Започвам от миналото, защото често се хващам че го виждам само в тъмни краски, а не винаги е било така. Помня, че като малка много обичах да си говоря с най-добрата ми приятелка (това беше в предучилищтната и първи клас) много дълго по телефона, повече от час сме си дрънкали всякакви неща. Даже се чудя какво толкова сме си говорели, две малки момиченца. Също с брат ми много весело сме се забавлявали, много често ми се случваше да се напишкам от смях. Измисляхме си игри и ходехме на пикник на поляната пред къщи, докато имаше поляна. По-късно започнаха да я разкопават и палехме огньове из купчините пръст, беше много трудно да се запали огън. През зимата се спускахме с шейни и правехме снежки човеци пак на тази поляна, а аз даже правех снежни скулптори като малко по-голяма. Имам много няколко братовчедки и с тях си играехме през лятото на село, беше трудно да се измисли какво да правим там, защото нищо не се случваше никога, но сега както го виждам това беше едно от най-спокойните времена досега. Имах проблеми с един от братовчедите си, който все ме привличаше да си играем и се държеше добре, но после започваше да ме тормози, незнам защо се занимавах с него, но някакси все успяваше да ме излъже да зарежа другите и да ходя с него насам-натам. На училище хич не обичах да ходя, но пък ваканциите си бяха хубаво нещо. Беше ми трудно да свикна с това ежедневие като започнах да ходя на работа - не бях свикнала да стоя някъде по задължения от сутрин до вечер, пък и да няма някъде 3 месеца почивка. С това свикнах, то е неизбежно. Като започнах да си търся работа беше доста забавно, защото не се опитвах още да се издържам и не ми пукаше толкова какво ще стане и дали ще се задържа на определено място. Сменях си работата през 3 месеца, защото все не беше това което исках. Първо бях в една видеотека, там ми беше много скучно и не виждах какъв е смисъла да продължавам да стоя, опитвах се да уча разни неща през това време, но не ми се получаваше особено. Работих съвсем за малко в един компютърен клуб, но там правех ужасни грешки с рестото и не се справях с програмата, с която трябваше да се работи - просто бях в постоянно напрежение да не объркам нещо и да не бавя хората и да връщам вярно ресто, установих, че никак не ме бива в бързите сметки, направо бях трагична. После работих в едно фото, където смятах, че ще върша творческа работа. Сега се чудя от къде са ми дошли тези идеи. Там също беше доста скучно, по някаква причина нямаше почти никакви клиенти, но имах двама колеги и поне имаше с кого да си говоря по цял ден. Пратиха ме в друго фото, където бях сама в един подлез на метрото. Изкарах два дни, в които ме ядяха комарите и не издържах и напуснах. После започнах малко по-сериозна работа - в една агенция за преводи, получавах текстове за превод и се обаждах и уреждах кой преводач да ги преведе, както и им плащах хонорарите. Беше ужасно стресиращо, защото всичко беше спешно и трябваше да умолявам хората да превеждат бързо и за никакви пари. Все пак беше сравнително ок и поработих пак 3 месеца, не мислех да напускам, но се появи идеята от мъжа ми (още не се бяхме оженили тогава) да започна работа във фирмата, в която той работи. Беше над моите способности, но реших да пробвам, научих програмата, с която трябваше да работя за една нощ и се явих на интервю. Беше ужасно, имах чувството, че човека, който ме разпитваше нарочно се опитваше да ме накара да се чувствам зле, просто потънах в земята. Причината беше, че на изпита който трябваше да направя се забавих малко и после той ме питаше, защо съм се забавил, а в мотивационното си писмо съм написала, че умея да спазвам срокове. Сега си мисля, че трябваше да си призная смело, че съм научила програмата за една нощ, но пък можеше и да не ме вземат, ако бях казала... Както и да е, мъжа ми каза че аз съм неговата приятелка, едно друго момиче, което се беше справило по-добре от мен се отказа и ме взеха. Дълго време се чувствах не на място, уредена, но вече ми мина. Мисля, че предпочитат да взимат хора на познати тук, така или иначе. И това беше, нещата позамряха от тогава. Започнах да живея като голям човек, не толкова като дете, както преди и не ми е особено приятно. Изобщо не се чувствам пораснала, искам още да сменям работата си, просто за да видя какво ще ми предложи поредната, но работодателите не приемат това добре, те искат някой сигурен. Ходим на почивки в чужбина през отпуската, оженихме се, готвим си всяка вечер, виждаме се с други женени двойки. Направо като по филмите. Родителите ни ни притискат за деца, естествено. Мъжа ми иска, но аз не. Разбрали сме се да отложим, докато аз реша, но все пак се познавам до някаква степен и както ми се струва това време може и да не дойде. Никак не ме блазни идеята да се грижа за дете, всъщност не е кой знае какъв проблем, но имам чувството че живота съвсем ще се закучи. Не мога да кажа, че няма никога да поискам, но кой знае... Е, няма какво да го мисля от сега предполагам. Напоследък малко неща ме карат да се чувствам добре, най-вече яденето. Преди обичах да гледам филми, но вече не се отпускам по същия начин и усещам, че мозъка ми напрегнато следи десйтвието и израженията на хората. Незнам какво се промени. Последното време, в което се чувствах щастлива, поне до някаква степен беше като започнах работа тук, тогава живеехме при родителите на мъжа ми. Много странно и необяснимо за мен е, че там в този малък апартамент с всички хора се чувствах по-добре, отколкото като сме сами двамата сега. Родителите му бяха доста критични към мен, тоест не толкова критични, колкото хора със силен характер и присъствие и винаги се стягах пред тях и внимавах как се държа. Въпреки това някакси жевота ми се виждаше по-лек, чудя се дали е защото обичам да се чувствам контролирана... Като се преместихме да живеем сами изведнъж все едно изгубих някаква цел и смисъл и предусетих как всичко ще тръгне надолу и как скоро ще започна да се тормозя сама с мисли. Съвсем права бях, защото изпаднах в такъв мрак, трябваха ми повече от две години за да свикна и да се съвзема. Сега не се чувствам по-щастлива, но някакси това силно усещане се затъпи. Така и не можах да си обясня какво стана за да оправя нещата. Забелязала съм, че изпадам в такива състояния, когато не се случва много, единия вариант е да започне да се случва - да предизвикам нещо, другия е да се опитам да разбера защо става така. Досега винаги съм избирала първия начин, той работи, но сега се замислям дали е добре това. Не е ли по-добре да разреша проблема. затова и писах тук в този форум, да мисля по тези въпроси ме кара да се чувствам доста зле и не особено наясно със себе си, но незнам какво друго да направя. Така че продължавам да пиша, докато се сещам за какво пък ще видим. Малко се притеснявам, че може би натоварвам хората със себе си, но ако започна да пиша в обикновен дневник, но намирам стимул, опитвала съм много пъти. Пишех като малка - от предучилищтната, някъде до 9-ти клас, почти всеки ден, понякога пропусках седмица или повече, но пишех редовно. Мисля, че това ми помогна тогава много, защото някакси осъзнах (но не интелектуално, а наистина осъзнах), че колкото и да се оплаквам от проблемите си, колкото и големи да са те, живота си продължава. Незнам как точно да го обясня, но ми се струва, че проблемите ми не са там и не са такива, каквито си мисля. Но това не значи, че не трябва да им обърна внимание, колкото и да съм заблудена, не искам повече да се правя, че не забелязвам какво става в главата ми.