За изследването и размишляването във физическия свят може преди всичко да се каже, че е съкровено сърдечно дело на човека да се ориентира в отношенията на физическия свят, където той прекарва съществуването си между раждането и смъртта, с висшите светове, на които първоначално принадлежи. Ние сме съвсем наясно, че у човека живее, макар и неопределено, но все пак едно вътрешно присъщо ясно чувство, ясно усещане за това, че би трябвало под някаква форма да знае поне нещо за тези отношения. Защото колкото и неопределено той все още да мисли за висшите светове, колкото и поради различни причини да се отчайва, дали ще има възможност да узнае нещо за тях, все пак естествено и подобаващо за човешкото чувстване и усещане, е да влезе във връзка с един по-висш свят.
Със сигурност може да се възрази на това с твърдението, че все пак особено в днешната наша материалистична епоха има много хора, които или в някаква форма не приемат, че въобще има духовен свят, или най-малкото отричат, че човек би могъл да знае нещо за него. Основателно е обаче и да се твърди, че човек първо трябва да се научи да се отнася донякъде, така да се каже, «негативно» към духовния свят; защото не е «естествено» за него да отрича изобщо един духовен, един свръхсетивен свят. До такова нещо трябва да се стигне първо чрез всевъзможни теории; като би могло да се каже, че за да отрича в някаква степен сериозно духовния свят, той най-напред трябва да бъде «отучен». Така че ако се говори за естествения човек, присъщо за неговото усещане е по някакъв начин той да отправи душевен поглед нагоре към духовните светове.
Сега обаче, макар и само като възможност, трябва да има хора, които не искат нищичко да знаят за духовните светове и да има нещо в човешката природа, затрудняващо определянето на връзката с духовния свят. Но трудно, трудно мислима изглежда е тази връзка. Защото ние виждаме, че в хода на историята, която можем да проследим, са се появили много голям брой всякакви философи и мирогледи, които привидно си противоречат. Аз обаче вече често съм заявявал, че това е само привидно. Защото, ако би било толкова лесно за човека да определи своята връзка със свръхсетивния свят, то историята на мирогледите не би била изпълнена от привидно взаимно противоречащи си мирогледи. Следователно още оттук става ясно, че, така да се каже, е трудно да се определи връзката с духовния свят. И затова сега може да бъде повдигнат въпросът, откъде ли пък идва тази трудност, какво ли е това, което съществува в душата на човека, за да му е толкова непосилно да се постави във връзка с духовния свят.
И ако се проверят всички тези опити, които се правят преди всичко извън духовно-научния мироглед, а именно да кажем – в самата философия или във външната наука, човек ще се запита, накъде всъщност отиват тези опити, какво е залегнало в основата им? Тогава трябва да се каже: ако човек се занимава с тези начинания, ако се погледне главно, що за душевна сила използват хората, за да стигнат до връзката на физическия с духовния свят, ще се открие, че те отново и отново – бих искал да кажа, без да се взимат под внимание някои отделни опити – виждат преди всичко все пак в мисленето онази душевна способност, която, приложена правилно, би могла да доведе до това, да се твърди нещо, да се определи нещо за отношенията на човека със свръхсетивните светове. Следователно, така да се каже, е необходимо да се разгледа мисленето, мисловната работа на душата и да се постави въпросът: как всъщност мисленето и това „да-се-замисляме“ се отнасят към връзката на живеещия във физическия свят човек с духовните светове? Каква всъщност е тази обвързаност на мисленето с духовните светове?
Следователно въпросът е: как стоят нещата със стойността на мисленето за едно удовлетворяващо хората познание? Ето именно тази тема бих желал днес да разгледам още веднъж предварително и подготвително, за да мога след това да обсъдя и други въпроси пред Вас. Бих желал да се подготвим, като отдадем заслужено внимание на разглеждането на темата за стойността на мисленето в интерес на самото познание.
