...(Учителят взе цигулката.) Какъв е българският ритъм? (Учителят свири български мотив.) Какво означава това свирене? Казвате: „Народна песен.“ Какъв е мотивът? От тази песен много мъчно може да излезе българинът, от този мотив. Не може да създаде друго нещо, не може да излезе навън. Ако свириш един български мотив, ти не можеш да влезеш в съвременната хармония. Една българска песен е хубава, но ако свириш тази музика – вкосенясва. Ти ще остарееш преждевременно, ти в нея не можеш да се подмладиш. (Учителят свири един тъжен български мотив и пее „За мене в живота няма вече надежда, нищо друго не ме очаква, освен да си замина.“ Като си замине нещо се свършва.

Сега модерното: (Учителят свири български мотив по-модерен.) В този мотив вече има прогрес. (Учителят свири идилията.) Тук има желание, той не е още роден, но има усилие, иска да живее, за да бъде роден. Тя сега иска да го накара да разбира. (Учителят свири веселата част на идилията.) Тук наполовина е преходно положение. Този е най-добрия мотив, който българите имат. Той ги спасява. Ако нямат него, отиде, та се не виде. Намерихме спасението на живота, избавихме се.

(Учителят свири и пее веселата част на идилията.) „Толкоз лесна била тази работа, която аз не съм разбирал, но сега моят Учител, откакто ми е разправил, на ума ми ясно стана хей, хей, хей.“ (Свири тъжната част.) Този е пътя, по който българите трябва да вървят. Ако в този път не тръгнат, изходен път е то. Ако останат на старото, ще дойде: (Свири българска песен.) Загазихме! Вие вече имате „сол“, „ла“ – едно положение. „Си“ е край на нещата. „Си “ се взима край на по-висша форма, няма накъде вече, край е то, няма условия. Казва: „Тя свършва, какво да се прави?“ Няма какво да се прави, отидоха ония хубавите работи. Щом вземе другото положение, дето българите вземат: (Свири народна песен) то е края, няма изходен път. Свършена работа. Но, като вземеш другото положение, новата българска музика, вземаш друго положение. Та вие ако вземете „ла“ и „си“, работата ви е свършена. Ако след „ла“ върви „си“, то е завършека на нещата. (Свири тъжен български мотив.) Българинът всякога погрешно, имате грешка в „ми“ и „фа“. Той мисли, че с пари всичко става. То е голямо заблуждение. Парите са условие. Умът е, с който нещата стават. Парите, при един ум, всичко може с парите да направиш. Но само парите без ум нищо не можеш да направиш. Парите сами по себе си нищо не могат да направят. Той, като турил „фа“, „фа“-то е крайният предел. Той, като забогатее, всичко е свършено. Докато е сиромах, той има бъдеше, като забогатее, всичко е свършено. Всякога казва: „Пари!“ Да, пари при един гениален ум, дайте му пари, колкото иска. Един, който няма ум, пари не му давайте. Ония, които имат ум, дайте им знания, които нямат ум, никакво знание не им давайте. Който има ум – сила му дайте, красота му дайте, всичко му дайте. Който няма ум – нищо не му давайте. Докога? Докато умът не дойде на място.

Българската музика трябва да се коригира. Гледам, тия народните песни, трябва да се пресеят. Казва: „Гениални са.“ Гениалност, но изопачена. Те са като трици, трябва да се пресеят, да остане същественото, върху което може да се гради. Онази дреха, която остаряла, какво ще направиш от нея? Аз съм срещал музиканти, които казват, че българската музика е гениална. „Чудна гениална музика.“ Всичките български музиканти от българската музика нищо не направили. Събрали китки. Че китката не е музика. Едно за главата, друго за опашката, няма нищо подходящо. „Стъпил ми Добри на бял мрамор камък.“ Слушали сте тази песен. Или песента: „Нали ти рекох, нали ти казах, да не пущаш нашата Донка на чешмата.“ Имало причини. Турците я откраднали. Майката не послушала и задигнали я, откраднали я. Той пее: „Нали ти казах, че не трябваше да ходи.“ Трябваше да има було, защото красивите турците ги задигали.

В българина личните чувства [са] толкова силно развити. Отчаянието, честолюбието, българинът има крайно честолюбие. Българинът е толкова честолюбив, горд, че всеки българин мисли, че е роден за министър, за цар, за какво ли не е. Казва: „Аз да стана, ще ги изколя, ще ги изтребя.“ Дето скърби, скръб няма в него. В тази смисъл скръб има, разочарование, личен елемент навсякъде има. Вие сега казвате, че в някоя песен може да се забележи благородство. – Не е българска песен. Един брат изпя една българска песен: Той скърби, дошъл да я види, да я попита къде ѝ е лошото. Ти как би написал тази песен? Той вярва, че е в гроба заровена, не му иде на ум, че тя излязла. Той мисли, че тя е затворена в гроба. Много материално схващане. (Учителят пее „Добре стана, че замина, за да можем и двамата да живеем. Когато ти на земята, Стано беше, с очи не можехме да се видим, да се разбираме. Но от как ти замина, Стано, много добре с тебе се разбираме.“

