павел премина през планината Родопи и отиде сред траките-българи в главния град на римската провинция „Македония“ Филипопол (а не в гръцкото градче Филипи), той занесе точно такова софийно разбиране за висшата троичност. Неслучайно единствено по българските земи в ранното и по-късно християнско развитие „еретически“ се е говорило за „подобносъщна“ Света  Троица. В пралайя трите лица на Бога са единосъщни в Него, но стават „подобни“, т.е. различни в другобитието на манвантарата. Затова духовната наука говори за Първи, Втори и Трети Логос, действащи като принципите Атма, Будхи и Манас, от които през определени жертващи се йерархични същества се появяват субстанцията, животът и идеята в дадения цикъл. Субстанцията и идеята са двете ръце на Бога, създаващи еволюиращите форми, а когато те преминат към битийност с внедряването на живота в тях, става възможно от жертващи се същества да се появят и метаморфозиращите се субстанции на физическото, етерното и астралното. По примера на Бащинската Основа на Света главният двигател в развитието винаги е жертвената любов, но изявена по различен начин в трите цикъла, над които властва  генералната Божия воля. Предишният е бил под егидата на Бог Отец. Протичал е в условията на единство, вечност и невероятно одухотворено пространство. Когато говорим за време, е добре да се знае, че съществуват „истинско“ време,  свързано само с Бащинската Основа на Света, време-вечност, преминаващо през трите цикъла като изява на Светата Троица и времето като йерархично същество, появило се в нашия цикъл през стария Сатурн в лицето на архаите и представляващо вертикално насоченото „чисто“ Азово време. В по-късните еони по хоризонтала на развитието Духовете на Времето започнаха да изпълняват функциите си чрез „Старците“ от Апокалипсиса на Йоан, Духовете на циклите на времето, природните духове и т.н. За истинското време като „способност“ на Бащинската Основа на Света ми е невъзможно на този етап да знам каквото и да било, докато „нулевото“ пространство на стария Сатурн все пак е някакъв маркер, даващ известна представа за одухотвореното пространство от миналия цикъл, когато, въпреки царуващата вечност, е имало развитие по овътрешняването на Аза от съществата и са се осъществявали техни жертвени актове, за да се следва главната идея и подготвя „почвата“ за следващия цикъл. Водещ е бил физическият принцип и се е изработвала субстанцията. В нея се заложили законите, по които да се излезе от единството и премине към разделение в нашия цикъл. Сред самите същества е властвала само интенцията към издигане в Азовото развитие и можем да предполагаме, че любовта на жертващите се е била приемана безусловно от всеобщата Любов с „гарантирано“ блаженство за тях. Интенциите на развитието идват от Бог и само Той може да ги променя в творението. Ето защо с оглед на бъдещето още тогава в определени същества е била заложена способността да се присъединят към една друга интенция, когато дойде моментът за това, изразяващ се в отхвърлянето на жертвата. На самия Бог Му предстоеше да изживява разделението, докато се стигне до появата на едно толкова различаващо се от всички останали същество, което да придобие първата си форма на самосъзнание чак в сферата на смъртта и точно на него да връчи за разпореждане основния си прерогатив: свободата на избора дали да се жертва, или не! От този избор в цикъла на Бог Син трябва да се роди Десетата Йерархия на Свободата и Любовта, способна да създава качествено нов вид добро, каквото е във възможностите само на Бог. То е резултат от трансформирането на злото и ще бъде неизменна част от градивния материал на следващия цикъл – този на Светия Дух. „Последните ще станат първи“ и ще се издигнат „над“ Серафимите – Духовете на вселенската любов, която обаче я изливат по необходимост, а не в резултат от свободен избор. Няма как да не се сетим за притчата от Евангелието на Лука за „нечестивия настойник“, където за земния човек се твърди, че „децата на света по своята същност (свободния избор) са по-умни от децата на Светлината (йерархичните същества)“. По този начин главен предмет и обект в настоящия цикъл от самото му начало стана земният човек, а духовните същества взеха върху себе си работата по отдалечаването на творението от твореца, на мировото тяло от мировия дух, пораждайки многобройни разделения и противопоставяния по Азовия вертикал чак до границата с материалния свят.

През есента на 2023 година се появи забележителната петтомна поредица на Юдит фон Хале, озаглавена „Словото в седемте царства на човекоставането – розенкройцерска медитация“[6]. В нея тя представя резултатите от своите усилия по пътя на посвещението, разкривайки в духовно-научен смисъл редица загадки от съвремието като същността на „тъмната материя“, на „тъмната енергия“, „черните дупки“ и т.н. Всеки сериозен антропософ би трябвало да се запознае с изнесеното, а за нуждите на това изследване ще споменем само един аспект от широкообхватната работа на авторката. Според нея, по вертикала към свръхсетивните светове има десет сфери на йерархичните същества и самата Божественост, като осмата е „зодиакалната“, девета е „кристалното небе“, а десета – „огненото небе“. В обратната „посока“ през земните слоеве също имаме девет сфери, повечето от които са обитавани от противоборстващите „тъмни“ духовни същества, а десетата е отредена за Бог Отец. Оставайки само в рамките  на сегашния цикъл стар Сатурн-бъдещ Вулкан, Юдит не можа да установи съществуването на още по две сфери и в двете направления.  Ако под „кристалното небе“ разбираме Светата Троица, а „огненото небе“ е тяхната заедност като Словото, то единадесета е сферата на Бащинската Основа на Света и дванадесета – невъзможната за каквото и да било опознаване „сфера“ на Абсолюта. „Долу“ в Земята след десетия слой е единадесетата, където се намира „отложеното“ наследство от предния цикъл. В дванадесетия слой пък се съдържат зародишите на следващия. По този начин безкрайността на развитието съществува и в двете посоки, стигайки накрая все до Бащинската Основа на Света.

От предишния в нашия цикъл се „прехвърлиха“ шест вида йерархични същества, усвоили Аза си в онези толкова различни условия. Започвайки от властите и стигайки до серафимите, те бяха боговете от втора и първа триада според подредбата им от Дионисий Ареопагит, подготвени да осъществяват новата идея, спусната от Божествената Троичност. След жертвата на Престолите в началото на стария Сатурн, когато Бог Отец чрез тях даде редуцирания си принцип Атма за начало на новата вселена, някои от тях тръгнаха заедно с излъчената субстанция в посока към постепенно уплътняване, което означава следване на „земната“ интенция, водеща до издигане след предхождащо слизане. Беше започнало отделянето на мировото тяло от мировия дух. Други останаха свързани само с възходящото развитие на „слънчевата“ интенция,  а част от херувимите и серафимите отказаха изобщо да излизат от състоянието „вечност“ и се „впишат“ във времето на манвантарата, осигурявайки по този начин приемствеността с предишния цикъл. Това доведе до тяхната луциферизация, но тя няма нищо общо с процеса, познат ни сред съществата на третата триада, които едва от стария Сатурн насетне бяха изправени пред предизвикателството да овътрешняват Азовия принцип и преминават „човешката“ си еволюционна степен. Някои успяха, но други се справиха частично, превръщайки се в луциферически, ариманически и азурически тъмни духове. Те се свързаха с крайно опасната „лунна“ интенция, произлязла от „земната“, но за разлика от нея водеща само надолу към все по-голямо изоставане без изгледи за издигане и свързване със „слънчевата“, от чието пропадане щеше да възникне злото. Колкото по-рано са изостанали в хода на еволюцията, толкова по-мощни изкушаващи и разрушителни спрямо човека възможности притежават, за да предпочете той злото вместо доброто. Когато „горилоподобните“ азури „бягат“ по земята, тя направо се „тресе“, но не това е лицето на злото, защото то е резултат единствено от свободния избор на човека,  пред какъвто нито едно от съществата над нас не е изправено. Те имат най-различни задачи и ги изпълняват според върховната Божия воля, за да гарантират условията за свободния ни избор и възможностите за еволюционен растеж. Заради неминуемото появяване на злото обаче самият Бог си създаде кармическа обвързаност с творението. Накрая се оказа, че човекът не може без Бог, но и Той не може без човека! Благословена обвързаност, съчетана с огромна отговорност!

От трите цикъла сегашният е рисковият и гарант за неговото осъществяване стана Бог Син, но не в ролята си на едно от трите лица на Бога и подател на пригодения към цикъла живот, а като Христос – носителят на Макрокосмическия Азов Принцип в сътворената единна сетивно-свръхсетивна вселена, превръщайки се в неин „Вседържател“, на Когото Бог даде „всичко“. В седемнадесета глава на Йоановото Евангелие Спасителят казва: „Аз им открих на хората Словото, което е Твое откровение“, а в осма глава недвусмислено ни разкри: „Моят Аз е излязъл от Бащинската Основа на Света и постоянно излиза от Нея“. Именно този Аз, представляващ субстанция на Любовта от Бащинската Основа на Света, е полученото „всичко“, с което Христос се превърна в системообразуващия фактор на целия цикъл. Ако в пралайя Бащинската Основа на Света „системообразува“ трите си лица, то, въпреки че в манвантарата всяко от тези лица е способно за привеждане към единство, генералното единство на принципите Атма, Будхи и Манас го осъществява Христовият Аз-Съм, носител на онзи живот, който отвежда човешкото съзнание  към единното Слово и Бащинската Основа на Света. Такъв живот Христос влага в образуваните форми според тяхната висота на съзнание.

За всяко същество във вселената, достигнало човешката си степен на развитие, е отредена една Азова искра, представляваща неизреченото име на Бога, чрез която той се изживява по уникално различен начин. Убийството дори на един човек означава посягане върху Божието изживяване през него. Означава убиване на Бога и неговата троичност, защото принципа Аз Съм също има три лица, които са изреченото име на Бога: съдържа име, съдба и пълномощие (сила). Както ангелите, архангелите и всички останали йерархични същества, така също дори най-дивият, изостанал в еволюцията си човек, има свое вечно име, дадено му от Светия Дух, своя съдба, придружаваща името под наблюдението на Бог Син и уникално пълномощие от Бог Отец за ролята, която трябва да изиграе в общия промисъл. Името съдържа Истината, идеята за съществуването на дадения човек, съдбата е Мъдростта, вложена в еволюционния му жизнен път, а пълномощието са делата от Любов, които трябва да извърши. Тази проявена троичност се ръководи от Аза, чието запалване в човешката душа е най-голямото чудо. То става възможно, когато отражателният аз „избухне“ в одухотворената съзнателна душа и с непоколебима категоричност заяви: „Аз съм Богът“! Този е първият миг от дългия път по превръщането в действително йерархично същество – в Десетата йерархия. Веднъж придобит, Азът е неунищожима Божественост и може да се изявява във все нови и нови форми. За придобиването му обаче огромна роля играе Христос. От окултна гледна точка Отец е представител на „мъжкия“ принцип в мирозданието, Синът – едновременно на „мъжкия“ и „женския“, а Светият Дух – на „женския“.  След излизането си от Бащинската Основа на Света като Слово, Христовият Аз-Съм  застана между „земната“ и „слънчевата“ интенция, започвайки да слиза надолу по стъпалата на развитието, за да се отъждествява с разположените по нея същества, но предоставяйки им да персонализират принципа на живота на Мировия Аз. По-нискостоящото йерархично същество постепенно овътрешнява част от субстанциалното съзнание на по-висшестоящото, но то се превръща в негова Азовост благодарение именно на Христовото „съдействие“. Ако се обърнем отново към Дионисий Ареопагит и книгата му „За небесната йерархия“, там той ни посочва три принципа, върху които почива йерархичността. Първият е на всеобщата хармония – по-висшето посредничи за приобщаването на по-нисшето. Вторият е на „включването“ и „изявяването“ – по-висшите нива включват в себе си „съвършенствата“ на по-нисшите, а по-нисшите изявяват „съвършенствата“ на по-висшите, но в отслабена степен. Трети е сакраменталният принцип на синергията, според който целият синархичен ред е пронизан от една сила и извършва едно действие. Тук трябва да направим едно много важно уточнение.

Всяко йерархично същество освен притежател на своето име е част от груповото име на вида същества, към които принадлежи, изпълнявайки някаква служебна функция в мировия ред. Например името на елохимите в християнски смисъл е „Власти“, а дейността им е на Духове на Формата. По този начин Бог чрез тях изявява способността си да придава форма на всичко съществуващо. Когато пристъпи към жертвоготовност, съществото дарява името на вида като израз на тяхната Азова идентичност и резултат от изпълнението на служебната  им функция. Духовете на Формата дариха на земния човек формата на физическото му тяло, подходяща за придобиване на Азовото самосъзнание, която ни дава възможност да „властваме“ над останалите природни царства. Това беше крайният резултат от усилията на всички богове през „дните“ на сътворението, а самите елохими станаха наши „отци-създатели“. Те даряват Азова субстанциалност и на другите същества под тях в йерархичния ред, но това не означава, че получателите ще се превърнат някога в Духове на Формата, защото в противен случай ще настане анархия в космическия ред. Всеки вид йерархични същества ще си останат завинаги такива, каквито ги познаваме, а издигането им като съзнание благодарение на получената Азовост от по-висшестоящите означава, че ще могат да си изпълняват все по-добре и всеобхватно служебните функции, използвайки „съвършенствата“ на по-горестоящите. Както казва Дионисий Ареопагит, обмяната върви не само отгоре надолу, но и обратно, а цялото действие по отдаване и приемане е пронизано от силата на Христовия Аз – Главата на Великото Всемирно Бяло Братство от богове, движещи своята еволюция в „слънчевата“ интенция. Какво обаче се случва с прикрепените към „земната“ интенция?