Ние, така да се каже, разбираме мисленето, когато подходим по следния начин. Неслучайно в хода на последните лекции вече загатнахме, че е наложително да се разгледат известни своеобразности именно на мисленето или, още по-добре казано, на мислите. Аз обърнах внимание, как има много хора, които просто виждат грешка в цялото научно мислене, когато то е не само подобие на научно мислене, но и като че ли е мисловна фотография на една външна действителност. Защото същите тези хора казват: ако мисленето въобще трябва да има някаква връзка с реалното, с действителността, то не бива от само себе си да допринася абсолютно нищо към тази действителност; защото в мига, когато мисленето допринесе нещо към действителността, това вече няма нищо общо с изображение, с фотография на действителността, а с фантазия, с фантазен образ. И за да нямаме работа с подобен фантазен образ, трябва да държим стриктно на това, никой да не взима в мислите си нищо, освен само това, което е фотография на външната действителност.
И веднага чрез лесен ход на мислите вие ще стигнете до състоянието да си кажете: да, за външния физически свят, за нещото, което наричаме физически план, това и без друго ни се струва, че е съвсем правилно. Изглежда, че съответства на едно съвсем уместно усещане, че чрез мисленето не бива нищо да се прибавя към действителността, ако човек не желае вместо с изображение тя да е представена с фантазни образи. За физическия план може наистина да се каже, че е абсолютно правилно, човек да се въздържа от всякаква „добавка“ на мисленето към това, което се получава отвън навътре чрез възприятието.
Сега бих желал, по отношение на възгледа, който се намира в току-що казаното, да ви обърна внимание на двама философи: на Аристотел и на Лайбниц.
Аристотел – така да се каже, обобщителят на гръцкия мироглед – е философ, самият той в някаква степен непосветен в тайните на духовния свят, но живял във времето непосредствено след, бих желал да кажа, «епохата на посвещението». Преди това всички философи някак си са били все още докосвани от посвещението, щом са изразявали философски това, което са знаели като посветени. Платон например е бил в най-висока степен своего рода посветен, но се е произнасял философски. За Аристотел трябва да се каже, че при него вече няма ни следа от посвещение, но все още са налични всякакви последици от такова. Следователно той е философ, който говори само философски, без посвещение, без какъвто и да било инициационен импулс, но в неговата философия се намира по разумен начин онова, което посветените преди него, са предавали по духовен начин. Това следователно е Аристотел.
От Аристотел произлиза изразът, който искаме сега да разгледаме. [Пише се на дъската]:
Няма нищо в интелигентността, което да не в сетивата.
Нека сега се спрем на този израз: Няма нищо – тук ние можем да допълним – в «човешката» интелигентност, което да не в сетивата.
Този израз на Аристотел не бива по никакъв начин да бъде тълкуван материалистически, защото Аристотел е твърде отдалечен от какъвто и да било материалистически оцветен мироглед. Този израз при Аристотел следва да се разглежда не въз основа на мирогледа, а теоретично познавателно. Което означава, че Аристотел отказва да вярва в това, че биха могли да се получат отвътре навън познания за който и да било свят, а твърди, че всъщност съответните познания могат да се придобият само когато сетивата се насочат към външния свят, така че да се получат сетивни впечатления и след това чрез интелекта да се направят понятия от тези сетивни впечатления. Но че със сетивните впечатления се усвоява вътрешно духовното, това той, разбира се, не отрича. Той е на мнение, че природата е проникната от духа; само че, така мисли той, не може да се стигне до духовното, ако не се погледне навън в природата.
Тук Вие все пак забелязвате разликата с материалистите. Материалистът стига до следния извод: навън всичко е само материално и човек си изгражда понятия само от материалното. Аристотел мисли цялата природа за одухотворена, но пътят на човешката душа, за да стигне до духа като такъв, е, че трябва да се тръгне от сетивното съзерцаване и сетивните впечатления да се преработят в понятия. Ако самият Аристотел би бил все още докоснат от един инициационен импулс, той не би казал това; защото тогава би знаел, че когато човек се освободи от сетивното съзерцаване по описания от нас начин, той постига познание на духовния свят отвътре. Следователно Аристотел не иска да отрече духовния свят, а само да покаже пътя, по който човешкото познание трябва да поеме.