Сега на старите песни трябва да се направи корекция. „Докато ти Стано беше, аз бях сляп, откак умре ти, аз прогледах.“ Българските песни трябва да се изменят, да не са тъй разпокъсани. Някои песни са заети. Оригиналите са били религиозни и после са се изопачили постепенно. Първоначално са били много хубави, после са се изопачавали, дошли до този край. Защото има известни пасажи, известни изменения, гласът така се изменил и на този глас дошли другите. Българите имат свои песни. Старото трябва да се претопи. Старите песни трябва да се претопят. Трябва да останат като едно възпоменание. Сенки трябва да бъдат на съвсем новото. На децата може да се пеят песни, за да се види какво влияние има музиката върху тях. Да кажем имаш две–три отделения, ще пееш песните по един начин, на другите ще дадеш друга песен, на третите – трета песен, за да видиш какви ще бъдат резултатите. Може да пеете народни песни. Може да им пеете и други песни от новите от духовните песни, за да се види какво влияние упражняват. Българските песни означават една запушеност, съкратен ритъм, подпушен. Като вземете източните песни са изкривени. Едно изкривяване станало на чувствата, съвсем на мочурляк мяза, като влезеш не можеш да излезеш. (Учителят свири.) Знаеш какво движение има? Свири на децата да видят какъв отглас има.

(Учителят свири източен мотив.) Това е кълчене вече. Най-първо, като се свири, изопачаване на чувствата става. Това не е музика. То е музика, то е музика, но патологична музика. Патологията не е полезна. (Учителят свири: „до-ми“, „си-ре“.) Това е края на нещата. „Си“-„ре“ това е нов подтик. „Си“ и „ре“ вървят, но „ре“ и „си“ не вървят. Може да започнете тъй: „ре“-„си“ може да свириш така върви, но ще забатачиш. Пей това и ще видиш какво влияние оказва. Туй е краят на нещата. С туй ти не можеш да се върнеш на служба. Нова служба, то е „си“-„ре“. (Учителят свири: „Върви, право върви.“) Като дойде някое нещастие с този ритъм ще му тръгне напред. Ако имаш един кредитор, който не отстъпва, като дойде, започни да му свириш. Казва: „Ще платиш!“ Започни да свириш „си“-„ре“.

В музиката сега музикантите не се спират върху същественото на музиката, но се спират върху ефектите на музиката. Във всеки един тон има музика. В природата има музика на живота; има музика на смъртта; има музика на щастието; има музика на любовта; има музика на омразата. Вие сега казвате: „Бог е Любов.“ Но още не е музика на любовта. Как може да изпълните „Бог е любов“? „Бог е любов“, то е един метод за един посветен човек, не на обикновения човек. Обикновеният човек не може да започне с това, ритъмът е много висок. От де сега трябва да започнете? „Бог е Любов“, то е за светиите. На обикновения човек не може да му кажеш, че Бог е Любов. От де ще започнеш да въведеш? Ти ще кажеш: „Хей, Стоянчо, Стояне, ти си още млад, имаш бъдеше Стояне, ти искаш Стояне, да се поправиш, живота като всичките хора да живееш.“ Ще му кажеш как трябва да живее. Като дойде любовта, в прикрита форма да му кажеш, да му дадеш импулс, да има желание.

Песните, които ние имаме не могат да бъдат разбрани, трябва нещо друго, посторонно да се преведат. Българинът не може да разбира, как може да дига и да слага тъгите. Скръбният казва: „Как ще го дигаш, не можеш да го хванеш. Къде ще го дигаш?“ Той е реалист. Ще видиш хората, които са материалисти, искаш да им пееш. Ще започнеш от там отдето са те. На богатите ще започнеш да пееш от „фа“ или повишено или чисто, ще дойдеш до „сол“, после до „ла“. Като се намери на труден безизходен път, тогава започни с „ре“. Тогава той ще те разбира.

Вчера аз обяснявах какво е женското право и какво е мъжкото право. Ако търсиш женското право, винаги, винаги главата ти ще бъде завързана. Някой момък търси женско право, делят една мома. Като се сбият, носи главата си превързана, защото търсил женското право. Има ли право да вземе тази мома? Онзи, който търси женското право, набиват го, ходи с вързана глава, после затварят в затвора другия, той търсел мъжкото право. Ако търсиш женското право, ще бъдеш с пукната глава, ако търсиш мъжкото право, ще бъдеш в затвора. С пукната глава е по-хубаво, отколкото в затвора. Като ти пукнат главата, ще добиеш мекота, ще опиташ какво е страданието. Като те затворят, ще почувствуваш лишение, ще те заставят да мислиш. Женското право трябва да го търсиш за сърцето, мъжкото право трябва да го търсиш за ума. Ако не пазиш този закон, ако търсиш женското право по пътя на мъжкото ще носиш пукната глава. Ако носиш мъжкото право с чувствата, ти ще намериш затвора.

