Приятно ми е да наблюдавам децата в парка или кварталните градинки. Как играят и какви отношения изграждат помежду си. Толкова добре проличават основите на характара на малкия човек. Моите наблюдения не са строго научни, а просто споделям какво ми е правило впечатление от срещите ми с децата. Като майка и човек с малки познания в областта на детската психология.

От най-ранната си възраст до 3 годинки са още непринудени, учат се и попиват всичко от околния свят. Необременени от нуждата да се харесат и да преиграват. Едва след това до 5-7 годинки според реакциите, възпитанието и дали получава достатъчно внимание и обич детето се научава да манипулира и изисква внимание или да е уверено и да се чувства добре в семейството си, в обществото и света. Колко добре е ако можем да спестим на децата си ролите на малки маймунки със заучени номерца, които очакват бонбонче и аплодисменти. Детето трябва да бъде приучено и напътствано да изявява най-доброто от себе си, но заради това, че се чувства добре и е удовлетворено от проявите си. Да приучим малкия човек в любов към природата и красивото, да стимулираме творческите му възможности, заложби е нещо, което ще бъде от полза през целият му живот. И най-вече да се стараем да не залагаме капани в подсъзнанието на децата ни. Страхове, зависимости, мании...

Често се забелязва вменяване на чувство за вина, но според мен това е абсурдно и манипулативно. До това прибягват родители, които не искат или не могат да намерят друг език за общуване с децата си. Но деца, които придобиват зависимост към "етикетите" и класификациите на по-късен етап имат множество други проблеми.

Вместо да се манипулира детето със заплахи и награди, може да се замени с разумен анализ на собственото му поведение, с напътствие от майката, /а по-късно от различните хора, които се грижат за възпитанието и обучението му/ само да осъзнава своите "грешки" и да поправя, изменя поведението си, да опознава света и себе си през опита. Децата ни до 3-5 годишна възраст обичат да чуват думичката "Не." Защото родителя, майката е тази, която формира още в началото рамките на позволеност и да разрешава малките грешки с цел осъзнаване на правилно/неправилно, добро/лошо. Да формира ценностна система в детето. Например, когато оцветява картинки може волно или неволно да излиза от очертанията, да добавя щрихи, но това не е повод за мъмрене или да го потиснем с оценката, че е грозно и неправилно. Не, можем просто да попитаме детето защо оцветява така, харесва ли му, смята ли, че е правилно. Т. е. то само да стига до верните решения и да поема отговорност за мненията, действията, разбиранията си... Възхищавала съм се на деца с нестандартно, но добронамерено мислене...

Днес често родителите са обременени от обществени и фамилни нагласи и очаквания за децата си. Често виждам желанието на родителите и фамилията да оприличат малкото човече на някого. На баба, на дядо... Разбира се, че децата ни приличат на нас. Генетично носят нашите физически или характерни черти. Някои положителни, други, недотам. Та детето ни се учи от нас. По подражание, първо на най-близките си. Но дали е необходимо допълнително да го обременяваме с нашите си виждания, черти и възприятия. Та малкото същство е дошло да живее своя, собствен живот, да проявява и доразвива, заложбите си /някои наследствени разбира се/. А от някои да се отърве или превърне в добродетели... Да преоткрие света и да приема живота си с отговорност, като непрекъсната възможност за нови творчески изяви и разрешаване на задачи, които го развиват...

Според мен детето, бъдещият голям човек се нуждае единствено от любяща, хармонична среда, спокойна, търпелива и разбираща майка, в която усеща сигурност и получава свободата да опознава света разумно... Майка, която е готова да отговаря на безбройни - "защо?" и да постъпва понякога строго, но и справедливо. А, когато е нужно да обича, целува и прощава малките пакости... Да бъде приятел и съветник, утешител... Връзките на децата с майките са най-определящи и основополагащи за бъдещото развитие на психиката. Разбира се, ролята и отговорностите на бащата не са за подценяване. Защото семейната хармония, грижата за израстването и възпитанието на малкия човек са обща отговорност.

След 3-тата годинка, малкият човек започва да търси одобрение, има желание да се хареса. Да се прояви, център на внимание е и ние следим с възторг проявите му. В това няма нищо лошо. Но нека не е на всяка цена. Нека не създаваме зависим от похвали и остарели, чужди разбирания млад човек. Нека му позволим да бъде себе си, макар и понякога да е различен от масата. Но и да разговаряме, много, да насочваме търпеливо и ненатрапчиво в правилната посока, за да формираме доброта, но и устойчив, уверен в собствените си възможности характер. Да се вдъхва увереност в малкия човек, в неговите способности и значимостта му. Та дори и да не отговаря понякога на родителските ни амбиции и очаквания.

Увереният, центриран в своите собствени възможности и добродетели млад човек, тийнейджър е много по-трудно податлив на улицата и някои нейни недоброжелателни влияния и примамки. Важно е да възпитаме разумен, мислещ и добър човек. Добър спрямо заложените му духовни ценности.

Само тогава той няма да се поколебае да каже твърдо - Не! на дилъра и разни други съществуващи изкушения... Защото в неговото подсъзнание ще е заложено вече, че успех, забогатяване и реализация не се постигат на всяка цена. Защото ще е научен да анализира и проверява, ще умее да отстъпва, да пада и да се изправя отново. С любов и знание за своята собствена значимост, както и с уважение в значимостта на другите.