Тъй рече Заратустра - Фридрих Ницше
Entry posted by Слънчева ·
999 прегледа
1.
Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй:
„О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си?
Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия.
Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това.
Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите.
Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си.
Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило!
Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна.
И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие!
Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство.
Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“
Тъй започна залезът на Заратустра.
2.
Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра:
— Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил.
Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?
Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор?
Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите?
Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си?
Заратустра отвърна:
— Аз обичам людете.
— Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете?
Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила.
Заратустра отвърна:
— Не за обич говорех! Аз нося дар на людете.
— Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно.
Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят.
— Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това.
Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй:
— Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове.
Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът?
Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките?
— А що прави светецът в гората? — попита Заратустра.
Светецът отвърна:
— Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога.
С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар?
Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече:
— Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо.
И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца.
Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си:
— Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв?
3.
Когато Заратустра стигна в най-близкия град, разположен край гората, свари там много народ, струпан на мегдана, защото му бяха обещали, че там ще ходи по въжето един въжеиграч. И Заратустра рече тъй на народа:
— Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?
Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете човека?
Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Тъкмо това трябва да бъде човек за свръхчовека: посмешище или мъчителен срам.
Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човек е все още повече маймуна от която и да е маймуна.
Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци?
Ето, аз ви уча на свръхчовека!
Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!
Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на земята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни надежди! Отровители са те — все едно дали съзнават това или не!
Презрители на живота са те, обречени на смърт и самите те поразени от отровата, земята е обръгнала от тях, нека да умрат!
Някога богохулството беше най-голямото светотатство, ала Бог умря, а с него умряха и богохулниците. Със земята да кощунствуваш сега е най-страшното престъпление, както и да тачиш утробата на неизследваемото по-високо от смисъла на земята!
Нявга душата гледаше с презрение на тялото и тогава това презрение беше най-висшето: тя искаше да го види измършавяло, грозно, изпосталяло от глад. Тъй тя мислеше да се изплъзне от него и земята.
Уви, всъщност самата тази душа беше не по-малко мършава, грозна, изпосталяла от глад: и жестокост беше садистичната наслада на тази душа.
Ала и самите вие, братя мои, ми кажете: какво ви нашепва тялото за вашата душа? Не е ли душата ви нищета и кал и жалко самодоволство?
Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, да приемеш една кална река, без да се замърсиш.
Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.
Що е най-великото, което можете да преживеете! Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.
Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство. А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот!“
Мигът, когато ще запитате: „Какво значи моят разум? Алчее ли той за знание както лъвът за храната си? Той е нищета и кал и жалко самодоволство!“
Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята добродетел? Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло. Всичко това е нищета и кал и жалко самодоволство!“
Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята правда? Не виждам да съм жар и въглен. А правдивият е жар и въглен!“
Мигът, когато ще запитате: „Що значи моето състрадание? Не е ли състраданието кръстът, на който ще бъде прикован този, който обича човеците? Ала моето състрадание не е разпятие!“
Питали ли сте тъй? Викали ли сте тъй? О, да ви бях чул да викате тъй!
Не вашият грях — вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж в самия ви грях крещи към небесата!
Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви?
Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!
Както говореше Заратустра тъй, някой от тълпата извика: „Чухме вече достатъчно за въжеиграча, крайно време е вече да го видим.“ И целият народ се присмя на Заратустра. А въжеиграчът, като помисли, че за него става дума, се приготви да покаже изкуството си.
1 Коментар
Recommended Comments