Тъй рече Заратустра - Фридрих Ницше
Entry posted by Слънчева ·
1038 прегледа
4.
А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй:
— Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст.
Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място.
Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.
Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязващи, защото те ще преминат отвъд.
Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг.
Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека.
Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез.
Обичам този, който работи и изобретява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животните и растенията, защото желае своя залез.
Обичам този, който обича своята добродетел: защото добродетелта е воля за залез и стрела за копнежа.
Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде изцяло духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста.
Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече.
Обичам този, който не иска да има прекалено много добродетели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата.
Обичам този, чиято душа се раздава щедро, който не желае благодарност и не отдава благодарност, защото той винаги дарява и не желае да се съхранява.
Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в негова изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл нечестно? — защото желае да залезе.
Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез.
Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите: защото иска да загине от настоящите.
Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.
Обичам този, чиято душа е дълбока и в наранеността и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста.
Обичам този, чиято душа е препълнена, така че сам себе си забравя и всички неща са заключени в него, така всички неща ще се превърнат в негова гибел.
Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез.
Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници.
Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.
5.
Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши.
Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?
Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.
Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост.
Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“
И тъй рече Заратустра на народа:
— Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.
Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.
Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!
Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.
Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.
Вижте! Аз ви показвам последния човек.
„Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва.
Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго.
„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват.
Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина.
Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора!
Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.
Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето.
Не ще има вече беден и богат. И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности.
Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата.
„Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват.
Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство.
Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето.
„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват.
И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си:
— Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши.
Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари.
Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги.
И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им.
6.
Но в този миг се случи нещо, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. А именно през това време въжеиграчът беше започнал да ходи по въжето. Той бе излязъл през една малка врачка и бе тръгнал по въжето, обтегнато между две кули, така че висеше над пазарището и народа. Точно когато беше насред пътя, малката врачка се отвори още веднъж и от нея изскочи в пъстри дрехи на палячо един млад момък и с бързи крачки подгони въжеиграча. „Напред, кьопчо такъв — извика тон със страшен глас, — ти, ленивецо, мошенико, папуняк такъв! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука, между кулите? Мястото ти е в тюрмата — там трябва да те затворят! На един по-добър от тебе ти препречваш свободния път!“ — С всяка дума той все повече се приближаваше и когато бе само на една стъпка от него, се случи ужасното, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око: — с неистов вик като някой дявол той прескочи оногова, който му препречваше пътя. А този, като видя съперника си да побеждава, загуби равновесие, стъпи във въздуха, запокити пръта си и полетя надолу в бездната по-бързо от него като някаква въртележка от крака и ръце. Пазарището и народът заприличаха на море, връхлетяно от буря. Всички се разбягаха един през друг и най-вече оттам, където трябваше да падне тялото.
Заратустра не се помръдна от мястото си и право до него падна тялото, обезобразено и със счупени кости, но все още не мъртво. След малко разнебитеният дойде в съзнание и видя Заратустра коленичил до себе си.
— Що дириш тук? — каза той най-сетне. — Отдавна си знаех, че дяволът ще ми сложи крак. И ето че сега ще ме повлече в пъкъла. Да не би да искаш да му попречиш?
— Честно слово, драги мой — отвърна Заратустра, — няма такова нещо, за каквото говориш. Няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо!
Човекът погледна подозрително:
— Ако говориш истината — каза той, — то аз няма да загубя нищо, ако загубя живота си. Аз не съм нищо повече от едно животно, което с пръчка и скъдна храна са обучили да танцува.
— Не е така — възрази Заратустра, — ти си направил от опасността твое призвание — в това няма нищо, което да заслужава презрение. Но ето че призванието ти стана причина за твоята гибел. Затова аз ще те погреба със собствените си ръце.
Умирающият не отговори на тия думи на Заратустра, само мръдна пръсти, сякаш търсеше ръката на Заратустра, за да му благодари.
1 Коментар
Recommended Comments