Вече посочихме, че в предишния цикъл нямаше изоставане. То беше стартирано с началото на сегашния, но сред съществата от втора и първа триада означава жертвено служене на Божията воля. Тези „тъмни“ духове изпълняват ролята си на такива, като задържат за себе си получаваните „съвършенства“ от останалите духове без да отдават и по този начин понижават съзнанието си. Ролята си я изпълняват със същата императивност както правомерно развиващите се същества. Дълго време си задавах въпроса как е възможно такова съвместяване на роли, при положение, че вече имат усвоен Аз от предишния цикъл, а той не може да съществува без да предава по-нататък полученото. При формирането на Аза им в условията на предишния цикъл по незнаен за нас засега начин, са били подготвени да могат в настоящия да действат в ролята едновременно на „тъмни“ и на осъзнато жертващи се светли служители. Предишната интенция към въздигане, притежаваща „слънцеподобни“ характеристики, неминуемо присъства в Аза им, иначе ще бъде напълно невъзможно да се обърнат към сегашната „слънчева“ интенция и поведат след себе си подчинените им  изоставащи от третата триада, при които изоставането е същностно, а не жертвено осъзнато. За разлика от Христос обаче, при Който свързването с двете интенции не породи никакво зло, а щеше да завърши на земен план с появата на най-висше добро, то „странното“ съчетаване на „слънчевото“ и „земното“ в съществата от втора и първа триада беше предначертано да се пренесе в човека и започне шествието на злото през неговата душа. Битката между „тъмните“ и светлите се пренесе на полето на душата, която е длъжна да знае срещу какво се изправя. От какъв ранг са предводителите на „тъмните“?

От доста години знаем, че Луцифер е изоставащ Дух на Формата. Едва наскоро, когато се запознах с коментара на Емил Бок върху посланието на Апостол Павел към ефесяните [7], видях, че той нарича четвъртата йерархия „Откровители“ и причислява Луцифер именно към тях. Също така отдавна знаем, че Ариман е Дух на Движението, Азур е Дух на Мъдростта, а Сорат е Дух на Волята. Да, Ариман не е изостанал архай, а представител на йерархията „Сили“! Ето такъв гост ще дойде! Той е „малкият“ Антихрист. По-големият е Азур, а най-големият – Сорат. Когато Юдит в своята медитация се изправя пред най-големия, представата ѝ е като за „чудовище“ от воля. Не знам дали е осъзнала, че вижда същество от Престолите, участвало в жертвено поставеното начало на стария Сатурн, но именно този „Слънчев Демон“ е предводителят на всички противникови армии от усвоени и неусвоени Азове, опълчили се срещу боговете от Всемирното Бяло Братство и техния водач Христос – „Гения на Слънцето“. Сорат е „двурогият звяр“ и според  Апокалипсиса на Йоан се намира в свръхсетивните земни недра. Наречен е от Щайнер „Слънчев демон“, за да се подчертае, че е истинският противник на Христос, а не, че има някаква роля на слънцето, въпреки присъствието на слънчевото начало от предния цикъл в неговия Аз, позволяващо му да бъде „подобен“ на Христос по отношение на двете основни интенции на развитието. Ролите им обаче са коренно различни. Христос трябваше да стане наш Спасител. На какво точно?

Когато на стария Сатурн Престолите излъчиха субстанцията за цикъла, тя представляваше овътрешнената от тях форма на съзнателното всесъзнание (Атма) на Бог Отец, дала името на цялата йерархия, готовността им за жертвено себеотдаване след изминатия дълъг път по стъпалата на съдбата и резултата от изпълнението на служебната функция като „океан от воля“. Подготвеният в предишния цикъл физически принцип се превърна в основата, в престола, върху който щеше да се разиграва драмата на сегашния цикъл, породена от разделянето на мировото тяло от мировия Дух. Добре е да се знае, че физическият принцип може да се изявява също като етерен и астрален, етерният – и като астрален, докато астралният може да бъде само себе си. Спускащият се от най-високо живот пронизва и трите принципа. Като безкачествена, непредпоставена воля, съзнателното всесъзнание на Престолите беше чистото битие ( Човекът-Дух), от което при процесите на уплътняване се появи първото налично битие – всепроникващата топлина. От нея идеята създаде първата форма на физическото ни тяло, представляваща етерно-физически кълба. За всеки – дори за Натановата душа, е имало отделна форма-тяло, върху която към края на еона Духовете на Волята сложиха своя печат – печата на Човека-Дух. Пред формата-фантом и печата предстоеше заедно да изминават огромен път чак до Поврата на времената, когато щеше да се случи най-голямото чудо в еволюционното развитие на целия цикъл. Дотогава макрокосмосът от йерархични същества щеше да работи върху създаването на микрокосмоса-човек, съобразявайки се с действието на „земната“ интенция. От една страна изоставаше топлината до появата на трите земни природни царства, а от друга съзнанието на Аз-съществата, особено на тези от третата триада. Редуцираното през Престолите Атма -съзнание на Бог Отец следваше слизането на топлината чак до минералното царство и пепелта като някаква крайна форма, където властват силите на смъртта, но именно там човешкото тяло стана напълно готово, за да се запали в него Азовия огън. Вместо да продължи божественото му ръководство, единството на тялото ни се прехвърли към ръководене от отражателния аз. С прикачването на етерното и астралното тяло съответно на старото Слънце и старата Луна фантомът беше преминал през не малко метаморфози, за да достигнем до познатата ни форма-пентаграм в земния еон, когато, под влияние на „лунната“ интенция, повредите станаха особено видими. Имаше опасност „печатът“ невъзвратимо да попадне в „лапите“ на смъртта, а задачата на човека в рамките на целия цикъл е изцяло да одухотвори фантома и го превърне в Човек-Дух.

Задачата конкретно за земния еон е да извършим прехода от аза към Аза и тя съвпада със средата на еона, когато, както и при останалите такива, става смяната на темпото и посоката на развитие. Едно е обаче промяната  да се осъществи в свръхсетивния свят, но съвсем друго в условията на минералното царство. Ако трите лица на Бог в Словото приличат на три вселенски лъча и отделни начала на целия цикъл, създаващи еволюиращите форми в него, то слизането на Христовия Аз-Съм щеше да стане пренасяне на пралайя в манвантарата  като четвърти принцип, дал съвършено ново – четвърто начало в цикъла, при което да бъдат сменени всички закони на човешкото развитие,  които се залагат именно в пралайя. Като подател на принципа Атма, който под формата на Човек-Дух трябваше да се спасява от материалната зависимост, до прага на физическо-сетивния свят Бог Отец „придружи“ Бог Син, но за навлизането в света на смъртта лично Бащинската Основа на Света „съдейства“ на Сина в качеството му на Христос. Трябваше да се преодоляват две граници – на природата и на човека.

Преди 5000 годин

Луцифер премина през вратата на природата, но поради тогавашното ни образно съзнание не се наложи да преминава и през вратата на отражателното мислене, каквото все още не съществуваше, въпреки, че именно от „носителя на светлината“ беше поставено началото на дългия преход към появата на разсъдъчното мислене. Инкорпорирането в навършилия 40-годишна възраст човешки съсъд не доведе до същностно изживяване на смъртта от самия Луцифер и затова можем да твърдим, че до идването на Христос нито едно йерархично същество не беше се свързвало напълно с минералното царство и смъртта, та преодолявайки я, да възкръсне.  Преди 2000 години обаче човекът вече беше станал различен, отражението в мисленето съществуваше и въпреки, че все още не разполагаше с овътрешнена космическа интелигентност, на Христос му се наложи да премине през две врати, за да се сблъска с последиците от „гаранцията“ за нашата свобода, която „подписа“ пред Бога с началото на сътворението. Фантомът на Исус беше продукт на „земната“ интенция и в нея трябваше да се заложи „слънчевото“  начало, но не само заради спасяването на Човека-Дух, а защото в противен случай разпадът на фантомите ни щеше да доведе поради неправомерното свързване със земните сили до създаването на различни видове човешки форми, с което задачата ни неминуемо отиваше към провал при липсата на единна форма „човек“. В съзнанието ни, дължащо своето възникване на материалния свят, трябваше да се напечата йерархичния принцип и от Поврата на времената насетне еволюцията на света да се движи не от макрокосмоса, а да се ражда от човешкия Аз, пребиваващ  по „слънчев начин“ в земните време и пространство. В него всички противоречия и противопоставяния трябва да намират своето разрешаване. За целта от едно човешко тяло щеше да се създаде уникално нова форма, резултат от свободния избор на Макрокосмическия Принцип Аз Съм.

 В продължение на три земни години Той се свързваше с телата на Исус, преодолявайки в тях последиците от грехопадението и превръщайки ги постепенно в  микрокосмически духовни форми. За трансформацията на астралното и етерното тяло не се налагаше преминаване през смъртта, но за освобождаването на фантома от връзката с материалното тяло, трябваше. Голямото изпитание беше в Гетсиманската градина, където си пролича с пълна сила огромният риск, поет от Бащинската Основа на Света с изпращането на Сина в материалния свят. Божественият пратеник издържа на всички изкушения и мъчения, изоставен от учениците си „изпи“ чашата с последиците от своята „гаранция“ и когато от Кръста произнесе думите: „Отче, в Твоите ръце предавам Духа си“, а после и „Свърши се“, те означаваха, че Бог Отец можеше да получи обратно превърналия се изцяло в Човек-Дух фантом, а Бащинската Основа на Света да получи Христовия Аз, Който „винаги излиза от нея“.

Драмата обаче все още не беше свършила. Тепърва предстоеше голямата промяна в манвантарата и цикъла като цяло. По-горе споменахме, че физическият принцип може да се проявява и във формата на етерен. В земния еон веществеността на физическото ни тяло съществува в четири агрегатни състояния – топлинно, газообразно, течно и твърдо, които са представителите на четирите елемента (в розенкройцерски смисъл), а те от своя страна са проникнати от четирите етера. От Бог Отец през Господствата към нас като по пъпна връв  тече космически етерен поток, носещ ни мислене, дишане, хранене и реч. Според Юдит фон Хале той вече е намалял до „струйка“[8], но благодарение на него сме живи, защото стои зад образуването в костите на червената материална кръв,  носител на отражателния аз, продукт на „земната“ интенция към кондензация. За преминаване към „слънчевата“ интенция и импулсите на разтваряне, на одухотворяване е нужна нова кръв като носител на Аза, а това означава преминаване към сферата на Престолите и следване на Христос до края на цикъла. Посоката на космическия етерен поток трябваше да бъде обърната нагоре, но това не можеше да го осъществи самата „струйка“.

Когато Словото слизаше към въплъщение, То носеше Живот и Светлина. Приковано на Кръста с гвоздеите, от образуваните четири рани върху земята изтече греховната, луциферизирана червена кръв на човечеството, довела до отражателното ни самосъзнание. С нея Христос плати „гаранцията си“. Когато Исус издъхна, на Кръста остана едно физически тяло със своята форма, в което изграждащите го съставки бяха стигнали почти до състояние на разпад в посока към етеризиране. В този момент етерното тяло е било безкрайно изтощено от тригодишното присъствие на Макрокосмическия Аз в него. То трудно е удържало процеса на разпадане, но окончателното превръщане на фантома в Човек-Дух вече е било факт. И тук Юдит много добре е разбрала, че не етерното тяло се е вмъкнало напълно във физическото до пълно съответствие, а преобразеният фантом, изявяващ се като етерна оживяваща субстанция, е влязъл в смъртното, разрушаващо се физическо-материално тяло, за да стане покритие между двете форми. Те трябваше да бъдат доведени до пълно взаимно проникване, за да се роди новото тяло в старото. Исус стана първото човешко същество, превърнало се в представител на Десетата йерархия. Тази е тайната ни в земния еон и някога всеки от нас ще трябва да извърши същото, но по свой си начин.  Какъв е той, ще става ясно в процеса на еволюцията, но винаги ще търсим прафеномена му в Поврата на времената и процеса, довел до Възкресението.

След смъртта на кръста стотникът Лонгин (прероден по-късно като Наполеон) прониза с копието си дясната страна на гръдния кош, отваряйки рана, от която бликнаха деастрализираните кръв и вода отпреди грехопадението. Прероденият Скитиан в личността на Йосиф Ариматейски издигна чашата от Тайната Вечеря към сместа и в този миг се роди мистерията на Граала. „Водата“ в духовен смисъл означава процес  на етеризиране, а в кръвта е огънят на Азовата сила. Тази кръв беше почти етеризирана от Христовия Будхи Принцип на Живота и проникната от Светлината на Манас, каквато самият Свети Дух носи. Тя не се съсирва, не се затваря в тялото, а в нея Азът живее в контакт с външния свят и директно го преобразява. Ето защо според Юдит от петте рани започва душевно-духовната връзка на посветения с Аза на другия и поставя началото на „братската верига“ от съзнателни Азове в Любовта, със създаването на каквато във Варна в началото на ХХ век  започна земната дейност на бодхисатвата.

Нещо повече: ако старият печат на Човека-Дух върху фантома, поставен от Престолите и спуснал се през Господствата чак до аз-съзнанието на човека, беше „усвоен“ напълно във фантома на Исус, то страничната рана представлява новия, обновен печат на Човека-Дух, поставен от Христовия Аз (чрез Лонгин),  насочващ ни отново към свързване със сферата на Престолите, за да им върнем някога дара, но напълно обновен. За целта Спасителят трябваше да стигне до края на Своята Жертва.

Вместо след смъртта на Кръста етеризираната кръв да се стече надолу в крайниците поради гравитацията и липсата на Аза, който да я движи, тя изтече и падна на земята в точно толкова количество, колкото според Юдит е нужно за бъдещото одухотворяване на човека, земята и вселената по обратния път към Словото. Един единствен път тя потече надолу, вместо нагоре и носейки Христовия Аз, пое в посока към ядрото на земята. Тялото следваше кръвта, която първа стигна до десетия слой. Оттам избликна фонтан от жизнен етерен поток нагоре срещу гравитацията, но под формата на постоянно обновяваща се светлинна лента. От гледна точка на материалния свят тя не съществува, защото няма нито начало, нито край, но има посока. Юдит прави разлика между Христовото излъчване на жизнен етер и Христовата субстанция на жизнен етер. Субстанцията е самият Христов жизнен етер, т.е. принципа Будхи, а излъчването му е под формата на Светлина (Манас), т.е. на принципа Свети Дух. В свръхсетивното ядро на Земята Синът и Светият Дух се „срещнаха“ с Отец и беше стартиран процес на завръщане към Словото, защото в ядрото се внесе Азовост и според Юдит тази е отправната точка на човешкия Аз, съединен с Троичния Логос, за сътворяване на новия свят. Неслучайно Беинса Дуно ни разкри, че „Той (Христос) е попълнил всички междини, съединил е световете в едно цяло: „духовния“ – със света на ангелите, „Божествения“ – със света на Троицата, „физическия“ – със света на човеците – душите“[9]. Със залагането на живото, слънчево семе-зародиш в Земята, тя стана физическо тяло на Христос, за да се превърне някога в Слънце. В нейните дълбини беше освободен и фантомът на чистото човешко тяло от игото на гравитацията, защото мировият Дух-Слово се беше съединил с мировото тяло. Беше възстановена разрушаващата се форма.

