Името
Entry posted by selsal ·
643 прегледа
“Звездата, която върви пред тях, е твоята звезда”
из гностическо евангелие
Костта му беше тънка, лицето много нежно. Пристъпеше ли, спираше се, отправеше ли взор на нейде, виждаше добре, но и зле пропускаше. Личеше, че има мисъл, но и се усещаше как сърцето на тая мисъл му убягва.
- И казвате, че сте на път, защото си търсите името, така ли?
Въпросът на посребрения богослов достигна ума му и той усети умората в гласа на този човек. Посрещна питане, което отдавна не питаше, а само тежеше от мъртви знания.
- Струва ми се, че не се изразих подходящо, мъдри. Аз не търся нищо. Всъщност аз стоя посред света и чакам открит да бъда. Защото чувствам, че търсен съм – наситено зеленият поглед на човека-без-име се отправи към черната влага в очите на богослова. Свежест и топлина на пролетни треви обляха духа на учения мъж. За кратко.
- Значи вие сте некръстен, ах – простена невръстната монахиня, която поиска да постави ръка върху неговата. Но не посмя.
Човекът-без-име се засмя; тънките му, неоформени уста заиграха неумело по лицето.
- Мисля, дори уверен съм, във вода са топени косите ми. Така че, Невинна, аз съм повярвал, че утрешният ден не ще го има. Но макар покаян, аз не знам кой съм и затуй кой е покаян не мога да изрека. И щом дойде съдният час, когато Ходатаят от дясно на Бога трябва да рече името ми и да оповести покаянието ми, мисля, няма да успее да го стори.
Този път момичето го докосна с пръсти и долови живата кръв у него. Но не погледна лицето му, страх имаше в сърцето й. Затова пък се спогледа с богослова. В невинните очи имаше доверие, в мъдрите – мнителност и дори досада.
- Знаете ли – тихо рече човекът-без-име, – това място ми прилича на нива…
------------
Когато преди по-малко от час лекцията на Киф Петор, старши асистент към катедрата по богословие, беше прекъсната от протяжно скърцащата врата на аулата, той бе готов да изкрещи анатема. Две съображения възпряха справедливия му гняв.
Първо, тема на лекцията му беше разказа на Йоан, в който Мария от Витания помазва с миро нозете на Исус, а сетне с косите си ги отрива. Киф толкова обичаше този момент!
- Вниквате ли в онова, което се е случило – пламенно поясняваше асистент Петор. – Мъжете били слепи, те никак не допускали какво предстои. Но жената усещала! Тя Му поднася вечеря, после го помазва. Нали в него ден Той е при тях, а утре може и да Го няма. Мария от Витания разбира това и Му отдава почитта си.
И второ, Киф Петор си припомни гостуващата в университета – сестра Парадидома. Тя го слушаше от първия ред в аулата. А никак не желаеше младата монахиня да бъде свидетел на сприхавия му и невъздържан нрав.
Новодошлият забрави да затвори вратата зад себе си. Но пък кимна учтиво. Настани се на предпоследния ред, в далечното дъно на аулата, и доби вид на човек, силно заинтересован от провежданата лекция.
- Вратата, ако обичате! – с благоволителен жест рече Киф Петор.
- Не Ви разбрах – отзивчиво изпъна гръб младият човек, а веждата му озадачено се повдигна. – Вратата?
- Да, вратата. Бихте ли я затворили.
Мъжът се изчерви. Зелените му очи помътняха, а устата доста мъчно рече:
- Аз търся своето име. Затова съм тук – почуди се нещо в себе си и добави. – Не знам къде се намира… вратата. Нали ще ми простите това!?
Киф Петор преглътна тежко и замълча. А когато лекцията свърши и аулата се опразни, асистентът ласкаво попита монахинята за впечатленията й от подбраната тема. Но сестра Парадидома се беше извърнала и гледаше към младия мъж, който явно не бе разбрал, че лекция вече няма. И поради тази причина продължаваше внимателно да слуша. Но какво!?
