Ф. М. Достоевски: „Сънят на смешния човек“
Entry posted by АлександърТ.А. ·
1473 прегледа
Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат.
По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид.
Фьодор Михайлович Достоевски
Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има.
Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха.
И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това.
Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело.
Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная.
И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата.
Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него.
Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче.
ВТОРА ЧАСТ
Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение.
За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз.
Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не?
Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене.
И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?…
Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот!
Слушайте.
ТРЕТА ЧАСТ
Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка.
Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции.
Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам.
Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен:
– Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!…
Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти.
Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен.
В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба.
– Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея.
– Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил.
– Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал.
Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“
Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца.
И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание.
Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо.
О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество.
Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта…
Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла…
Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях.
О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам?
Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих!
(продължава)
1 Коментар
Recommended Comments