Освобождение настъпи и за окованата в мировото тяло духовна светлина, издигнала се нагоре като споменатата светлинна лента. Фантомът можеше да възкръсне за ново съществуване и Атма в Исус беше откъснат от „лапите“ на смъртта. Тъй като Христос не е Бог Отец, то Атма не трябваше да възкръсва просто като Човек-Дух, което би означавало овътрешняване в манвантарата на неизреченото (в пралайя) единство на Бога, каквато задача в цикъла няма. Затова Спасителят повдигна изцяло превърнатия в Човек-Дух фантом на степен етерно тяло, възкреси го на степен Дух-Живот и го приведе към вътрешно единство в пределите на феноменалната вселена. Това единство е нетленното Тяло на Възкресението. То и Човекът-Дух са двете страни на едно цяло – вътрешно и външно, както правилно го формулира забележителният антропософ Генадий Бондарев, който беше прераждане на не по-малко забележителния Яков Бьоме. Оживявано е от Христовия Аз Будхи, представляващ вечния живот на Словото. Ако приемем Христос за „сърцето“ на Бащинската Основа на Света, то Духът-Живот е „сърцето“ на самия Христос. Възкресеният фантом на Натановата душа притежава първоначалната си чистота, слава и съвършенство от стария Сатурн, но не изглежда като „балон“, а има формата на пентаграм и носи следите от петте рани, доказващи припокриването му с материално-физическото тяло и преминаването през земна смърт. Притежава всички свойства на земното физическо тяло, но Христос го обнови в смисъла на доначалната, надвремева същност на Бог и с това положи началото на следващия цикъл на еволюцията в границите на задачите на стария цикъл, за да „не наруши закона“ му. В противен случай би трябвало цялото сътворение да се одухотвори и премине в пралайя, та там да се осъществи полагането на новото начало.

Тялото на Възкресението е най-важният продукт в цикъла и със спасяването на Атма от смъртта се гарантира възможността пред нас да се справим със задачата си до Вулкан. Фантомът се размножава и човекът е длъжен да го индивидуализира, а това означава да придобива своя нова форма на физическото си тяло, свой индивидуален Човек-Дух, представляващ „новия Адам“, който до края на земния еон да се роди в „стария ни Адам“. Това ще бъде „малкият Човек-Дух“, „малкият печат“ за бъдещия Юпитер. Връзката на човека с тялото на Възкресението става именно през този печат, а „големия печат“ ще сме го изработили чак на Вулкан. Дотогава ще сме от „света“, от манвантарата, но същевременно и „не от този свят“, т.е. вече пребиваващи в следващия цикъл. Изглежда направо абсурдно, но е възможно още сега!

Задачата за настоящия еон е да станем Десетата йерархия, а когато на Вулкан съблечем „големия печат“, ще остане само Азът без обвивки, защото „пътьом“ ще сме ги дарили на тези, благодарение на които можахме да придобием първата си форма на азово самосъзнание. „Обличането“ ни в микрокосмическите Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух ще бъде много по-различно отколкото при съществата от йерархиите, защото ще става със „съдействието“ на Христовите Мъдрост, Любов и Истина, придобити от Спасителя на земен план. Елохимите трябваше да изминат огромна еволюция докато се издигнат до „съвършенството“ на космически слънчеви творци и жертвено ни дарят формата за Аза, а човекът още на бъдещия Юпитер от „съвършенството на ангел“ ще трябва жертвено да дари своя Дух-Себе за Азова форма на животинските групови души, които тогава ще изминават човешката си степен на еволюция. На бъдещата Венера от „съвършенството на архангел“ ще дари Духа-Живот за Азова форма на растителните групови души, а на Вулкан от „ съвършенството на „архай“ своя Човек-Дух за Азова форма на минералното царство. От нас се очаква наистина главоломна еволюция, за да стане възможно възкръсването на природните царства за Азовостта.   

Праобразът на тези възкресявания ги откриваме в Поврата на Времената, когато бяха върнати към живота дъщерята на Яир, момчето от Наин и младежът Лазар. В дъщерята на Яир се изяви Азът на бодхисатвата и той стана праобразът на човешкото същество, което първо след Исус ще е напълно усвоило Духа-Себе, т.е. ще се превърне в пълноправен представител на Десетата йерархия, прекратявайки своите инкарнации. Всички бодхисатви преди него също достигаха еволюционно до изграждане на своя Дух-Себе и се превръщаха в буди, но го правеха по-скоро в „ангелска форма“. Духът-Себе на Майтрея ще бъде създаден от силата на Христовия импулс и ще е такъв, какъвто цялото останало човечество ще трябва да придобива, но по своя си индивидуален начин.

Праобразът на Духа-Живот се заложи в момчето от Наин. В него беше инкарниран Азът на бъдещия най-голям познавач на злото – Мани. Отдалечаването от източника на живота неминуемо води до поява на зло. Ако мистериите на Граала ни отвеждат при доброто в Шеста културна епоха, то на манихейските мистерии, при които доброто впряга злото на работа за добро, им е определено да се разгърнат през Седмата следатлантска културна епоха и дори чак през следващата коренна раса.

А праобразът на Човека-Дух беше заложен в Лазар-Йоан, на който „сребърната нишка“ се беше скъсала, но въпреки това фантомът се върна в разлагащото се минерално тяло. Възкресението му е мистерия, която хората  ще осъзнават, докато всеки стигне до своето възкресяване в тялото и стане йерархично същество. Стъпка в тази посока беше и онова тайнствено събитие от ХІІІ век, когато тялото на преродения Лазар-Йоан стана диамантено-прозрачно. За целта на зададената в началото тема обаче не е нужно по-подробното разглеждане на мистерията около тази индивидуалност, за която още няколко пъти ще споменем в хода на това изложение, а можем с радост да съобщим, че на 25.12.2019 г., след период на дълго очакване, получихме извънредно ценния дар за името на Десетата йерархия на свободата и любовта – Азите! Та това е името на самия Бог, Който ни връчи най-ценното си качество – свободата на избора за жертва!

Скоро след това попитахме какви ще са йерархичните имена на трите природни царства. Отговорът беше бърз: „Много искате да знаете. Не ви ли стига, че вече знаете своето име? Рано е“. Засега ни е известно, че името на животинското царство ще бъде обвързано със страстите, които трябва да трансформираме в астралното си тяло. Нали животните са преждевременно овеществени човешки страсти. В името се съдържа смисълът, вложен в тяхното съществуване. Същото се отнася и за другите две природни царства. След жертвите към тях в следващите еони, в края на Вулкан ще трябва да сме подготвени за жертва на смисъла от собственото си съществуване – на Аза, който ще положим в началото на следващия цикъл. Човекът ще е достигнал до висш синтез в Любовта между необходимостта и свободата, защото от собствен опит ще знае, че вън от Божията Воля няма свобода. Праобразът на този индивидуален опит е изборът на Христос Исус в Гетсиманската градина да жертва Себе Си. Едва след това можеше да тръгне към Кръста и да се превърне в наш Спасител.

В цикъла на Светия Дух ще се усвояват пет степени на съзнание върху основата на свободата и любовта. За да поставим тази основа обаче, се нуждаем от още нещо в настоящия цикъл и то отново дойде с Христос. Ако Тялото на Възкресението е най-важният „продукт“ в сегашния цикъл, то Христос остави и друг дар, „гледащ“ обаче към следващия. Когато Азът Му слизаше за въплъщение, беше облечен в три обвивки – висшите Атма, Будхи и Манас от Светата Троица. Щайнер ги нарича Човек-Дух, Дух-Живот и Дух-Себе, защото в манвантарата трите Логоса формираха обвивките на човека и поставиха своите „печати“ в тях, а Христос е Азът в тези обвивки, станал човек. Христовият принцип Аз-Съм, според израза на философа Николай Лоский, е носител на „вечната богочовечност“ и представлява макрокосмическия „небесен човек“. „Небесният Човек“ се спусна по мировия кръст на Светия Дух и се роди в Исус от Духа-Себе, който след три години на Петдесетница като носител на Христовия Импулс щеше да слезе към човешкия нисш аз, за да го издига към индивидуалния божествен Аз в подготвени за целта души. Формата, в която макрокосмическият Аз-Съм се спускаше към въплъщаване, беше на Духа-Живот от Сина. Затова по-горе посочих, че изтеклата от „новия печат“ и тръгнала надолу кръв беше „етеризирана от Христовия Будхи Принцип на Живота и проникната от Светлината на Манас“, каквато самият Свети Дух носи. В центъра на земята двете лица на Светата Троица се срещнаха с третото, както То се беше изявило в настоящия цикъл. „Новото лице“ на Бог Отец  обаче го нямаше там. Третата си обвивка Принципът Аз-Съм остави на Слънцето под охраната на Плерома.  Генадий Бондарев чистосърдечно си призна, че с разсъдъчното мислене е невъзможно да се разбере нуждата от този Човек-Дух.  Нужно е откровение. Преди няколко години го получихме: това е субстанцията, дошла директно (а не през Престолите) от Бог Отец, предназначена да стане физическата основа на следващия цикъл. Тя е нещо от пралайя, пребиваващо в манвантарата като „чуждо тяло“. Това е директната Любов на Отец. Ако с индивидуализирането на Тялото на Възкресението човекът ще изпълнява задачата си за настоящия цикъл, то овътрешняването на Човека-Дух от Слънцето ще ни подготвя окончателно за жертвата в началото на следващия цикъл. Обединяването на двата дара е задължително, защото задачите на Христос са надциклови.  На земята Той слезе от Слънцето, което на Вулкан ще се е издигнало до съзнанието на свръхслънце и след метаморфоза в голямата пралайя ще се превърне в зодиака на следващия цикъл. А посятото в земята слънчево семе заедно с нашите усилия ще я превърне в Слънце и център на слънчевата система в следващия цикъл, когато  човекът ще е жертвал Аза си като носител на вечен живот, нова идея и субстанция, пронизана от Свобода и Любов.

Срещу тази грандиозна перспектива пред човечеството се изправят най-мощните „тъмни“ сили. Азурите атакуват дарената ни от елохимите Азова форма и чрез нея Сорат иска да се домогне до Тялото на Възкресението, за да прекъсне връзката със следващия цикъл. Възкресеният фантом е голяма пречка и за Ариман, който се стреми да завладее „новия печат“ във физическото ни тяло и го натика в подфизическите светове, където да положи ново начало на сегашния цикъл в духа на третата интенция, зачерквайки цялата минала еволюция на света с обвързване на по-нататъшното развитие само с физическо-минералното царство в променени време и пространство.

На хълма Голгота бяха издигнати три кръста, предназначени за двама разбойника и Христос между тях. Когато 3000 години по-рано Луцифер имаше своята земна инкорпорация, не можа да осъзнае до какви последици е довело задействаното от него „планирано“ грехопадение, защото човекът все още не беше индивидуализиран. В Поврата на времената обаче азовото самосъзнание беше налично в достатъчен брой хора и поемането към „лунната“ интенция станало съвсем видимо. С жертвата си Христос уравновеси кармата на Луцифер, а той, наблюдавайки от свръхсетивния свят случващото се на Голгота, разбра какво е сторил и се изпълни с жажда да изпита същото страдание. Няма как да го изпита, защото никога повече не ще слезе в плът, но оттогава насетне изпълнява и ролята на Свети Дух към всеки човек, разкривайки му най-дълбоки тайни за сътворението, за духовните йерархии и най-вече за мистериите от Поврата на времената, ако душата ги търси в Духа от любов към Истината. Бог в своето битие е Дух и тия, които „му се покланят, трябва да се покланят в Дух и Истина“. Разбира се, засега можем да имаме само велико мисловно разбиране  за Христос, а в бъдеще то ще бъде преживяно т.е. истинско, както се е случило с разкаялия се разбойник, прикован от дясната страна на Спасителя. Той беше земният „представител“ на „носителя на светлината“ и деветнадесет века по-късно се прероди в личността на Каспар Хаузер. Неслучайно лявата му половина буквално е вибрирала, когато е изпадал в силно вълнение. Преживяното от Поврата на времената ще го следва през всичките му следващи животи.

Другият разбойник обаче не се разкая. Той беше земният представител на Ариман.

„Антихристът“ има право на една инкорпорация и тя предстои след няколко години. Подготовката за нея започна много назад във времето, а възможността и силата да се справим с предстоящото огромно изпитание идват от Мистерията на Голгота. Тъмните сили обаче никога не спят и по същото време на територията на днешна Централна Америка е било в ход провеждането на коренно различна мистерия (на Таотл) с  принасяне на човешки жертвоприношения. Йерофантът изрязвал стомаха на „неофита“ и така осъществявал връзка с невидимия свят, добирайки се до мъдростта на космоса. Виждайки, че там няма раждане и смърт, бивал завладяван от това преживяване и се надявал по този ужасяващ начин да стигне до собственото си безсмъртие. С въпросните  ариманически мистерии се е целяло върху човечеството да бъде упражнено такова влияние, че никой да не се издигне до разбиране и овътрешняване на Христовия Азов Импулс. Според Щайнер тогава на земята е пребивавал може би най-силният черен маг, появявал се изобщо някога в плът. В предишните си прераждания също е участвал в сатанински мистерии, та с подновяването им в Поврата на времената да придобие толкова мощни сили, че да тласне развитието през Четвърта и Пета културни епохи в посока, изцяло съвпадаща с намеренията на ариманическите същества. Колосалната опасност е била предотвратена от бял маг, заченат като Исус по „свръхсетивен начин“ и роден в нулевата година. Когато станал на тридесет години, три години воювал с черния маг, разпънал го и предотвратил изпълнението на пъкления му план.