------------
- На нива ли? – Киф Петор се огледа, за да се увери, че все още се намира в познатата му аула. И подхвърли, по-скоро подразнено, отколкото закачливо – Твърде наклонена ще да е тази нива, не мислите ли?
Но мъжът-без-име вече крачеше далеч напред в своите мисли. И попита:
- Тази нива си има име, нали? Аз дори го знам. Но за жалост не си го спомням. Трябва да си го припомня.
- Може би е по-добре да си припомните своето собствено име – плахо рече невръстната Парадидома.
- О, Невинна, името е вход към тайната. Човек знае много имена, както и забравя много имена. И едното, и другото е лесно да се случи. Тайни се узнават и тайни се погребват. Но собственото име е вход към най-голямата тайна. Преминеш ли през него, трябва да знаеш, че път назад няма.
Младата монахиня толкова много не разбираше, че я болеше. Тогава човекът-без-име й дари зрънце яснота:
- Никой не може да забрави собственото си име, затова и не му се налага да си го припомня. Просто твоето име те търси, докато ти така и си живееш – без име. И в един момент Името те открива…
Киф Петор не издържа и избухна:
- О-о, това са глупости! Моето име, твоето име! Каква е разликата? Ако нямаш име, ще ти измислим някое и толкова. Примерно – Ненайден. Харесва ли ти?
Мъжът-без-име се вгледа в Киф Петор тъй надълбоко, че старшият асистент пожела да се отмести, но не можа.
- Вие, мъдри, сте любопитен човек – рече накрая младият мъж. – Аз ви чух да повтаряте много пъти как Мария помазала Христос с миро и долових възхита в гласа ви. А сега казвате, че няма разлика. Мирото е разликата! Или вие не разбирате това?
Киф Петор изпуфтя. Този младеж не само редуваше безсмислените си приумици с неприятна увереност, но и си позволяваше да намесва евангелието в тях.
- Вижте, млади ми Ненайдене, вие не знаете името си и в същото време знаете твърде много. Не ви ли се струва, че в това състояние има нещо, което е, как да кажа, не особено наред?
Сестра Парадидома повдигна ръка. Брадичката й леко потрепери.
- Аз май разбирам… о, да. Всяко чуждо име може да се изговори от мен, но аз самата съм неспособна да изговоря своето собствено име, а само да го чуя. Това ли е? – нетърпеливо запита монахинята.
Човекът-без-име не отговори. Но с глас, идещ отдалеч, зададе свой въпрос:
- Как е вашето име, Невинна?
Монахинята понечи да каже името си, но то не се появи в гърлото й. Умът й обърна цялото моминско минало, видя радости и сълзи, цветове и здрачини, изрече десетки имена, но сред всичкото, което я посети, нейното собствено име категорично липсваше.
- Името й е Парадидома, сестра Парадидома – провикна се раздразнено Киф Петор. – Това е божието й име.
Устните на младата жена безгласно прошепнаха това име. Светлина озари очите й.
Човекът-без-име стоеше изненадан.
- Колко странно! Парадидома! Онази-която-отвежда-далеч! Наистина, колко странно!
- Странно ли? Кое му е странното, Ненайдене? – Киф Петор отдавна искаше да се заяжда и вече не можеше да контролира това свое желание. И тогава, насред яда си, се досети, че Парадидома значи не точно това, което този изгубил не името, а ума си човек изрече.
Мъжът-без-име се усмихна и една тъжна мечта пробягна през лицето му.
- Странно е, че помазвайки с миро тялото на Христос, Мария от Витания не само изрича името Му, не само предрича съдбата Му, но и някак я предизвиква. Отвежда Го към тази съдба. Хм, Парадидома!