Нали сега хората казват: „Защо Господ създаде света?“ Невежите питат защо светът е създаден. Светът е създаден съвсем другояче. Да кажем майката роди едно дете талантливо, умно, даровито и туй дете отпосле се научи да пиянствува, казват: „Защо майка му го родила такъв?“ Такъв не го е родила майка му, той отпосле стана такъв. Пиянството отпосле дойде, то е криво разбиране. Пита: „Защо майка ми ме остави, аз да пиянствувам?“ Майка му заминала за другия свят, не се интересува. Но важи решението на въпроса. Така въпросът няма разрешение. То е един метод. Някой, за да предизвика да кажеш известна истина, казва: „Не вярвам в Бога.“ Той сам вярва, но то е предизвикателство. Този метод, той не е хубав. Най-първо ти приеми нещата тъй както са. Приеми, че нещата са хубаво създадени. Нищо повече. Не че не се проявяват хубаво, то е друг въпрос. Ти ще приемеш, че онзи, който създаде тази аномалия отпосле дойде, така светът не е създаден. То приеми в ума си, че нещата са хубаво създадени. Отпосле има причина, която нарушила. Така по-добре ще се разреши въпроса.

Някой казва: „Защо аз съм сиромах?“ Ти да не питаш тъй. То е друг въпрос. Ще кажеш: „Аз съм дошъл на земята, имам друга мисия.“ Да повярваш, че имаш мисия, малка или голяма, каквато и да е. Че да не съдиш за мисията по големите размери. Сега туй е разбиране. Един дошъл и станал слон, един човек завзел голяма служба като слона, другият – проста служба като магарето. Питам, в края на краищата, какво печели слонът? Какво печели и магарето? Слонът носи повече, повече го и товарят. Сега и животните работят. За човека са дадени. Животните са азбука. Слонът е създаден за учене. Не трябва да бъд[а] такъв слон, аз казвам, пък да нямам ум. Такъв слон го впрегни, той не знае как да се освободи. Магарето е красноречив оратор, дето влезе все реве. Като влезе в селото държи реч, реве но с тази реч какво е направило досега? Всички, като държат речи казват: „Магарето реве.“ Сега магарето ако не ревеше, ако само ходеше на чешмата, щеше да научи много хубави работи. То с реването разваля работите. То намира хубавата вода и с реването разваля работите. Магарещина.

Питам: Защо Христос не влезе с кон в Йерусалим, а влезе с магаре? Той им каза: „С магарето няма да провъзгласявате, че влизате в село. Като ревете, ще кажете на хората, къде има хубава вода.“ Един проповедник е едно магаре, което трябва да заведе хората при бистрите извори. Не да каже, че той е прочут, че много добре проповядва, коментирал хубаво. Вие затваряте вратата. Вие сега много ревете. Ревете да покажете чистата вода. Но ревете за себе си. Хубаво, положителното е това. Във всичко трябва да намерите положителната страна.

Казвам и в музиката, ако човек се завземе да изучава източната музика, българската музика, после европейската музика, ще дойдете до много хубави резултати. Те са практически методи, които може да приложите. Музиката още не влиза като възпитателно средство. Тя сега е едно забавление. Да кажем учителят влезе в училището и свири тъй: (Учителят свири.) Какво ще стане с учениците? Учителят, той като влезе, да пее. Той може да им пее една песен за укротяване. (Учителят пее от българската рапсодия тази част: „Ще отида там…“) Може да укротиш кои да са ученици. Ще пееш с тях заедно. Ти като влезеш в клас, няма да кажеш защо са вдигнали този прах, но ще им посвириш. Вдигнали са прах, пукнали са главата си, ти влезеш и започваш да пееш. (Учителят свири българската рапсодия.) Сега, туй е за светските. Ами религиозните, когато са сбутани, какво да им се свири? Някои спорят как ще им въздействувате. Един от най-трудните въпроси е самовъзпитанието. Той е много труден въпрос. Природата е разумна фирма. Аз разправях на едного, не му върви. Казвам: „Хванал си кривия път.“ На него му обяснявах по този начин. Казва: „Не ми върви.“ – Рекох, че природата е най-знаменитата фирма. Тя обича честни чиновници, които работят за нея. Пък тя се грижи заради тях. Тя, ако служиш, ще ти се оправят работите. Понеже досега само за своите работи си мислил, като речеш да работиш за себе си, разваля. Като работиш заради нея, започва да ти върви. Като намери, че работиш повече за себе си, отколкото за нея, хайде навън. Туй е идеята, която трябва да залегне във вас. Не какво мислят хората. Всъщност човек трябва да знае, служи ли на Бога. Да оставим думата Бог, но на природата служи ли или не.....

Стара и нова българска песен