Седем века по-късно, следвайки ритъма на числото 666 в така наречената „академия Гондишапур“, обитавана от ариманизирани посветени, през които за първи път за себе си заявяват и азурите, е бил замислен нов план за ударна атака срещу човечеството с предварително залагане на способности, каквито то е трябвало да придобие едва в Пета културна епоха. Със силата на Христовия Импулс и с разгърналото се мохамеданство до голяма степен опасността е била предотвратена. Не мога да твърдя дали черният маг е бил прероден и влизал в състава на въпросната академия, но че се появи през девети век в личността на Клингзор е сигурен окултен факт. Антропософията ни казва, че екстракт от астралното и етерното тяло се прехвърля през смъртта и става част от  съответните тела в следващия живот. Ръководейки онези ужасни ритуали на маите, чрез които в огромна степен се беше свързал в астралното си тяло със злото в неговата най-отвратителна форма, когато през девети век черният маг се появи отново, съвсем естествено пренесеният „отпечатък“ го превърна в главния враг на Грааловата мистерия в лицето на Амфортас и особено на Мани, преродил се като Парсифал. Клингзор рани Амфортас и не успя да убие Парсифал, но отново обработи астралното си тяло с оглед на бъдещето, свързвайки се по черномагьоснически начин с неправомерния луциферизъм в личността на принцесата Иблис.

Опасността „Гондишапур“ отново се надигна по времето, когато числото 666 се повтори още един път с гоненията срещу богомилските креации (катари, албигойци) и тамплиерите, а третата поява през 1998 г. на „числото на звяра“, което е и „число на човека“, беше върха по подготовката за създаване на тялото, предназначено за инкорпорацията на Ариман. Антропософията твърди, че като несъстояли се архангели ариманическите същества воюват основно с правомерно  развилите се архангели. Някъде около 11.12.1998 г. през втората седмица от адвента, когато Духовете на Огъня  временно се „оттеглят“ от водачеството на човека, е станало зачатието на съсъда. Какви черномагьоснически способи са били използвани при самото зачатие, засега не ни е известно, но със сигурност знаем, че например методът инвитро е извращение на втория импулс на ангелите-хранители, опитвали се през  ХХ век да го внесат в астралното ни тяло когато сме в будно съзнание. Родените по този начин деца стават лесно податливи към инспирациите от ариманическите духове, превръщат се в техни слуги и по несъзнателен начин прокарват пътя им на физически план. Съсъдът за Ариман трябваше да бъде еманация на такава способност и особено подходящо би било да се роди в американско еврейско семейство. Защо ли?

Известно е от духовната наука, че след като изпълни задачата си по създаването на тялото за Христос, мисията на древния еврейски народ приключи и смисълът от съществуването му изчезна. Той трябваше да се претопи сред останалото човечество, превръщайки се в квас за тръгналото християнство. Вместо това затварянето в националното и кръвта продължи в смисъла на старозаветните времена. Елохимът  Йехова обаче се оттегли като негов водач, премина от „лунната“ си служба по отношение на Христос към „слънчева“, за да стане групов дух на започналото да се формира от ІХ-Х век славянство. Ако Авраам беше предопределен за физически родоначалник на избрания старозаветен народ, то българският княз Борис-Михаил се превърна в духовния родоначалник на цялото славянство, което трябва да се прониже от Христовия Импулс и стане семе за бъдещата Шеста културна епоха. Беше наречен „покръстител“, а задачата си я получи лично от „слънчевия“ Йехова, който го характеризира като „най-смирения и чистосърдечен Господар, раждал се в дома славянски“[10]. Изборът на Небето неслучайно падна върху Борис, защото българите са изначалният богоизбран народ, натоварен с отговорността да движи Азовата еволюция на човечеството и винаги да присъства физически там, където се заражда и разгръща новото. Съществуват преизобилни исторически доказателства за това наглед „ултранационалистично“ твърдение, както и много духовни такива. Според бодхисатвата „българинът е най-твърдият елемент, който съществува“[11] и „в общославянския организъм България представлява волята“[12]. За всеки антропософ би трябвало да е ясна пряката връзка между Аза, волята и твърдостта в отстояването на Божия Промисъл.

Що се отнася до съдбата на старозаветния народ, то  Архангел Михаил също се оттегли от функцията си на „лунен“ лик на Йехова и Христос, за да стане „слънчево“ лице на Спасителя. Осиротели след напускането на свръхсетивното им ръководство и сторения огромен грях по разпъването на Христос, древните евреи си намериха нов водач – „вечният евреин“ Ахасфер, представляващ невидим астрален човек с постигнато неправомерно посвещение без преминаване през мистична смърт и възкресение. Ахасфер е инструмент на Ариман и е във вътрешно астрално родство с изостаналия архай-водач на САЩ, действащ срещу духовната еволюция на човечеството. Днешните евреи са единствените, които очакват Месията в първото му идване на физически план. А го има и онова пророчество от средните векове, че Антихристът ще дойде  през „коляното на Дан“. Прочутият центурий  Х/72 на Нострадамус от ХVІ век пък недвусмислено посочваше, че в „годината 1999, седмия месец, от Небето ще дойде великият крал на ужаса, възраждайки великият цар на d’ Angolmois“.

Известно е, че когато Нострадамус е правил това пророчество, смяната на Юлианския с Григорианския календар все още не е била направена, ето защо появата на „краля на ужаса“ трябваше да се очаква на 11.08.1999г. Тогава имаше пълно слънчево затъмнение. Според Щайнер в такъв момент се надигат тъмните сили, а хората са с понижено съзнание и трудно могат да разберат какво се случва. На същата дата, без да гледаме нагоре към природния феномен, събрани по непредвиден начин и без да имаме и най-малка представа за центурия на Нострадамус, девет човека се бяхме хванали за ръце на морския бряг край Варна и така молитвено посрещнахме „краля на ужаса“. Какво се случваше в действителност, щях да го разбера единадесет години по-късно. Как се случи?

На 05.09.2010г., неделя следобед, пред Варненския драматичен театър в продължение на около два часа разговарях на духовни теми с още трима човека. В един момент усетих, че нещо много силно се е устремило към душата ми и когато то нахлу в нея, последва продължително, безмълвно и напълно незабележимо за многобройните хора наоколо разтърсващо ридание. Без никакво съмнение това беше Светият Дух! Познавах от по-преди изпълванията с Духа, но сега беше радикално различно. Той дойде с фундаменталната вест, че „преди Мистерията на Голгота всяко същество в космоса дишаше и живееше в Любовта на Отец, а след това съществата в цялата Божия творба дишат и живеят в Любовта на Сина, която е различна от Любовта на Отец“. Тогава все още не правех „разлика“ между Бащинската Основа на Света и Бог Отец, но напълно осъзнато изживях настъпилата гигантска промяна в Поврата на времената. В нощта срещу понеделника дойде и пояснението за случилото се: „Това беше посвещение с желязото и хляба за слава на Христос“. Веднага разбрах, че зад „желязото“ стои Архангел Михаил, а „хлябът“ е Христовият Дух-Живот. Явно имаше някаква нова връзка помежду им. Не бях чувал за подобно посвещение и усещах, че предстои още нещо да се случи.

Следващата неделя, на 12.09.2010г., трябваше да представя пред публика една излязла от печат моя малка книжка за проблема „масонство“. Седнах да напиша няколко насочващи изречения за предстоящото представяне и в този момент изведнъж осъзнах какво беше дошло с посвещението – Паладиумът! Сбъдна се древното пророчество, че след изчезването в Константинополския мрак и последващо преминаване за трети път по духовен начин през Слънцето, този „продукт“ на Небесната София ще „триумфира в един славянски град“, но „духовното му спасение“ ще стане от Запада, т.е. разбирането му е възможно единствено чрез антропософията. В предхристиянските времена Паладиумът символизираше тайната на трите слънчеви обвивки като извор на светлина, живот и любов в тяхната връзка с макрокосмическия Христов Аз, представляващ четвъртия макрокосмически принцип на развитието. Небесният дар беше спуснат в началото на Трета културна епоха и приет от ръководителите на тракийските мистерии в Троя, които отдаваха навън към започналите да се създават народи тази най-свещена тайна под формата на културни и художествени импулси. Тогава Паладиумът все още не притежаваше индивидуализиращи способности. Христос използва трите слънчеви обвивки при инкорпорацията в човека Исус за превръщане на трите му тела в микрокосмически пети, шести и седми духовни членове. Трябва обаче да поясним, че в оставащата еволюция до Бъдещия Вулкан Спасителят трябва да усвои и своите собствени три макрокосмически обвивки, с които навлезе в цикъла, превръщайки ги в пети, шести и седми принцип на развитието. Това означава, че постепенно единството на Трите Логоса от пралайя ще се сваля в манвантарата и пропастта между тях ще се „запълва“! След триумфа на Възкресението Бащинската Основа на Света има пълно доверие в Христовия Аз-Съм и наистина му дава „всичко!

На Паладиума  му предстоеше да придобива индивидуализиращи качества, преминавайки през онази свръхсетивна школа, оглавявана от Архангел Михаил на Слънцето, в която цялата налична древна духовност беше обновена в светлината на Христовото събитие от Поврата на времената. Това космическо християнство щеше през ХХ век да слезе на земята под формата на Духовната наука, а Паладиумът изчака до 05.09.2010 година, когато се завърна като обновен Манас и реална връзка между властващия на слънцето Михаил, в ролята му на Дух на Времето, със скритото в човека тройно Слънце-Христос, което е източник на светлина за астралното ни тяло, на живот за етерното и на любов за физическото. Може да посети всеки, който се е устремил към разкриване на най-дълбоките тайни около Христовата Мистерия, а чрез нея и на много други мистерии, без чието осветляване е невъзможна еволюцията напред. Неслучайно на 12.09  предстоеше да се случи още нещо със световно-историческо значение, което да осмисли по вълнуващ начин този незабравим ден.

Разбрал смисъла на „желязото и хляба“, оставих писането и казах на спътницата ми в живота: „Дойде обяснението за случилото се миналата неделя, но ще го запазя в тайна пред теб, защото се нуждае от подробна аргументация. Ще я чуеш на лекцията. И ще ти бъде като изненада“. Тя се съгласи. Вече бях решил, че представянето на книжката минава на заден план, защото в съзнанието си имах готова лекция за случилото се през последните седем дни. В този момент през нея дойде ново разтърсващо откровение: „Ариман вече е на земята!“ Моментално попитах: „От 11.08.1999г. ли?“ Отговорът беше недвусмислен: „Да!“ И след малко допълнението: „Роден е в еврейско семейство.“ Разбира се, в англоезичния Запад, а не в Израел. Тогава все още не знаех за пророчеството, че се очаква да дойде през „коляното на Дан.“ Освен това заради голямото вълнение в първия момент помислих, че самият Ариман е дошъл, а не че се е инкарнирал само съсъдът за него. По-късно и това беше уточнено по свръхсетивен начин, а още по-късно стана ясно коя индивидуалност се е родила. Този съсъд е прераждане на онзи най-мощен черен маг, който по сатанински начин се подвизаваше преди 2000 години в Централна Америка, а в ІХ век се появи в личността на Клингзор. Ако за Христос в Исус беше подготвено тяло, съдържащо в себе си слънчевия екстракт от човешката еволюция, то за Антихриста се беше появило тяло, носещо в себе си отпечатъка на екстракта от „лунната“ интенция и обитавано от душата и отражателния аз на човек, готов отново да атакува хората и ги поведе към бездната в коренно променените сегашни условия.  Обратното броене до слизането на самия Ариман беше започнало неумолимо да тече!

Къде се роди съсъдът? В окултно-географски смисъл и съдейки от изказвания на Щайнер по темата,  най-подходящият терен е САЩ. Бодхисатвата има само едно насочващо изказване по въпроса от 1911г.: „Когато Христос слезе на земята, Сатаната беше в астралното поле. Сега е обратното – Сатаната е на земята, а Христос действа в астралното поле. Сатаната ще се въплъти тук, в Европа, в един царствуващ дом, ще привлече към себе си всички отрицателни елементи, след което най-после ще бъде разпнат“[13]. По-късно обаче, когато го попитали : „Къде е Сатаната?“, отговорил: „На Уолстрийт“. Голямата българска ясновидка Слава Севрюкова без никакви уговорки беше заявила: „Злото ще излезе от Америка“. Особено важно е да се подчертае, че малцина от посветените  или от по-стойностните „естествени“ ясновидци си позволяват да посочват по-точни дати в своите предсказания, защото случването на предреченото зависи от много фактори, оказващи влияния върху хода на предшестващите събития. В този смисъл духовният свят ни съветва, че не трябва да се абсолютизират предсказанията нито на Щайнер, нито дори на бодхисатвата.  Щайнер не се ангажира с точна дата за идването на Ариман, а бодхисатвата избягваше каквато и да било конкретика, защото не в това се състоеше неговата мисия. Предпочиташе да говори иносказателно и в по-общ смисъл. Думите „Сатаната сега е на земята“ означават изгонването на ариманическите духове от Архангел Михаил и навлизането им след 1879 г. в човешкото мислене, а въплъщаването на Сатаната в „един царствуващ дом“ означава раждането му под знака на „Лъва“. Някой беше изчислил, че роденият съсъд е и с асцендент „Лъв“. Датата 11.08.1999г. отстои точно на сто години след края на Кали юга. Като „тъмно“ същество при своите изяви Ариман предпочита кръглите числа – 10, 100, 1000, предизвикващи усещането за някаква застинала, неподвижна и завършена форма, докато числото 11 е по-скоро Христово, защото след Поврата на Времената се появи и ритъмът на числото 33, в което съставна част е 11. Заради предстоящото си идване и с цел да заблуди човечеството, „Сатаната“ умело се преориентира към ритъма на светлите сили. Целта е по недвусмислен начин да се представи за Христос във Второто Му Пришествие. Тази е основната измама и на нея ще се поддаде огромна част от човечеството, без да разбира, че етерният Христос действа на астралното поле и никога повече няма да слиза на физически план.