Тогава нещо в недрата на Киф Петор щеше да се разкъса, даже да го погуби. Той скочи върху банките на последния ред в празната аула, разтвори широко едрите си ръце и даде воля на гръмкия си глас:
- Да-а, аз разбрах, Ненайдене-безумнико, откъде си ти, как са се пръкнали в душата ти всички нечисти мисли. Ти си чел Писанието не сред просвета, а сред черна самота.
Човекът-без-име опита да се оправдае:
- Но аз все съм бил по пътищата. За да може с по-малко усилие да ме търси моето име. Да ми се рече и аз да го чуя.
- Именно, именно – задъхан, но още по-високогласен се провикна Киф Петор. – Бил си в пътищата на тъмнината и никога не си бил в средищата на светлината, като това тук, университета. Ти, Ненайдене-безумнико, си отникъде и се носиш в мрак. Затова го няма твоето име.
- Искаш да кажеш, че аз се крия от своето име. Крия се, докато то ме търси, така ли? – не тъй уплашен, колкото неприятно стъписан беше странният човек-без-име.
- Да, безумнико! Името ти не те търси, то те преследва. Като сянка, като заник, като… като примка.
И тогава сестра Парадидома, която косо и недоволно гледаше старшия асистент, рече с ужасен глас:
- Моето име също ме преследваше. Дълго време.
Човекът-без-име, който за момент беше унил, погледна към невръстната монахиня и съчувствено отрони:
- Нима?
- Нови глупости, повече глупости – махна с ръка Киф Петор. – Кое име те преследва, жено? Мирското, което си изоставила? Натежа ти монашеския живот ли?
Младата Парадидома също се качи върху банките, но тези от предпоследния ред. Обърна се към старшия асистент и с ръжен глас му отвърна:
- Моето светско име е Мария. Но аз вече съм го забравила. Тъй както се забравя чуждо име. Не то, а новото, божието име ме преследва.
И чак сега Киф Петор изригна в анатема:
- Божието име никого не преследва, нещастна девойко. Може би твърде малко пост е имало за теб в манастира!
Ала монахинята не се уплаши от чутите думи, напротив, отвърна, все едно замахна с чук:
- Манастирът е място, където живееш преследван. Но може би университетът е нива, където се живее страхливо укрит.
Човекът-без-име стоеше ниско между издигащите се над него мъж и жена. Чувстваше се като дете, което е довело страшна буря само от един свой незначителен каприз.
- И защо те преследва Името? – попита сардонично Киф Петор. – От истина ли някаква се пазиш?
- Не себе си, пазя теб – като ненадеен лъч в зеница сестра Парадидома прониза асистента Киф Петор.
- Полудя ли, жено? – настръхна все по-освирепяващият мъж. – Този безумен-Ненайден ли те зарази? Погледни се и пази себе си, аз и сам мога да се пазя.
Невръстната Парадидома се усмихна жестоко, насмешка се понесе от очите й.
- Моето име иде зад мен, то гони мен, но никога няма да ме достигне. Такова е моето божие име, то винаги достига другите!
Киф Петор позеленя. Кракът му отстъпи, но увисна във въздуха. След последния ред на аулата и в този следобед нямаше следващ. Кракът се върна на мястото си, за да не изпадне.
- Парадидома не значи онази-която-отвежда-далеч. Парадидома означава предателство. Сега вече разбирам защо си станала монахиня… да-а. Ти си предала Мария. Затова и си дошла тук, в университета. Чула си, че ще чета лекция за сцената с помазването на Христос. Искала си да се надсмееш.
Тънката като розено стебло девойка се изви напред така, че засводи онемелия човек-без-име. Думите й се пресегнаха и бутнаха Киф Петор.
- Мария от Витания не усеща! Тя Го предава! Нейното скъпоценно миро е не почит, а изричане на името Му – Христос. Да бъдеш именован е да бъдеш предречен. А пророчеството не е нищо друго, освен предателство. Затова и моето име ме преследва. Парадидома! Аз съм тази, която дарява имена и предоставя човеците на тяхната съдба.