Този израз изиграва голяма роля в Средновековието и в материалистичната епоха бива материалистично преизтълкуван. А в същия този израз на Аристотел – няма нищо в света за интелекта, което да не е в сетивата – е нужно само да се промени нещо дребно и тутакси получаваме от него материализъм. Нали така, нужно е само онова, което в смисъла на Аристотел е пътят на човешкото познание, да се превърне в принцип на мироглед и ето го тогава материализма.
С подобен израз се появява и Лайбниц, и него също възнамеряваме да го разгледаме. Лайбниц не е чак толкова много отдалечен от нас – живял е през 17-ти век. Нека сега този израз на Лайбниц да премине пред душите ни. И така Лайбниц казва: Няма нищо, можем отново да кажем, в «човешката» интелигентност – добавям само «човешката», – което да не е в сетивата, освен самата интелигентност, освен самия интелект.
[Записва се на дъската]:
Няма нищо в човешката интелигентност, което да не е в сетивата, освен самата интелигентност, освен самия интелект.
Следователно интелектът, който дейният човек има в себе си, не е в сетивата. Тъкмо в тези два израза Вие виждате верните класически примери за това, как човек може да бъде напълно съгласен с формулировката на даден израз и как изразът все пак може да бъде непълен.
Сега не желая да се впускам в това, до каква степен и тази мисъл на Лайбниц е философски непълна. Нека най-напред уточним, Лайбниц е имал възгледа, че самият интелект не се основава по някакъв начин в сетивата, а че човек би трябвало да добави към това, което те му дават, работата на интелекта. Така че може да се каже: самият интелект е една вътрешна дейност, която още не е минала през сетивата.
Ако сте проследили последните лекции, знаете, че тази вътрешна работа вече е освободена от сетивата и се осъществява в етерното тяло на човека. На нашия език ние можем да кажем: няма нищо от работещата в етерното тяло интелигентност, което не е в сетивата, освен самата работеща в етерното тяло интелигентност; защото това, което работи вътре, не произлиза от сетивата.
В действителност обаче мисленето като такова, ако бъде наблюдавано както трябва в истинско себепознание, е това работене в етерното тяло, което философите наричат интелект. Следователно това мислене е работа, можем дори да кажем – работене. И тъй като за нашето духовно-научно разбиране Лайбниц, дори и да няма абсолютно право, все пак има повече право от Аристотел, то можем да кажем: това мислене, казано по-добре, тази мисловна дейност, това мисловно работене в човека, което се извършва от етерното тяло, не се извършва във външната действителност на физическия план. Защото всъщност физическият план се изчерпва в това, което той ни позволява да познаем чрез сетивата. Следователно, поставяйки се като човек във физическия план, ние вкарваме в него интелекта, без последният обаче да е вътре във физическия свят.
И тук сега стигаме до това, което затруднява онези философи, които искат чрез интелекта да разберат мировата загадка. Хората трябва да си кажат: ако обаче правилно размисля, тогава да, интелектът не принадлежи към сетивния свят; но сега изпадам в странно положение. Не знам за друг духовен свят, освен само за интелекта; той е духовен свят зад сетивността. Следователно какво имам от интелекта? Всъщност той не може нищо да помогне, не може да даде никакво съдържание, ако не се информира от външния физически свят чрез сетивата. Стои там сам за себе си. В такъв случай обаче философът се изправя пред едно наистина доста странно нещо. Той трябва да си помисли: у мен имам дейност, дейността на интелекта. Чрез тази дейност на интелекта аз искам да разбера тайните на сетивния свят. Но за това, което е там, навън, в сетивния свят, мога само да разсъждавам; тези мисли възникват обаче чрез нещо, което не принадлежи към сетивния свят. Следователно какво общо имат тези мисли всъщност със сетивния свят? Ако сега знам, че интелектът е духовен, аз трябва да се отчая от факта, че чрез духовното, което имам там, стигам до нещо, което е действителност.