Когато през 2029 г. съсъдът навърши 30 години, ще приеме в себе си „малкия Антихрист“. Дали ще се случи на територията на Европа, както говори бодхисатвата, дали ще бъде също в знака на „Лъва“, това засега не се знае, но е сигурно, че всички представители на екзотеричното християнство ще се поддадат на подмяната, ще помислят, че „страшният съд“ е настъпил и с такава нагласа ще „преминават във вечността“. Ариманизирани по този начин, те ще се въртят около Земята в близкия свръхсетивен свят, предизвиквайки невъобразим хаос долу. Очевидна е  аналогията с ХІІІ век, когато монголите ударно нахлуха в Европа и стигнаха чак до полско-германската граница. Тогавашните християни също са смятали, че страшният съд е дошъл. Само с намесата на келтския архангел (като вътрешен архай и водач на езотеричното християнство) и на елохимите, е станало възможно луциферически обсебените в астралните си тела пълчища и стоящият зад тях луциферизиран архай да бъдат спрени в намерението им за заличаване изобщо на европейското християнство. Сега не луциферическа, а мощна ариманическа заплаха  е надвиснала над Европа и цялото човечество, притежаващо след ХV век собствена, но до голяма степен ариманизирана интелигентност. В ХІІІ век единствените, които имаха спечелени битки срещу монголите на бойното поле, бяха българите, но без намесата на боговете правомерното европейско развитие, даващо насока на цялата човешка еволюция, неминуемо щеше да бъде изкривено и спряно.

Сега духовните и физически реалности са коренно различни, което означава, че „отгоре“ ще се намесят спасително, само ако бъдат правилно призовавани. Как да се прави, ще говорим след малко, но трябва да бъде съвършено ясно, че предстои най-голямото изпитание на човечеството, откакто е слязло на земен план. Не е дошъл „краят на времената“, а живеем във „великите времена“. Някога, много отдавна, в свръхсетивния свят се е състояла грандиозната „Битка в Небесата“ с участието на декласирани „Сили“ и равностойните им правомерни Духове на Движението. Планетоидите между Марс и Юпитер са остатък от нея. Сега предстои „Великата битка на Земята“! За цялата вечност напред тя ще бъде записана с това наименование. Бойното поле за срещата между светлите и „тъмните“ същества ще бъдат душите ни. Ариман изпълнява своята задача да поведе след себе си човека и го елиминира от ролята му на връзка между йерархичните същества и техните „тъмни“ противници. Преди много години оприличих земния човек на електрически предпазител, който, ако бъде изключен, цялата система (на плана Божий) изгасва, т.е. няма да се реализира предначертаната цел. След излъчването на Азовия Христов Импулс в Поврата на времената и получаването по-късно на космическата интелигентност, човечеството се натовари с отговорност не само за собствената си съдба, а за съдбата на цялата Божия творба. С края на Кали юга привърши 2000-годишната ни подготовка по овътрешняването на жертвените дарове. Настъпи времето за реализацията им. А какво виждаме на практика?

Вместо издигане към Духа и осъществяване на връзката с живата космическа интелигентност, триумфиране на все по-мащабна интелектуалност, плод на отражателното мъртво мислене и отдалечаване от мислите на боговете. Опасността от втора – душевна смърт, става все по-реална, изразяваща се в заличаване на аза и окончателно свързване с минералното. Изправени сме пред нова мутация. При това – най-съдбоносната! След грехопадението и изгонването ни от „рая“ се бяхме обърнали с „главата надолу към земята“, но чрез природата еволюционно-биологически боговете постепенно ни „извъртяха“, та в Първата и Втората следатлантски културни епохи да се превърнем в „хомо еректус“. По-нататък от еволюцията на културата с прехода към мозъчната отражателна дейност и понятийното мислене се превърнахме в „хомо сапиенс“, но в душевно-духовно отношение отново се преобърнахме с главата надолу. Бяхме изгонени и от природата, загубвайки разбирането за нейната свръхсетивна част и за същността на самия човек. Предстоящата трета мутация към съзерцателно мислене и после към имагинативна форма на съзнание обаче зависи само от индивидуалните ни усилия. Боговете ни гласуват доверие да станем „хомо магнетикус“, но вместо към превръщането си в бял маг, следвайки по инерция „лунната“ интенция, човекът тръгна в много опасна посока. С появата на смартфона Ариман вече ни превърна в трансхора. Предстои прехода към „постхора“ и „изходна глина“ за ново сътворение според съвсем реалния план на „тъмните“ сили за бъдещето. С неправомерен механичен, хигиенистичен и евгенически окултизъм трансхуманизмът атакува самите основи на човека като такъв и го повежда към неподозирани доскоро бездни. Най-важните му направления са постигането на безсмъртие, изкуственият интелект, точката на сингулярност, виртуалната реалност, тестът на Тюринг, светът на компютърните симулации, нанотехнологиите, генните технологии, пътуването вътре и извън Слънчевата система с материално тяло през променени време и пространство и т.н. Целта е чрез науката да бъдат елиминирани последиците от грехопадението: трудът с пот на чело, раждането с болка, болестите и смъртта. Посегна се дори на пола с лудостта на джендъризма. Настъпила е вакханалията на неправомерно използваното право за свободен избор, а „тъмните“ духове манипулират и използват човека без никакво осъзнаване и съпротива от негова страна.

За сериозността на положението можем да съдим и от едно предупреждение, отправено от Рудолф Щайнер още на 11.03.1921г.: „Група Серафими, Херувими и Престоли, изостанали ариманически  „само“ като Духове на Мъдростта, искат изцяло да консервират земните хора и от тях да образуват нов Сатурн, нов свят от машини, изтривайки цялото минало“[14]. Тялото ни е извлечено и създадено от света на свръхсетивната жива реалност и няма как да бъде моделирано от изоставащи същества. Простото смесване на органично с неорганично, на човека с машината може да доведе до ариманическо, но никога до реално безсмъртие. Според идеите на трансхуманистите до 2045 г. трябва да стигнем до точката на сингулярност, когато сякаш от само себе си ще се появи тотален вселенски изкуствен интелект, а човекът трябва да е готов за тази трансформация, като се е сдобил с допълнителен изкуствен мозък, изкуствени стави, изкуствени мускули и т.н. Животът ще става толкова сложен, че за да се впишат в такова общество, хората  доброволно ще прехвърлят съзнанието си в съзнанието на материята, която да поеме еволюцията в свои ръце и трансформацията ни да се осъществява спрямо нея, а не спрямо живота на Духа. Не Ариман чрез технологиите ни слага печата „666“, а човекът го прави сам с неразбирането си пред каква огромна опасност е изправен. Вместо спасяване на субстанцията-съзнание се върви към натикване на Човека-Дух в мъртвата материя и подфизическите светове, вместо свързване с живота на вселената стремежът е той да се подмени с „енергията“ от убитите в подфизическите светове етери, а вместо живата идея, въплътена във всяка еволюираща форма, обвързването с „информацията“ от двоичния компютърен бит, добило вече направо ужасяващи мащаби. Вместо да се обърне към слизащата от свръхсетивни светове нова мъдрост и развива имагинативните си способности, днешният духовно ленив човек задоволява жаждата си за образи от интернет, телевизия, филми и всякакви други унищожаващи светлинния етер технологии. Вместо да развива истински артистичен живот, пропит от инспирация, жаждата за звук се запълва със сатанинските звуци на хеви-метъла, рапа, техното, хип-хопа, с извратени театрални и оперни постановки, унищожаващи звуковия етер, а вместо да се насочи към обновен и адекватен за днешното време духовен живот, носещ със себе си изпълването с Христовата Любов, човекът запълва нейната липса чрез бягство в наркотиците, сексуалната разюзданост и много други илюзорни „радости“, унищожаващи самата му азовост и жизнения етер.

Причината за кризата на настоящата цивилизация е в кризата на нейния системообразуващ фактор – аза, който се роди в Четвърта културна епоха на разсъдъчната душа върху отражателната способност на физическия мозък. С появата на отражението обаче, тръгналата с грехопадението изначална лъжа на материализма се усили до неимоверни размери, стигнали до отричане съществуването дори на Бога. Колкото повече се интелектуализираше човекът,  толкова повече се отдалечаваше от живота и дойде времето, когато умирането на мозъка започна да става видно с всеобщото слабоумие и полудяване на хората, изразяващо се в безпрепятственото навлизане на тъмните същества в целият ни социален живот. Безазовите „скакалци“ от „Откровението“ на Йоан изявяват себе си още сега не само в нарастването на аутизма, но и в толкова лесно поддаващите се на манипулации човеци. Вместо усвояване на одухотворяваща се съзнателна душа и търсене на връзка с Аза, настоящата цивилизация нагледно ни показа резултатите от дейността на нисшия аз, плод на презрялата разсъдъчна душа. Съвременният роботизиран световен „номад“, скъсал преждевременно връзките си с род, националност и раса, е междинна форма между човека и постчовека, плътно свързана с изкуствения интелект и всички „новости“, предлагани му от деградиращата разсъдъчна душа  без изобщо да подозира, че така, както е замислен, световният изкуствен разум никога няма да бъде създаден, а винаги ще си остане имитация на естествения, ще бъде сурогат на космическия разум, защото непременно ще се спре пред границата с живота, който пронизва дори минералното. Този живот е Христос. Многобройните футуролози, философи, социолози, политолози и т.н. няма как да посочат изхода от стремглавото свличане към социалния ад на безсъзнателното, след като не са в състояние да поставят правилната диагноза. С отражателния аз е невъзможно да се върви към все по-дълбоко разбиране на християнските мистерии, върху които се крепи цялото ни бъдеще. След спасителното си действие преди две хиляди години Христос не застана неподвижен „отдясно“ на Бога, а непрекъснато е в действие и в нови разкривания на Своята същност. Спрямо тях се активират и тъмните сили. Ако през ХХ век започна Второто Христово Пришествие с етерно тяло на астрален план, то през 2029г. ще бъде пришествието на Ариман, но на материален план. След като разбрахме коя индивидуалност беше подготвяна за негов съсъд е редно да се запитаме кога по-точно можем да очакваме началото на самата инкорпорация, как ще ни бъде представена външно, колко дълго Антихристът ще бъде на Земята и какво ще се случи през този период?

Докато Второто Пришествие можем да го приемем като безкрайно събитие,  а „битката при Армагедон“ от „Откровението на Йоан“ – представяща борбата срещу демонизацията на човечеството – е много продължително събитие и все някога ще има своя край, то срещата с Ариман е с фиксирана от духовния свят крайна дата – до 05.04.2033 г., когато ще се навършат точно 2000 години от Христовото Възкресение, станало на 05.04.33 г. Предполагайки, че Антихристът ще бъде въплътен на земята в продължение на „апокалиптичните“ 42 месеца, след елементарно изчисление се стига до извода, че инкорпорацията би трябвало да се случи на 05.10.2029 г. Казвам „би трябвало“, но ако се цели пълна имитация на Христовите земни години, то има и други варианти, защото не знаем колко дълго Спасителят е бил физически въплътен в Исус.  При придържане към Евангелията и приемане, че Исус от Натановата линия се е родил на 25.12. в нулевата година, а слизането на Христовия Аз в него е станало на 06.01. в първа година, то до Възкресението са били изминали не повече от две години и три месеца. В такъв случай слизането на Ариман може да се очаква на 06.01 (Богоявление) 2030 г.

Към тези разсъждения можем да добавим и интересното хрумване на Томас Майер [15], опиращо се върху лекция от 05.04.1919 г. в GA 190 „Минали и бъдещи импулси в социалните събития“, в която Щайнер говори за разхлабване на връзката между етерното и физическото сърце, започнало от 1721 г. и довело до неимоверно увеличаване на ариманическите влияния, а пълното отделяне щяло да стане около 2100 г.  Майер разделя 2160 години, колкото е продължителността на една културна епоха, на числото седем и прави извода, че въпросното разхлабване се вписва в ритъма на седмѝцата по аналогия със седемгодишните периоди в земния ни живот. Полученото число 308 прибавя към 1413, което е началото на Пета културна епоха, получава сумата 1721 и прибавяйки към нея още един път 308  стига до 2029 г. Задава си въпроса, какво ще се случи тогава, но няма отговор. Към изговореното дотук по темата можем да добавим, че заедно с  посоченото разхлабване е в ход и разхлабване на връзката между етерността и астралността в човека, водещо до очевидна психическа нестабилност и невъзможност за адекватен усет към духовното, което ще бъде допълнителна  причина за припознаването на Ариман като „спасител“. Дали той ще дойде от страшната осма сфера, намираща се между Земята и Луната или от свръхсетивните сфери на луциферическите богове, непременно ще му се наложи да премине през двете врати – на природата и на човешкото отражателно съзнание, които в сравнение с времето на първото Христово идване ще са „залостени“ много по-здраво. В посочения по-горе петтомник Юдит фон Хале говори обширно[16] за „достиженията“ на днешната наука в сферата на ядрените технологии, действащи по ужасяващ начин за втърдяването на материята до нивото на „сатурново олово“, а по този начин оказващи влияние и върху цялата вселена по отношение на нейното разширяване и затруднено свързване с мировия Дух. Като добавим убиването на етерността от информационните технологии, безконтролното варварско унищожаване на природните дадености и хищническо изсмукване на земните материални  ресурси, то за Ариман никак няма да  е лесно  преминаването през първата врата. Още по-трудно изглежда и преминаването през вратата на безкрайно ариманизираното до азуризъм самосъзнание на черния маг. Както преди две хиляди години от страната на светлите сили Христос „челно“ се сблъска с последиците от своята „гаранция“ за нашата свобода, така сега и Ариман като представител на „тъмните“ сили ще се сблъска с последиците от „гаранцията“, която пое по консолидирането на материята и свързването на човека с нея, за да го имаме свободния избор. Когато през 2016 г. се откриваше Сен Готардския тунел, на света беше представен явен сатанински „пърформанс“ и Генадий Бондарев предположи[17], че точно тогава е бил отворен канал от земните свръхсетивни дълбини към повърхността, през който е преминал и се е въплътил някъде в тайна ложа от черни посветени в подготвен за целта съсъд самият Ариман. Истината е малко по-различна: не Ариман излезе от шестия слой, а се прокара канал за излизане на ариманически духове от тази сфера за навлизането им в човека. Каналът го отвори онова мощно ариманическо същество, за което Щайнер говореше, че пребивава в най-близката за нас етерна земна аура и там се противопоставя на Етерния Христос. То е в най-пряка връзка с Ариман и подготвя идването му. Въпросният „пърформанс“ беше просто инструмент за прокарването на канала.