Богословът се строполи иззад последния ред. Изхърка свит в основата му.
- Не, не, не-е… Не изричай моето име. Моля те!
Но Мария прекрачи над главата на човека-без-име, съзря събрания на топка, стенещ старши асистент и безпощадно отвори девичите си уста:
- Твоето име е на Отреклия се, по-низък от тебе няма. Ти, три пъти се отрече от Него и нямаше силата да Го предадеш. Точно този си ти!
Киф Петор поиска да побегне, но краката и душата му бяха омекнали.
Тогава човекът-без-име вдигна ръка. И светът спря.
- Сетих се. Сетих се!
- Какво се сети – попита Парадидома, – своето име ли?
- Не. За какво служи тая нива.
- Нива, няма никаква нива тук. Никаква – глухо нареждаше богословът, все по-смален в обширната аула. – Това е просто един университет. А аз съм един беден старши асистент.
- В тази нива се погребват хора! – осенен от божествена светлина шепнеше човекът-без-име. – Погребват се хора, които най-сетне минават през входа на своето истинско име и научават тайната за себе си. И тази нива… някога… съм я купувал аз. Името й е на езика ми, ах!
Мъжът-без-име скочи на крака, завъртя се и огледа цялата аула. Седалките по всички редове затракаха. Толкова силно и толкова страшно.
- Всички погребани тук, са погребани от мен. Те бяха мои приятели и аз ги отведох в земята. Тази нива е кръвна, а името й е…
Човекът-без-име се завъртя и видя входа на аулата.
- Кой е затворил вратата към нивата?
- Студентите, кой? – простена Киф Петор. – Те напуснаха моята лекция, а аз сглупих и останах в нея.
Човекът-без-име повдигна очи и видя тавана на аулата.
- Къде са звездите над нивата? И по време на ден кръвната нива има звезди, къде са?
- Това не е нива, човеко-без-име – освестила се отвърна сестра Парадидома. – Тук звезди няма. Само ние сме, трима човека, които малко се поувлякоха.
Но мъжът, дошъл от път и преследван от своето име, точно сега навлизаше в своето най-бесовно безумство.
- Увлечени, вие се узнахте. Звездите са имената на всички погребани. Затова, сестро, и ти, премъдри, готови ли сте да бъдете отведени в земята?
Младата девойка се сепна, старшият асистент изхърка тежко.
- Защо? – попитаха те.
- Защото се намираме насред Акелдама – нивата, където узнатите имена се изписват.
- Не сме готови – отвърнаха глухо мъжът и жената.
- Напротив, готови сте, вашите имена ви догониха.
Човекът-без-име се отдели от своите жертви. Доближи вратата на аулата, отвори я. Но преди да излезе, обърна се и каза:
- Разбрах, вие се досетихте за моето име, но знам, че няма да ми го кажете. Оставям ви с вашите имена. Видно е, че моето ще продължава да ме преследва.
Киф Петор извика без глас, сестра Парадидома повдигна ниско ръка, но бързо я сне.
Човекът-без-име напусна аулата, като остави вратата зад себе си отворена. А човеците в нея погребани.
------------
- Кой беше този човек, Сине мой?
- Той е звездата, която иде преди всички звезди.
- Но той не вярва, че Ти ще споменеш името му пред мен. Така че наистина ли той е първата звезда, която иде?
- Аз съм тук, за да ходатайствам. Ти, отче мой, си този, кой ще отсъди. А моята дума е, че този човек не позна своето име, но винаги стоеше готов, за да бъде открит от него. Всички други изоставяха след тази най-предна звезда.
- Добре. Но кое е името на този човек, първият, за когото ще отсъдя в този тъй дългоочакван съден ден?
- Името, което толкова дълго преследва този светия, аз добре знам. То е Юда.
4 Коментара
Recommended Comments