Ако някога напиша книга, то тя няма да е за Таро, а ще е за Oкеаните.

Атлантическият - пред него споделяш, пред Тихият - обезумяваш.

Не си спомням по-дълбоки откровения на брега на Западния Атлантик, вторачена у последното Слънце, залязващо, точно в 8:00 часа.

Виждаш оранжево-червено-розовия му диск да се отдалечава от хоризонта, а ти умислен, пропускаш отново мига да кажеш "добър ден, вечер". Ала го следваш по брега. Тичаш.

Препускаш към Залеза. С устрема на самоубиец.

Два прилива и два отлива - всеки път бягаш по 100 метра навътре или навън, играем си на криеница с Луната - отшелница.

Ала, накрая, идва време да си кажем - "ще се видим отново утре".

...