Като „носител на светлината“ Луцифер обича бляскавите изпълнения, показността, но преди пет хиляди години слезе съвсем не бляскаво, а направо скришом. За разлика от него, Ариман е прикрит дух, предпочитащ да стои в сянка и дебне в засада, действайки през други същества, обаче ще имитира Христос във Второто Му Пришествие и според дадените в Новия Завет предсказания ще се наложи на човечеството да бъде представен някакъв грандиозен „пърформанс“ в небето, доказващ  „идване на облаците“ и видим от всички като „светкавица“. От съчетаването на неговите свръхсетивни възможности с тези на съвременните технологии, в представителите на екзотеричното християнство няма да остане никакво съмнение, че Христос се е завърнал. Представителите на другите религиозни течения вероятно ще припознаят в идващия своите си „спасители“, които очакват. Като какъв ще се появи – под маската на религиозен водач, блестящ финансист, гениален учен-изобретател, креативен бизнесмен или политик, засега не знаем.  Можем само да  споменем, че третото пророчество от Фатима е свързано с това идване. По-важно е обаче какво ще се случи, когато дойде.

Разкриването  същността на „тъмните“ и действията им става не ако човекът се взира в злото, защото то никога няма да му разкрие истината за себе си,  а от светлите същества по пътя на доброто. В него вървим към Христос, имаме защитни сили срещу мрака и можем по-бързо от „обикновеното“ темпо да израстем в Азово отношение когато Антихристът пристигне. Тогава една част от младите хора много бързо ще пораснат духовно и ще застанат зад доброто, а друга част бързо ще деградират в злото, видимо и скоростно остарявайки. И категорично може да се каже, че в предстоящото изпитание никой няма  да остане смел и непреклонен, ако не е изпълнен от Светия Дух, носещ Христовия Азов Импулс. Срещу Ариман ще се излиза с Аза!

Да, но Антихристът притежава единствено Божествен Аз. Тогава срещу какво ще „воюваме“? А какво ще се случи след влизането в съсъда и сблъсъка с нисшия аз на черния маг? Тук се изправяме пред драмата на самия Ариман! Когато Христос се инкорпорира в Исус, въпреки наличието на сродната му в етерно отношение Натанова душа и подготвените от Аза на Заратустра тела, заради неминуемото свързване на човека с последиците от грехопадението дойде тройното изкушение в „пустинята“. Предстоеше битката за одухотворяването на трите тела при съдействието на Натановата Душа. Когато Азът на Ариман навлезе в плътта, по силата на своята божественост веднага ще пристъпи към одухотворяване на телата, но ще срещне яростна съпротива от страна на нисшия аз и подчинената му душа. Ще се включат и всички налични тъмни духове от телата. Тройното изкушение в „пустинята“ е неизбежно и потресен, предводителят на ариманическите духове ще се сблъска с повредите, които луциферическите, ариманическите и азурическите същества са нанесли на човешкото тяло. До този момент, въпреки огромната обремененост, кармата на съсъда няма да се проявява видимо в смисъла на разрушаващо действие. След инкорпорацията обаче ще започне страховит вътрешен конфликт, въздействащ  деградиращо и разрушително на организма. „Кралят на ужаса“ ще се „сражава“ с „възродения цар на d’ Angolmois“. Тази е главната тайна на предстоящото! За да бъдат заблудени хората, в началото конфликтът няма да оставя видими външни следи – Антихристът ще бъде блестящ, свръхинтелигентен и магично-харизматичен в черномагьоснически смисъл. На скулптурната група в Гьотеанума Щайнер го изобрази такъв, какъвто на него  му е било дадено да го види и ни предупреди какви ще станем, ако се поддадем на измамата и продължаваме да не излизаме от смъртта на отражателното мислене. Истинският образ на Ариман обаче е съвсем друг и е останал недостъпен за Щайнер. От човека зависи дали ще го види. Едва тогава ще започне същностното изпитание за Антихриста.

Когато влезе в тялото, той ще продължи да си действа според задачата, която доброволно и жертвено е поел. Ще се опита да създава аритмичност във времето с помощта на азурите, да променя траекториите на планетите в Слънчевата система, ще се съпротивлява на правилната метаморфоза на предишните  еони в следващите, стремейки се да я изкриви, като още преди духовния Юпитер през отражателната ни способност внесе живот, т.е. интелигентност в минералното царство, което ще доведе до хаос в него и природни катастрофи чрез подчинени природни духове, ще основе (според Щайнер) школа за бързо придобиване на ясновидство от човека, отпращащо го вероятно във виртуалните светове на изкривената реалност и т.н. Нещо обаче трябва да го разколебае.

Както  Христос събра дванадесет  индивидуалности около себе си като представители на човечеството, сега то самото трябва да излъчи дванадесет свои представители, преминали през адекватно на днешното време християнско посвещение, които да притежават такова разбиране на мистерията „Ариман“, че да му предоставят стоплената с Христовата Любов космическа интелигентност и тя го изправи пред реалния избор между продължаващото следване на „земната“ интенция, започнала още от стария Сатурн и родената в Поврата на времената „слънчева“ интенция. В черния маг Ариман ще види „тъмната“ си азова страна, а в дванадесетте – светлата, Азовата. Изборът му ще бъде между верността към необходимостта, заложена в цикъла от Бог Отец и неразбираемата за него Христова Свобода. Азът на Ариман е формиран в цикъла на Отец и за да познае Христовия Аз, трябва да слезе на Земята, да премине през периода на саморазрушаването, да стигне до своята „Гетсиманска градина“ и ако избере Спасителя, чак тогава ще разбере истински защо Бог Отец го е изпратил на Земята, където единствено може да изпита и осъзнае тайната на смъртта и безсмъртието в нейната единност. Само тук е възможен реалният избор между доброто и злото .

Повярвалите в него с нарастващ  ужас ще виждат как образът на техния „спасител“ се разпада пред очите им, придобивайки сатанински черти. Христос очаква, че ще се намерят дванадесет индивидуалности, които да останат с ясно съзнание сред всеобщата лудост и смело разобличат голямата измама. Към тях ще се присъединят и седем от онези дванадесет учители на човечеството, за които Щайнер твърдеше, че сменяйки се, седем от тях винаги са на земята в плът, а петима остават в свръхсетивния свят. Към тези деветнадесет посветени ще се присъедини тайнствено пребиваващият отново на земята бодхисатва, а в свръхсетивния свят битката ще се води от Архангел Михаил и Яхве.

 До Поврата на времената Яхве се противопоставяше на Луцифер чрез кръвно-родовата любов. От ХХ век започна издигането му към възможностите на „Сили“ и се противопоставя на Ариман със стимулиране на човешкия преход от аза към Аза. Благодарение на този преход от срещата с Антихриста ще се родят нови, базови сили за по-нататъшното ни развитие. Ако с Мистерията на Голгота Христос уравновеси кармата на Луцифер, натрупана заради грехопадението, то в предстоящото изпитание човекът ще изплаща кармата си към Христос заради разпъването Му с обръщане на Ариман към носителя на Макрокосмическия Аз-Съм. Неразкаялият се разбойник на Голгота крие в себе си тайната не само за съдбата на Антихриста, но в по-широк смисъл и на злото в рамките на този цикъл. Сега „той“ трябва да разбере на какво е присъствал и се покае. Ариман трябва да избере Христос чрез нас! И на 05.04.2033 г. може да умре, след като бъде разкрит, изобличен  и разпнат в собственото си разпадащо се тяло, с което голяма част от кармата му ще бъде платена. Преди две хиляди години на Разпети петък Христовото идване изглеждаше като катастрофа на земен план, но в неделята на Възкресението триумфът в свръхсетивния свят беше пълен. От хората зависи тази жертва да не е била напразно. Подготвените за целта посветени ще демаскират Антихриста и разпадът му на земен план също ще изглежда като катастрофа, последван обаче от негов триумф в свръхсетивния свят, защото на Земята все пак са се намерили дванадесет човека, които да го разпознаят и му предложат Христовата Любов, с което са удостоверили, че и жертвата на Ариман в ролята му на „тъмен“ не е била напразна. От това какво ще се случи до 05.04.2033 г. зависи както цялата му следваща съдба, така и човешкото развитие като цяло с последици дори и в следващия цикъл, защото сегашните ариманически същества след изкупването им и освободени от ролята си ще се превърнат в духове-водачи на минералното царство, което тогава ще се издига до нивото на йерархичността. Та нали  именно Ариман е богът на материята, върху която в нас за пръв път просветна азовото съзнание!? И както след изкуплението на Луцифер „дяволът“ може да бъде водач към Истината за всеки, обичащ и разбиращ Спасителя, така „сатаната“ от бог на смъртта може да стане водач на човека към реалното, а не илюзорното безсмъртие. Никак не е случайно, че в един момент ще се обяви за противник на изкуствения интелект, който е път към ариманическото безсмъртие и непременно ще е довел до хаос социалния ни живот, съпътстван с усилен до огромни мащаби страх в душите.

Залогът е толкова голям, че е включен и самият Сорат. Срещите с него ще бъдат в по-отдалеченото бъдеще, защото засега сме много слаби за такъв противник. По-горе посочихме, че е враг на Тялото на Възкресението и чрез него се „цели“ в Човека-Дух, оставен от Христос на Слънцето, до който обаче ще има достъп едва в следващия цикъл, ако ние добре си свършим работата в настоящия. Въпреки свързването си със „земната“  интенция още от стария Сатурн, днес Сорат ни е много „ядосан“, че от нея се роди „лунната“ и се върви към отпадане на субстанцията, която той също е излъчвал тогава и се е обвързал кармически с нея. Погрешно е да се смята, че е категоричен противник на аза. Противник е по-скоро на егото, представляващо отпечатък от луциферическото изкушение в астралното ни тяло, който отпечатък повлече човека в „лунната“ интенция. Колкото и странна да прозвучи за догматичния антропософ, истинското му желание е да види Христос в човека, да се откъсва от „земната“ интенция и включва към „слънчевата“, което е възможно, само ако човекът извършва великият преход от аза към Аза. Тъй като това почти не се случва, здраво ни „шамаросва“ чрез Ариман в настоящето.

Реалността, каквато сме я натворили, никак не изглежда добре, но все пак трябва да има някакъв изход, някаква светлинка в тунела на безнадеждно изглеждащото бъдеще, защото винаги има хора, които с разбиране да отстояват правомерния път към духовния свят. И тази светлинка се появи в началото на XXI век. Откъде дойде?

Според Щайнер антропософията е „третият зов с огромно значение за развитието на човечеството“ след получените от Мойсей десет заповеди в Трета културна епоха и призива на Йоан Кръстител в Поврата на времената, съвпадащ с периода на Четвърта културна епоха. Но Щайнер също така беше напълно наясно, че антропософите трябва да намерят пътя до седмия поред бодхисатва, защото оглавяваният точно от него окултен „пункт“ е този, който носи отговорност за Христовото етерно пришествие, представляващо главното събитие през  следващите около 3000 години. Посочването на въплътения в първата половина на ХХ век бодхисатва придобива голямо значение, особено ако се е изявил публично с излъчването на някакъв духовен импулс в пълно съответствие с изискванията на главното събитие. На два пъти този въпрос беше изкривяван по недопустим от духовна гледна точка начин. Първо с „аферата“ Кришнамурти в теософското общество със смесването на Христовия принцип с принципа на бодхисатвата, а по-късно Валентин Томберг в духа на йезуитизма събра в едно Майтрейя с аватара Калки. Преди две хиляди години Пилат разбираше, че стоящият пред него Исус е невинен и „особен“, но се поддаде на заплахата от еврейските религиозни водачи и равнодушно си „изми ръцете“ от пролятата кръв. Прероденият Пилат в личността на Томберг осъзнаваше, че антропософията е нещо „по-особено“, но от най-тривиална духовна завист спрямо Щайнер в средата на живота си се отметна, правейки завой към йезуитизма и неправомерния френски окултизъм.

Въпреки категоричното твърдение на Щайнер, че бодхисатвата е на земята и „друг път“ ще говори по-конкретно по темата, тайната остана неразкрита, защото трябваше да остане такава и да не се пречи на случващото се в България. След жертвата на Коледното събрание обаче Архангел Михаил му разкри, че в края на ХХ век  ще започне излъчването на „свещен импулс  за по-нататъшното развитие на духовния живот на земята“[18]. Антропософите от края на хилядолетието с надежда очакваха сбъдването на това пророчество, но вече сме 2024 г., а импулс сякаш няма. Може би Архангел Михаил „нещо се е объркал“?!  Въпреки, че през 2002 г. в град София посочих на Сергей Прокофиев кой е бодхисатвата на ХХ век, той не прие подадената ръка за прокарване на мост между двата импулса, а няколко години по-късно разочаровано съветваше за обещания нов импулс да се „говори по-внимателно“. Фаталното разминаване от ХХ век се прехвърли и в следващия. Представителите на двете общества оставаха без връзка помежду си, а това означава, че двата потока – Михаиловият и Христовият (в лицето на Беинса Дуно), на земен план бяха разделени.

По това време обаче свещеният импулс се излъчваше! Как стана съм го описал в книгата „Пътят към Аза“. Тук ще го представя съвсем накратко от друга гледна точка като седемстепенна лемниската на съзерцателното мислене. Основополагащата теза на материализма е, че решаването на проблемите от външния живот трябва да става със средствата на този свят, тъй като друг или не съществува, или ако „има“ нещо, то няма как да се използва. Такова беше и моето намерение през 1994 г., когато попаднах в сложна житейска ситуация. След като познатите средства не помогнаха, се роди антитезата, че този свят е безсилен и вътрешно настъпи почти скъсване с него. „Жилото“ на материалистическия мироглед беше подрязано. Живеейки в ритъма на диалектическата триада, съвсем естествено през 1996 г. се появи синтезното разбиране, че духовният свят притежава инструментариума за решаването на всички проблеми. И така до 1998 г., когато отражателният аз „замлъкна“ в съзерцание и „избухна“ в съзнателната душа, приел като морална интуиция възможно най-висшата идея за човека, че „Аз съм Бога“! Нисшият аз се свърза със своя Божествен прафеномен и осъзна, че Азът е Богът в човека. След такова радикално и незаличимо изживяване е настъпил първият ден от новия живот, в който получената идея трябва да се реализира. „Избухването“ не беше причинено от четене на изговореното от бодхисатвата или на антропософска литература, а по кармически причини. Когато от свръхсетивния свят искат да насадят някакъв духовен импулс сред човечеството, се търси подходяща индивидуалност, зад която дискретно-невидимо присъстват някои от изявените духовни учители. Видимият катализатор по процеса на избухването дойде от книгата на Хуан Хосе Бенитес „Завещанието на Свети Йоан“( втора част), в която луциферизмът е очевиден, но именно той се оказа подходящ за случая. Нали Луцифер може да се изявява и като Свети Дух, ако е за добро?!