Сега чрез сравнение искам да се опитам да се доближа до въпроса. Същия проблем разгледахме в последните лекции по друг начин. Изразихме го, като стигнахме до там, да установим, че в това, което постигаме чрез нашето мислене, имаме огледални образи на действителността, че същите тези огледални образи всъщност стигат до реалността, но самите те не са реалности.
Вижте, това е същата истина, която тук само философски се изразява по друг начин. Би трябвало да кажем: интелектът образува огледални образи. Тези огледални образи на отразяваната действителност са равнодушни на реалността, защото отразяваната действителност няма нужда от тях. Така че би могло да се стигне до съмнение въобще в цялата действителност, в цялата стойност на реалността на мисленето, на интелигентността и да се запитаме: всъщност има ли мисленето реално значение? То не внася ли вече чрез това, каквото е, нещо към външната действителност? Има ли някоя отделна мисъл реална стойност, ако тя не е нищо друго по отношение на действителността, освен един огледален образ?
Сега обаче ще се постараем да потърсим както трябва реалността на мисълта. С други думи, искаме да отговорим на въпроса: дали сега мисълта е нещо наистина само въобразено, без никаква реална стойност? Или пък можем да се заемем с тази тема от друга страна: къде всъщност мисълта има реалност? Сега, както казах, искам да се опитам да направя това нагледно с помощта на сравнение. Тук има един часовник; аз го повдигам, сега той ми е в ръката. Всичко, което е на часовника, се намира извън мускулите и нервите на моята китка. Моята ръка и часовникът са две различни неща. Но нека сега приемем, че тук е тъмно, никога не съм виждал часовника и бих го възприел само чрез чувството. Тогава бих забелязал нещо от часовника, като протегна ръката си и го хвана. Насочите ли внимание към часовника, ще си кажете: за неговата реалност мога да науча нещо чрез това, че го държа в ръката си, че го хващам. Но нека първо хипотетично за момент приемем, че имам само една ръка, а не две, т.е. с втората ръка не бих могъл да хвана първата, както сега действително мога да я хвана. С едната си ръка бих могъл да хвана часовника, но самата ръка не бих могъл да хвана с другата ръка, най-многото да докосна с носа, но сега това не ни интересува, нали? Въпреки това ръката е също толкова реална, колкото и часовникът. Как ще се убедя в реалността на часовника? Чрез това, че го взимам в ръка, че го докосвам. Как ще се убедя в реалността на ръката? Не бих могъл да се убедя чрез докосване, ако нямах втора ръка. Но все пак по силата на вътрешната увереност знам, че имам една ръка, че това, с което разполагам по мен, за да хвана часовника, го имам също така реално, както и реално мога да гарантирам за съществуването на часовника, когато го хвана. Забелязвате ли разликата между реалната ръка и реалния часовник? Реалността на ръката аз трябва да узная по различен начин от реалността на часовника.
Същото сравнение вие можете да пренесете изцяло върху човешкото мислене, върху интелекта. Това, което схваща интелектът, Вие никога не можете да го обхванете така непосредствено чрез самия него; и то дори толкова малко, колкото с една ръка можете да докоснете самата ръка. Интелектът не може сам да се възприеме така, както възприема другите неща; но той все пак е убеден в своята реалност чрез вътрешна увереност. Това е именно вътрешна увереност, чрез която интелектът е убеден в своята реалност. Но тогава този интелект, точно това работене на интелекта, е необходимо да се разбира като дейност на човешкия субект; човек трябва да е наясно, че духовно интелектът е като че ли само една ръка, която бива протегната, за да хване нещо. Всичко това е казано образно, но всъщност тези образи са съвсем реални. И също така, както, от една страна, моята ръка е в състояние да ме убеди в реалността на часовника – именно чрез това, че например съм в състояние да почувствам с ръка тежестта на часовника, гладката му повърхност, аз следователно съм в състояние, чрез естеството на моята ръка да науча всичко, което е реално в часовника. И така, от друга страна, чрез реалното на интелекта съм в състояние да научавам за нещата по-различно от това, което научават сетивата. Следователно интелектът е един осезателен орган в духовен смисъл, който ние трябва да възприемем вътре в себе си, а не във външния свят.