А то си беше за добро, защото през 1999-2000 г. се роди моралната фантазия „да представя на човечеството Христос по нов начин, тъй като то не го разбира и го губи“. Как да стане това? Предшестващите степени на лемнискатата бяха изминати по много драматичен и дълбок начин, без който нямаше да се появи моралната техника за реализация на откровението „Аз съм Богът“. Тогава дойде вестта за бодхисатвата и „отгоре“ ме пришпориха да действам. Започнах през октомври 2000 г. и до 2007 г. моралната техника под формата на 28 лекции за Синтеза между двата езотерични християнски импулса от ХХ век беше осъществена на практика. С последната от тях, знаково изнесена на 11.11.2007 г. и носеща красноречивото заглавие „Изходът“, седемчленното астрално същество на Синтеза беше родено! Колко живот ще има в него и колко ще расте, зависи от това колко човешки азове ще го потърсят и лично етерно оживяват, за да прокарват своя  път към своя си Аз. Синтезът е универсален инструмент за получаване в пълна свобода на индивидуални резултати, а това е същността на Христовия Азов импулс, в каквато форма трябва да бъде овътрешняван в съвременните условия. Нещо повече, „свещеният импулс за по-нататъшното развитие на духовния живот на земята“ е предназначен за практикуване през оставащия период от цялата Пета културна епоха, когато  ще се усвоява съзнателната душа. Той ще бъде новият органон на следващата цивилизация, която ще се появи след краха на настоящата, защото вън от Азовия принцип всяка социална постройка е обречена на неминуем провал. От ХХ век започна ходът на великото Християнство на Светия Дух. В Светия Дух човекът е себе си, оригинален, той е Дух-Себе, той е Име. С „не аз, а Христос в мен“ започваме да се разпознаваме като част от Него, да се обединяваме към „еднаквост“, споделяйки в обща съдба своите Дух-Себета, а в Отец пристигаме отново оригинални, единични, изпълнили своето „пълномощие“, но „придружени“ от Христос. Това е задачата пред човечеството в рамките на настоящия цикъл и нейното изпълнение започва под знака на споменатата вече видова промяна към нова форма на съзнание, която всеки поотделно трябва да претърпи. Земният човек трябва да се намери като Аз, т.е. да се намери като „Име“. Тогава може да се върви към образуване на малки здрави общности около Спасителя, в които всеки член напълно свободно да върши правомерни, разумни дела. Синтезът е начинът това да се случва. Как на практика функционира?

В Поврата на времената Христос победи смъртта, спасявайки фантома и навлизайки като Живот в минералното царство. Външно доказателство за това е един двуметров камък, намиращ се в малка църква на село край столицата София[19]. На връщане от Йерусалим по време на кръстоносните походи го оставили преминаващи тамплиери. От онова време досега камъкът расте, за да стигне до днешните си внушителни размери. Христос заложи живота в материята, но етеризирането на цялата налична материя е невъзможно без участието на човека. Победата над смъртта трябваше да има своето продължение в трансформацията на злото, което е новото предизвикателство пред Спасителя заради нас. Не е нужно човек да е езотерично подготвен, за да констатира гигантското нарастване на злото в последните два-три века. В такива условия  от началото на ХХ век започна прехода от етапа на подготовката към осъществяването на висшия божествен промисъл, изявен в Поврата на времената. Нуждаем се от радикална духовна еволюция. След победата на Архангел Михаил над Дракона през 1879 г., с навлизането в човешкото мислене на особено опасни ариманически същества, сякаш бездната се отвори и на повърхността се разбесня злото в немислими преди това форми и мащаби. Христовият импулс трябваше да проникне в човека според новите изисквания на развитието. След няколко века материалистичен светоглед, породен от ариманизираната космична интелигентност, през ХІХ век земята се оказа опасана от една тъмна сфера, представляваща излъчените мъртви мисли на човечеството, стигащи дори до директно богоотхвърляне. Когато в Поврата на времената Христовото Аз-Будхи съзнание възкреси фантома на Натановата душа, той излъчваше мощна  астрална светлина, която ослепи за няколко дни апостол Павел при събитието пред Дамаск. В края на ХІХ век Христовото съзнание от фантома „погълна“ въпросната тъмна сфера, трансформира я в манихейски смисъл и след края на Кали юга стана възможно към съзнанието на хората да достига духовната светлина на антропософията. Това беше Втора Голгота, извършена обаче на свръхсетивен план. Христовото съзнание-живот в Натановата душа умря и после възкръсна в светлинния етер на човешкото етерно тяло, излъчвайки вече много по-мека светлина. Започваше Второто Му Пришествие, което може да бъде съзерцавано там по имагинативен начин.

Задачата на човека обаче не е просто да съзерцава Етерния Христос, а да трансформира  материята, върху която се появи злото. Мисълта е чисто духовна дейност и няма как директно да се овеществи, а въздейства върху веществото само косвено чрез топлинния етер. В точката, където се съединяват физическото с етерното тяло на човека, между елемента „топлина“ ( в алхимичен смисъл) и топлинния етер се извършва превръщането на духа в материя и обратно. Точно тази „врата“ е „завардил“ Ариман, за да възпрепятства процеса. На противоположния полюс се проявяват жизненият етер и елемента „земя“, който е най-грубият. Тях ги разделя пропаст, но именно там възниква феноменът на отражението. Животът отстъпва от физическото и минералното, материята умира и астралното тяло възприема сенките от допира на човешкия мозък с мировите живи интелигенции. Това абстрактно мислене постепенно прекъсва връзката на топлинния етер с човешката воля, разрушава светлинния ни организъм и чувството, чрез езика умъртвява мировия звук и мисленето, а накрая изгонва самия живот и смисъла на съществуването ни. Човекът бива натикан само в минералното, което е илюзорна форма на субстанцията, както отражателното ни мислене е сянка на космическото мислене.

С жертвата си в края на ХІХ век чрез астралната светлина Христос прокара и пътя на Светия Дух от сферата на Провидението (където е разположена великата звездна колегия на дванадесетте бодхисатви) чак до светлинния етер, та да може носеният от Светия Дух Христов Импулс да стига до него и да стане възможно вече посоченото проникване на духовна светлина към човешкото съзнание. Пътят от мировата интелигентност към отражателното ни мислене беше прокаран, но трябваше да се намери един човек, който да измине обратния път – от отражателното към живото мислене. Щайнер беше разбрал, че „възприемането на идеите в действителността е истинското причастие на човека“[20] и го направи от любов към свободата в мисленето, обхванато от волята и издигнато над сетивата. Тази свобода носи към човека идеите-мисли на йерархичните същества, „уловени“ в онова разположено на около тридесет сантиметра над главата „разумно етерно сърце“, които после се „заверяват“ с печата за истинност в другото новосформиращо се разумно сърце, разположено в центъра на триъгълника, образуван от физическото сърце вляво, слънчевия сплит и раната от копието вдясно, където се намира „обикновеното“ ни етерно  сърце. Този е розенкройцерският път в съвременните условия.

Връзката мисъл-воля е магична. Веднъж приети, на идеите трябв

станат социална волева практика, което предполага неминуемо сблъскване със злото в света. Ето защо се наложи Христос да продължи своята Втора Голгота, включвайки този път освен Натановата душа и едно същество, пребиваващо в плът на земята – бодхисатвата.  В 1909 г. все още вървеше подготовката за Второто Пришествие, а в 1910 г. Беинса Дуно чрез Щайнер  възвести, че ще има такова събитие, но същностно то започна след 1936 г. Тогава Учителят предостави своя Аз да стане „моста“, по който Христовото Аз-Будхи съзнание в Натановата душа отново да умре, за да възкръсне този път в топлинния етер и пребивава там като космична Любов. Беинса Дуно стана човешкият праобраз на съзнателно съучастие в Христова жертва на същество, което многократно слиза в материално тяло, а не еднократно както Натановата Душа. Неслучайно казваше, че е „минал през много реторти“. Беше прокаран пътят до подосновите на човешката душа, до нашата воля, за да се родят в нея качествено нови сили за справяне със злото, каквито дотогава не съществуваха. Христос проникна там, където е „утаено“ злото в нас, свърза се с „утайката“ и внесе светлината на космическата интелигентност, светлината на Светия Дух, която да стане център на волята, превръщайки я в „разумна“ и годна да извършва свободни дела от любов. Съвсем ясно бодхисатвата  твърдеше, че „разумната воля е най-висшата проява в човека“[21]. Там тя е в единство с мировата воля и действа според принципа „да бъде Волята Твоя“. Ако волята ни действа инстинктивно, несъзнателно, тя става разрушителна заради проникването  през отражателното мислене на силите на смъртта в нея. С Третата, манихейска жертва от 1936 г., за която бодхисатвата изрече „странните думи“, че е „повече от Голгота“, т.е. различна от Първата, се затвори кръга по проникването на Христовия импулс в човека съобразно новите условия. С „не Аз, а Христос в мен“ Щайнер жертвено-човешки измина пътя отдолу нагоре, издигайки през съзерцание нисшия аз към божествения Аз на човека, а бодхисатвата с космическа жертва в обратната посока с „не Аз, а Христос в мен“ прокара пътя на Аза към „блатото“ на несъзнателната ни воля. Любовта към свободата в мисленето, което е импулс към индивидуализация, се кръстоса и съедини със свободата за любов,  която е импулс за социализация във волята, като последната в манихейски смисъл означава „ да впрегнем злото на работа за добро“. Това е третият завет на Христос към човека и само с неговото осъществяване Спасителят ще ни се изявява във все по-висши откровения. Такъв е начинът за изграждане и одухотворяване на съзнателната душа, от която ще се издигаме към духовните си членове.

Стартирането на целия процес започва от изначалното чувство на любов към личността на Исус Христос. Първо е „сине мой, дай ми сърцето си“! Моралното, чисто сърце, усещащо и разбиращо драмата на нашето време. Най-сигурният знак за тръгване по правилния път към Спасителя е, ако в човека се роди огромен стремеж да работи за цялото, защото приема съдбата на света за своя лична. Беинса Дуно говореше, че Христос ще идва през сърцата и душите на хората, които имат висок идеал. Високият идеал означава да се улавят ритъма на времето и идеите, предназначени за прокарване на земен план, а самото „тръгване“ започва от Христовото присъствие във волята ни и топлинния етер, т.е. от „центъра на земята“(в смисъла на Юдит фон Хале) с издигане на „плътта“ към „лентата“ на светлинния етер, свързан с мировото чувство, за да се издигнем към звуковия етер, свързан с чистото мислене и се осъществи прехода от аза към жизнения етер в Аза. Така по радикален начин се преобразува етерното ни тяло с причестяване от Христовия Дух-Живот, носен от Светия Дух. Тази е същността на обръщането към „слънчева еволюция“, а на Слънцето е Христовият Човек-Дух, който очаква насреща да му „поднесем“ нов, създаден от човешкия Аз пети вид етер – мисловния. Можем да го наречем също „морален“. Ражда се от проникването на Христовия импулс в човешката воля и делата ни от любов, за да се улавят с него в „разумното сърце“ над главата идеи с общочовешко значение. Природата ще ни последва към одухотворяване само ако сме способни да създаваме именно такъв етер, който се родее с Христовия Дух-Живот в Тялото на Възкресението  и ни отвежда от живота на настоящия цикъл, проявен в четирите етера, към вечния надциклов живот. Като „мисловен“ той е по-скоро дух, отколкото етер и човекът тепърва ще го поражда и осъзнава, а засега топлинният етер си остава основата, върху която започва свободното ни развитие и преживяването на индивидуалния Аз, представляващо целта на Синтеза и на целия земен еон.

Архангел Михаил, изявяващ се в настоящата своя епоха като слънчев „Дух на Времето“ има специално отношение не само към топлинния етер и волята в нас, но и към Христовия Човек-Дух (Атма) на Слънцето, който като чистата воля на Бог Отец е пряко свързан с духовно-душевното ни изправяне и превръщане в „хомо магнетикус“. При кръстосване на Михаиловото съзнание, инспирирало духовната наука, с Христовата моралност в лицето на бодхисатвата, човекът може да приеме обновения Паладиум, представляващ  съвременно посвещение на волята и дар за този, който започне да осъществява Синтеза в Аза си. Паладиумът е Манас, какъвто до Поврата на Времената нямаше и носи Будхи, какъвто също нямаше. Този дар на Небесната София идва от Слънцето, където в Плерома е истинският Атма на Отец и не само ни разкрива най-възвишени духовни тайни, но прави възможно двете „райски дървета“ – на „познанието“ и „живота“, на Духа-Себе и Духа-Живот, да „сплитат“ в човека „клони“  във висш синтез. По този начин може да се разреши и изначалното противопоставяне след грехопадението на двата вида човеци – на каинитите с авелитите, чиято непоносимост едни към други днес е станала направо убийствена. Най-високо в еволюцията стои този, който е способен да се издига над противоречията и трансформира злото в добро, а това отвежда към възвишените манихейски мистерии на бъдещето, които според Щайнер ще „действат в силата на мистериите на Граала и ще подтикват хората към самостоятелен избор между доброто и злото“[22]. Въпросът за мировото противопоставяне е въпрос на посвещение и по никой начин не може да бъде разбран с възможностите на разсъдъчната душа. Азовата мистерия на Граала неслучайно се роди на хълма Голгота чрез Скитиан, който най-добре от учителите познава мистериите на тялото и кръвта. Днес тя може да бъде изживяна, ако вътре в тялото си човекът осъществи синтез в единен поток на Христовата етеризирана кръв, течаща като „светлинна лента“ от центъра на земята с етеризиращата се кръв в областта на сърцето му. Съединени, двата потока текат към главата и се осъществява връзката с космическата интелигентност. При Синтеза на двата езотерични християнски импулса от ХХ век Светият Дух носи към формирания в човека индивидуален Граал Христовия Дух-Живот и го изпълва, а Паладиумът е „инструмент“ на Светия Дух за тази му дейност. Паладиумът идва като дар отвън, от макрокосмоса, ако човекът е формирал вътре в себе си индивидуален Граал. Тяхното свързване има пряко отношение към етерното пришествие на Христос и подготвя човека за бъдещото му превръщане в йерархично същество.