И вижте, в това се крие трудността за философите. Вярват, че когато получават мисли за света, те би трябвало да влизат в тях отвън и тогава забелязват – мислите съвсем не идват вътре отвън, а интелектът е този, който ги прави. И тъй като разглеждат интелекта като чужд на външната действителност, те всъщност следва да възприемат всички мисли като образи на фантазията. Но на интелекта трябва да се припише една субективна реалност – реалност, която е вътрешно изживяна. Тогава попадаме в областта на действителността, в която интелектът се възприема. Така ние, като проверяваме същинското естество на интелекта, стигаме до възможността да си кажем: да, разбира се, всичко, което интелектът успява да постигне, може или има нужда само да бъде един огледален образ на външната действителност, но този огледален образ е възникнал чрез работата на реалния интелект. Това е човешка дейност. Нейната реалност се основава на това, че човекът работи, като чрез интелекта придобива познание за реалността на интелекта. Така че можем да кажем, интелектуалната дейност на човека работи в него, но първоначално тя действа така, че с право да се каже: това, което този интелект изработва, няма никакво значение за света, в който той работи – така както за часовника ръката няма никакво значение; на часовника му е абсолютно безразлично, дали е хванат от ръката или не. Това е нещо, което го има за човека и по човека, а именно, че чрез интелекта той може да си изгражда някакви образи за нещата. По отношение на тях обаче на физическия план всичко, което този интелект изработва, е нереално, огледален образ, мъртво, нищо живо. Ние можем да кажем: изработваните в интелекта образи на физическия свят са безжизнени, мъртви образи.
[Записва се на дъската]:
Интелектуална дейност – мъртви образи.
Така и образите, които човек си изгражда за физическия свят, са мъртви образи. Същинската природа на това съдържание на интелекта ще бъде недооценена, ако му се припише нещо различно от това, че то може да бъде подобие на физическия свят.
Но въпросът веднага изцяло се променя, ако човек стигне до това, да живее във времето с преживяванията на собственото си съществуване. Ако се изправим срещу нещата на външния свят и чрез интелекта си изградим образи за тях, ще получим мъртви понятия. Но когато оставим тези понятия да присъстват в нашата душа, след известно време, щом преживяването, за което сме си изградили образ, отдавна е отминало, тогава чрез спомнянето, както казваме, именно от спомнянето, изкарваме горе образа на това преживяване. Можем да кажем: да, сега не знам нищо за преживяването, но ако си го спомня, тогава то идва горе. Наистина, преди да си го бях спомнил, то не беше в моето съзнание, но то е там, някъде в моята душа долу, следователно несъзнателно и само трябва да го повдигна по-горе от несъзнаваното.
Следователно образът на едно преминало преживяване, което съм видял в миналото, се намира там долу в несъзнаваното. Хубаво, то е там долу, ще го повдигна горе. Но там долу то не е толкова незначително. Нужно е само да отчетете съвсем обичайната разлика между представа, приета от преживяване, което ни е зарадвало, което ни е извисило, и представата за някакво преживяване, което не ни е доставило никаква радост. Сега можем да изтласкаме надолу в несъзнаваното представа, която ни е зарадвала и можем да изтласкаме надолу в несъзнаваното представа, която не ни е зарадвала. Това, което вече трябва да се каже за разликата между доставяща радост и доставяща болка представа, е нещо, за което се замислят най-малко хората. Но разликата е огромна. И тя се появява по-специално, щом човек се опита да разбере действителната стойност на подобни представи, които всъщност вече са изчезнали от нормалното спомняне.