Поначало, винаги когато една личност прави синтез между две течения, това е израз на силен духовен импулс, на предстоящи изпитания пред човечеството или и на двете заедно. „Свещеният импулс“ от началото на ХХІ век, представляващ също така „кулминация на антропософията“, е нов, четвърти зов с огромно значение за развитието на човечеството, че това е път към Аза и Етерния Христос в условията на предстоящо голямо изпитание, с което трябва да се справим. По силата на духовната логика и една много дълга подготовка през хилядолетията, Синтезът трябваше да се излъчи от България. Бодхисатвата беше казал, че „Израил е този, който излиза от Рая“, т.е. „се бори с Бога“ за своята индивидуализация, а „българин е този, който влиза в Рая“[23], т.е. възстановява връзката между човека и Бога. Още преди потъването на атлантската цивилизация в околностите на сегашния Аладжа манастир край Варна, дойдоха близо двадесет посветени, сред които и прероденият библейски патриарх Матусала. По-късно  тук се създаде единият от трите европейски окултни центъра, в който се работеше по овладяване на волята от човека. С мисленето се занимаваха горе на север край Бяло море, където по-късно се появиха мистериите на тротите, а центърът за работа по отношение на чувството се намираше в околностите на сегашния Сантяго де Компостела, където свършва популярният духовен път „Камино“. Някъде около 3500 г. преди Христа произведеното от трите центъра намери своя синтез в четвъртия поред бодхисатва, който на планината Рила по българските земи се издигна до Буда и даде тласъка за формирането на познатите ни първи древни цивилизации, оставили след себе си някакви физически артефакти. В известен смисъл можем да кажем, че посочените три центъра са били в европейски мащаб нещо като следствие от трите потока хора,  излезли от Атлантида. По северния път се вървеше към откриване на духовния свят зад външната природа, по южния го търсеха вътре в човека, а в средния, поел към Балканския полуостров, се извършваше някакъв първоначален синтез между двата други. Основна роля в него имаше Скитиан, разпространявайки резултатите и в другите два пътя. По-горе вече посочихме, че съществуват множество факти от различни сфери на човешкото познание, доказващи физическото присъствие на българите навсякъде, където са се формирали древните цивилизации и огромният тласък, който тези далечни предци са давали за разгръщането на съответните култури. Съвсем естествено сред траките-българи се появиха аполоновите северни и дионисиевите южни мистерии, подготвящи европейското човечество за идването на Спасителя. В личността на Исус Спасителят извърши синтез между „пастирите“ и „мъдреците“, а преминалият през дионисиевите мистерии и прероден в личността на Дионисий Ареопагит Матусала се опита да подреди йерархичния ред в мирозданието, за да почне осъзнаването на случилата се мистерия в Поврата на времената, обединяваща страданието на Богочовека и огромните промени, настъпили в макрокосмоса-вселена и микрокосмоса-човек. Апостол Павел беше този, който заедно с Дева София и апостола Йоан оказаха най-голямо влияние върху Дионисий. В десети век той се прероди в Боян Мага – най-великата личност в тогавашните три големи европейски мистерии: Западната Римска, Българската и Източната Римска, наречена няколко века след края си „Византийска“.  През 917 г. в столицата на България Велики Преслав дойдоха двама „непознати сирийци“ и поставиха началото на богомилския импулс, обхванал цялата цивилизована Европа и довел до нейното пробуждане от средновековния мрак. Тези „сирийци“ бяха преродените Дева София и Йоан Богослов. Мостът между Павел и Йоан в богомилството беше първият опит след Поврата на времената за синтез между „мъдреци и пастири“, между „Каин и Авел“. Хората, способни да извършват подобно действие, по принцип са били физически въплътени в Поврата на времената и са се докоснали до случващото се тогава с известна степен на осъзнатост.

А в ХІІІ век в местността Арбанаси край следващата столица на България – Велико Търново, се състоя онази мистерия с дванадесет богомилски посветени и преродения Йоан Богослов сред тях като тринадесети, с която беше положена основата на появилото се след един век розенкройцерство. Синтезът от ХХІ век е пряко продължение на богомилския импулс, но в съвсем други условия и на съвсем друго духовно ниво според изискванията на започналото християнство на Светия Дух. Готови ли бяха обществата, представители на двата езотерични християнски импулса в ХХ век, за новото предизвикателство?

С много малки изключения хората от „Бялото Братство“ никак не разбират Азовия център в импулса на Учителя, а илюзорно си представят, че „живеят“ учението. Липсата на антропософско познание е толкова очевидна, че в техните представи Беинса Дуно е едва ли не въплъщение на Бог Отец или „поне“ изпълнение на Христовото обещание за изпращането на Духа на Истината. Тези иначе изглеждащи като добри по душа хора много лесно попадат в заблуди по отношение на различни личности, изявяващи се като „лектори“ и „окултисти“, представящи им духовността и случващото се по света в много изкривена форма. Ако с две думи трябва да диагностицираме състоянието на нещата при тях, то там преобладава духовният инфантилизъм.

Не по-добро е положението и в създаденото през 2001 г. българско антропософско общество. Една варненска представителка тогава е имала красноречива имагинация, че се е „родило хубаво бебе, но мъртво“. Основната причина за това е, че почти всички възрастни членове проявяваха негативно отношение към Беинса Дуно. То продължава да е такова и досега сред някои от „по-видните“. Всеки български антропософ би трябвало да формира свое разбиращо отношение към Учителя, вслушвайки се в думите, изречени от Щайнер пред Ита Вегман: „Ако антропософията е за всички хора по света, то българите си имат свой собствен учител“. И отпратил преродения апостол Петър в личността на Боян Боев да застане до бодхисатвата и го следва чак до края на мисията му. Та Беинса Дуно е главният Христов пратеник на Земята, от когото според Щайнер „в XX век изхождат най-важните учения за Христовото същество и за синовете на огъня“[24]. Можем да добавим, че в известен смисъл задачата на антропософията е да отведе човека до бодхисатвата, който държи „ключа“ към Етерния Христос, с Когото „непрекъснато се съобщава“.

 Що се отнася до „централата“ в Дорнах, Щайнер беше предрекъл, че около 2000-та година „Гьотеанумът ще е в руини“. Не физически, а духовни. Духът отдавна е избягал оттам, защото са се настанили масонски и йезуитски представители, опитващи се да контролират живота в националните общества. Упадъкът започна още от Коледното събрание, когато Щайнер свали Михаиловия Граал и го потопи в душите и сърцата на присъстващите като додекаедричен имагинативен образ на любовта, но те останаха глухи и слепи за случващото се. Много скоро импулсът беше изкривен. Вместо отиване към възкресение, антропософите останаха в сънно състояние, наподобяващо това на апостолите между Възнесение и Петдесетница. Въпреки многото външни инициативи в различни направления на социалния живот, в духовно отношение сънят продължава и до днес.

От 28 до 31 август 2014 г. във Варна се проведе конференцията „Душата на Европа“. В последния ден изнесох лекцията „Тайната на Скитиан“, която беше опит за събуждане, защото „основополагащият камък“ на антропософското общество съвсем не е достатъчен за срещата с Ариман и за справяне със злото по-нататък. По скандален начин бях прекъснат и охулен, но неслучайно веднага след края на конференцията от духовния свят бяха категорични: „Тя е с по-голямо значение от Коледното събрание“! Предлаганият Синтез е обединеният Азов Граал, способен да осъществи съзнателна духовно-душевна връзка и с деветте йерархии, заедно с които да посрещаме предизвикателствата на бъдещето. Чрез нас те научават тайните на злото от сетивно-физическия свят, а в замяна ни спускат идеи-дарове какво е необходимо да вършим в земния си живот. Дали от завист или поради интелектуална немощ, книгите на Сергей Прокофиев не са били обсъждани в Дорнах и той е бил разочарован от това отношение. За съжаление се размина и с бодхисатвата. Когато обаче премина през прага към свръхсетивния свят, „горе“ осъзна сериозната си грешка и намери начин да ме потърси по особено вълнуващ начин на 29.08.2014 г. След приключването на лекциите във втория ден от конференцията с руска песен в залата отдадохме почит към този без съмнение забележителен човек, прераждане на оня пазител на Граала от ІХ век, наречен „Амфортас“. С песента, от която не бях в състояние да изпея дори една фраза,  Прокофиев нахлу в душата ми и тя изпадна в ридание. Навън във фоайето, през председателя на българското антропософско общество, на който съвсем отчетливо му личеше, че в този момент е в състояние на инспирация, дойде молбата от Прокофиев: „Поемай щафетата, Димитре!“. Когато по-късно „инструментът“ за осъществяване на връзката беше попитан, помни ли какво се случи тогава, отговори, че няма никаква представа. „Щафетата“ е да продължа делото по отношение на христологията и духовните йерархии, представляващи „сърцето“ на духовната наука.

 А два дни след мига на „предаване-приемане“ пак същият „инструмент“ беше използван, но този път от тъмните сили, опитали се да спрат изнасянето на лекцията ми. В нея представих едни духовни дарове, с които небето ми беше разкрило неизвестни кармически връзки на възлови личности от Поврата на времената. Както можеше да се очаква, реакцията на присъстващите варираше от възторг до бясно отричане. Според духовния свят след смъртта на Щайнер на антропософите не им се разрешаваше да говорят по тази тема, защото щяха да „объркат нещата“. Томберг се е опитвал, но имайки предвид неговата неуравновесеност и залитания е ясно, че изнесеното е било крайно съмнително. След излъчването на Синтеза вече е разрешено да се говори, но с поемането на съответната отговорност за изреченото. Много активен в това направление и за развиване на ясновидството е Серапис. Многобройните дарове, получени с неговото несъмнено съдействие, хвърлят по-ярка светлина към невидимото, което стои зад видимите земни феномени, започвайки с личности като Торквемада, Кампанела, Маркс, Енгелс или Распутин, за да се стигне до Ита Вегман, Щайнер и бодхисатвата. Никой днес не може да премине през същностно християнско посвещение, ако не познава промисъла за човешкото развитие, изпълняван от боговете. Щайнер твърдеше, че „човекът е религията на боговете“ и затова особено важно беше да се посочи кой е бодхисатвата, защото от една страна е нещо като „ангелско“ същество, а от друга е свързан с човешката еволюция и чрез него светлите сили по „особен“ начин научават тайните на „тъмните“, чиято легитимна задача е да ни спъват по пътя. С неподражаемия си стил на изразяване Беинса Дуно ни откри, че когато се „качва нагоре“, се „разминава с демоните“, но „не си пречат“, защото „всеки изпълнява своята си работа“. Посветеният знае, че със злото не се воюва, а му се противопоставя Духа. Така ставаме недосегаеми за манипулациите на „тъмните“, които използват и трите изпитания на Христос в „пустинята“, за да бъдат изкушени дори и избраните. Попадайки дори под едно от тях, предателството към Христос вече е факт. Личността, станала синоним на предателство към принципа на Аза, е Юда Искариотски.  Като отражателен аз всеки човек минава непрекъснато през мистерията на Юда, отричайки божествения си Аз и затова „хвърлените камъни“ срещу оня с „тридесетте сребърника“ са камъни срещу самия себе си.

 Юда днес е прероден и когато Ариман се инкарнира, ще застане край него и ще помогне за разобличаването му. Нужно е разбиране на дълбокия смисъл, скрит в злото, но не в сантиментален, а в окултен смисъл и тогава ще ни се разкриват първоизточниците на неговите заговори в свръхсетивния свят, които се проявяват на физически план. А добрите сили непременно ще намират начин да се изявяват изненадващо, за да объркват плановете, насочени срещу правомерната еволюция. Злото не може да бъде по-силно от доброто, защото е част от доброто, но поставено не на подходящото място.  Почти всички „експерти“ предричаха, че няколко дни след нахлуването на руската армия украинският народ ще капитулира, но ето вече повече от две години храбро брани своята независимост. Войните са огромно езическо жертвоприношение, при което душите на убитите остават за дълго време в духовната аура на Земята, пораждайки долу сред човечеството още по-големи противопоставяния и нови жертви. Има надежда програмираният от силите на мрака голям световен сблъсък по оста изток-запад да бъде предотвратен от светлите сили, но европейските народи са длъжни да си спомнят кой импулс стои в основата на формирането им, защото мисиите им в общия световен план не се отменят при никакви обстоятелства, а те непременно включват в себе си и преминаването през предстоящата среща с Ариман. Когато за първи път в лекция съобщих датата за края на Антихриста, споменатият вече председател на българското антропософско общество,  който има подчертан интерес към ритмите на развитието, ми зададе въпроса: „Може ли да се твърди, че съществува връзка между варненската конференция „Душата на Европа“ и края на Ариман, след като периодът помежду им е с продължителност един лунен възел“? Отговорът от духовния свят беше светкавичен: „Да!“ От 28.08.2014 до 05.04.2033г. има точно осемнадесет години седем месеца и девет дни. Самата конференция беше възлово събитие, даващо възможност на присъстващите антропософи да решат дали ще потърсят Синтеза като световно-историческа необходимост и ще настъпи Петдесетница за тях, или ще си останат в сънно състояние и съответно неподготвени за предстоящото изпитание. Настоящата книжка отправя този въпрос към всеки поотделно, защото водеща вече е личната отговорност, а не оправдаването на духовната леност и страха от промяна с някакви външни пречки. Има момент в човешкия живот, когато вземането на решение се оказва съдбоносно. Този момент наближава. Бодхисатвата беше категоричен: „Време е вече християните да се определят и да бъдат или с Христа, или вън от Него“[25]. Синтезът е правият път към Спасителя днес!

Кой ще тръгне по него ?

Преписах от Мангуров