Следователно ние желаем да се спрем на представа, която наистина е зарадвала много човека, но той не е имал повод да си спомни за нея в по-късния си живот, или пък да се отнесем към представа, от която го е заболяло, и за която този човек също не е имал повод да си спомня. И двете не се повдигат в съзнанието му, но играят роля в несъзнавания душевен живот. Ако хората желаеха да разберат само от духовната наука, какво означават запомнените в душата представи, дори и когато те са напълно забравени. Всъщност ние винаги сме резултатът от нашите преживявания. Какъв е нашият лик, който носим, именно в по-интимния жест, ето това действително е подобие на онова, което сме изживели в тази наша инкарнация. Човек може да прочете по лицата на хората, че в детството си те са преживели много тъга. Следователно това, което се случва там, долу, с други думи, участва в жизнените процеси на човека. Това, което бива изтласкано в забрава надолу в несъзнаваното като задържащи, тъжни представи, ни изтощава, прекъсва жизнената ни сила. А това, което сме изживели като радост, извисяване, то вече ни вдъхва живот. И когато се изследва съдбата на живота на нашите представи в несъзнаваното, тогава се открива колко много настоящото настроение, цялото физическо и духовно-душевно състояние на един човек зависи от почиващото долу в неговото несъзнавано.
Сега сравнете представите на спомените: тези, които тогава вече са влезли в несъзнавания душевен живот, с онези представи, които имаме понастоящем в съзнанието. Тогава ще си кажете: представите, които имаме понастоящем в съзнанието, са мъртви. Мъртвите представи не взимат участие в нашия жизнен процес. Едва когато се потопят в несъзнаваното, започват да участват в жизнения процес и тогава стават стимулиращи или задържащи живота представи. Така че те започват да живеят истински едва когато биват изтласкани надолу в по-дълбоките основи на душата. В лекциите, които съм държал на различни места относно скритите причини на душевния живот, съм обръщал винаги внимание на това. Следователно представите, които първоначално са мъртви, започват да живеят, едва когато те биват посадени в нашия душевен живот; но те живеят толкова повече, колкото по-несъзнавани стават за нас.
Когато сега с духовно-научното познание се проследи процесът, тогава в него се случва нещо много странно, което всъщност мога да обознача само така [рисува]:
Приемете, че тук се намира границата между съзнаваното и несъзнателното и нека тази линия, тази черта бъде границата между «съзнаваното», което е горе и «несъзнателното», което е долу. И сега в нашето съзнание ние сме си създали всякакви представи. Бих желал схематично да ги обознача чрез всякакви фигури. Ние сами сме си създали тези представи; нека приемем, че те потъват в несъзнаваното. Да, те потъват там [рисуват се стрелките].

Забележете, когато сега тези представи, които потъват там, бъдат проследени с духовно-научното изследвани, тогава те се преобразуват. Външно ние видяхме, че ще се превърнат в стимулиращи или потискащи живота; но вътрешно чрез духовно-научното изследване се показва, че те, докато сякаш се плъзват под повърхността, се превръщат в имагинации. Там в несъзнаваното или подсъзнателното, там всичко, което слиза, става имагинация, всичко става образ. Във вашето обикновено дневно съзнание вие можете да имате и най-абстрактните представи, но когато слезете под прага на обикновеното дневно съзнание, всичко става имагинация. Което означава, че в човека протича процес, сбор от процеси, който, поради това, че мъртвите представи на земното, обикновеното, материалистично съзнание отиват в подсъзнателното, винаги във всеки човек се стреми, преди той да стигне до имагинативното познание, всички негови представи на съзнанието да превърне в несъзнаваното в образи, в имагинации.
С други думи, ако желаем да обозначим това, което имаме в несъзнаваното за живота на нашите представи, ако желаем да го опознаем, тогава ние всъщност трябва да кажем: всичко това се състои от несъзнавани имагинации и всички представи, които ние отново можем да издигнем от несъзнаваното в съзнанието, трябва да занесем горе чрез дейност, която остава несъзнателна за нас. Ние трябва отново да ги върнем в съзнанието, но да ги разсъблечем от техния образен характер, да ги превърнем обратно в абстрактни, в необразни представи. И когато сте вътре в тази дейност, да се замислите: ах, там преживях нещо, само че какво ли беше то? И да се постараете – всъщност Вие всички познавате процеса – да си спомните за нещо, тогава то ще е усилието, което трябва да положите, за да разсъблечете заседналия там долу образ от образния му характер и отново да го превърнете обратно в представна форма на съзнанието.
От това обаче Вие ще направите извода, че когато ги изтласкаме в несъзнаваното, представите стават по-духовни. Следователно трябва да кажем: ако приемем в несъзнаваното това, което ни предлага интелектът, тогава трябва да характеризираме света на представите, който се намира там в нас и който сме бутнали долу, като по-висш, като по-духовен свят. С други думи ние трябва да кажем: относно света на възможността за спомняне – моля, обърнете внимание, че казвам, светът на възможността за спомняне – наистина не е нужно всички представи, които отиват там долу, отново да бъдат спомняни, но всички те са долу в несъзнавания душевен живот. Именно светът на възможността за спомняне се състои всъщност от имагинации, от несъзнавани имагинации.
[Записва на дъската]:
Свят на възможността за спомняне – имагинации.
Сега за нормалното съзнание на човека съществува понякога вероятност – и за други подобни възможности ще успеем може би да поговорим през следващите дни – тези образи, които иначе никога не биха преминали от възможността за спомняне към действителността на спомнянето, да ги получим горе в съзнанието. Вземете опитностите, които изживяват понякога давещите се! И ако бихте могли да ги сравните с натрупания опит на хора, преминали през портата на смъртта, бихте открили, че дори там някоя представа, за която усилието в обикновения физически живот не е достатъчно да я издигне нагоре, се изкачва тогава като от само себе си нагоре. Но в обикновения сънищен свят се изнасят по-горе и епизоди или отделни части. И сънят, както пристъпва към нас, е една сложна действителност, защото това, което се преживява, често всъщност е зад нещата. Но пък представите, които намятаме отгоре, са взети от спомнянето. Следователно сънят, опитностите на борещите се със смъртта, като давещи се и други подобни, а и опитностите, които са преживени непосредствено след преминаването през портата на смъртта, ни показват този свят на имагинацията, който е свят по-духовен от света на обикновената човешка интелигентност на физически план.
Ако обаче се вгледате в описаното преди малко, как тези представи, които са преминали в областта на възможността за спомняне, работят, импулсирайки или потискайки живота, вие ще си кажете: да, там има някакъв живот. Докато представите на обикновения интелект са мъртви, там наистина влиза някакъв живот, но това в тях не е особено силен живот. А и там вече обикновеният опит може да предложи нещо, което би Ви показало, че все пак това, което се случва с тези пристъпващи надолу в несъзнаваната област представи, може да означава един още по-силен живот.
Вече подчертах съвсем обикновения факт, че хора, които трябва да научат нещо наизуст, за да го изпълнят на глас, да го рецитират, го заучават и преспиват после и че преспиването им е част от целта, да се направи паметта по-способна. Това наистина е само тихо указание за нещо, което духовната наука показва много по-ясно. Да, напълно ясно, а именно че целият наш свят на представите, докато го формираме и изтласкваме надолу в подсъзнателното, става в подсъзнателното все по-жив и по-жив, докато в съзнанието той е мъртъв.
Сега обаче представите, които отново се качват горе, вече съвсем не са онези, които най-много участват в насърчаването или потискането на живота, а са тези, които много по-съкровено се свързват с нас. Представи, които ние често дори приемаме като съпровождащи живота, дори и не им обръщаме извънредно силно внимание в битието ни и те се свързват в много по-силна степен с нашите насърчаващи или потискащи живота сили. Нека приемем, че някой се занимава с духовната наука. Първоначално той възприема тази духовна наука като изработена от физическия интелект. Нали оттам той трябва да тръгне? За нас ще е по-добре да се свържем с това, което физическият интелект възприема чрез сетивата. В противен случай съвсем не бих могъл да говоря за духовния свят, защото езикът е предназначен тук за физическия свят. Но все пак има разлика, по какъв начин ние възприемаме един подобен представен свят.
Допуснете сега, че един човек възприема истините на духовната наука сериозно и с достойнство, сякаш чувства, че при това има сериозност, и то дълбока сериозност. Друг човек се отнася към представите на духовната наука така, като че ли всъщност ги изслушва само теоретично, без да ги оставя сериозно да се приближат до него. Единият ги възприема сякаш в атмосфера на повърхностност, другият – в атмосфера на сериозност. Дори не е необходимо силно да стигне до съзнанието ни, как ние ги възприемаме. По-скоро това е свързано с начина, по който се върви през живота, без винаги да се мисли за същото. Който е предразположен или е свикнал да взима нещата, които трябва да се взимат сериозно, тъкмо сериозно, а не лекомислено или цинично, той не мисли винаги сериозно, как да ги разбира, а се държи сериозно и естествено. Също така този, който е предразположен само повърхностно, ги възприема повърхностно; не може другояче. С това ние придружаваме нашия представен живот с нещо, което не си представяме – нещо, което наистина си върви едновременно наред със съзнателното. Но това, което си върви едновременно наред със съзнанието, отива много по-дълбоко в несъзнаваното от онова, за което мислим съвсем съзнателно. Начинът, по който следователно образуваме нашите представи, отива в несъзнаваното много по-дълбоко от всичко онова, което мислим съзнателно. И когато човек спи и неговото астрално тяло и неговият Аз са извън физическото и етерното тяло, тогава в астралното тяло и Аза този начин да си образуваме представи играе безкрайно голяма роля. Тогава може да се каже: който възприема с необходимата сериозност някакви представи, той има тези представи в своето астрално тяло и в своя Аз така, че вътре те са като живителната слънчева сила за растението. Те са действително живителни сили в най-висша степен. И той взима в тези представи това, което е живително, живително и излизащо извън настоящата инкарнация, а също така и създаващо предварителните условия за следващата инкарнация. Тук вече се показва чрез създаващата душа, че Вие имате в подсъзнателното нещо, което е по-духовно от това, което може да бъде извлечено нагоре чрез съня.
Там ние имаме свят на несъзнавания живот на представите, свързан с цялата най-съкровена същност на човека. Като че ли този начин да се приема животът нахлува в нашите духовни жизнени сили и все едно е несъзнаваната инспирация.
[Записава на дъската]:
Свят на несъзнавания живот на представите – инспирации.
После ще Ви представя – днес няма да има повече време за това – как още обикновеният живот показва, че тези несъзнавани инспирации все пак действат след това несъзнателно в човека, дори също и в инкарнацията, в която те са образувани, но именно в несъзнателното. А по-нататък ще Ви покажа, че за човека има един още по-висш свят. Но Вие виждате от представеното днес, че човешкият душевен живот има вътрешно движение, че онова, което бива изживяно на физически план чрез физическата интелигентност, продължава да бъде изживявано долу. А също и че след това то се изкачва в по-духовни области, че и в още по-духовните области накрая, отколкото го изживяваме на физическия план. [Чертаят се стрелките.] Следователно представният живот е във вътрешно движение, в издигащо се нагоре движение. И сега си спомнете за това, което Ви нарисувах вчера: как известни процеси на човека бяха представени в издигащо се нагоре движение. Така че Вие можете да си кажете: ако имам предвид човека пред мен, то в него е налице едно слизащо надолу течение, както и едно изкачващо се нагоре течение. Те двете действат заедно. Но как действат заедно, ще бъде обсъдено утре.
Свят на несъзнавания живот на представите: инспирации
Свят на възможностите за спомняне: имагинации
Интелектуална дейност: мъртви образи