Невротичните въпроси нямат край :(
Entry posted by maniuni ·
854 прегледа
За малко бях решила, че вече съм решила проблемите си. Щом като открих, че щастието няма да дойде от другите хора, нито ще дойде от нещо, което правя се успокоих. Последните месеци или години, и аз вече не помня, все бях с това убеждение, макар и несъзнателно - че щастието е в нещо, извън мен. След това самоизследване, което си направих отких, че щастието не е там. И какво следва от това - изоставям предишното търсене, хубаво, ама сега какво? От вчера ме мъчеше нещо там някъде, пак в подсъзнанието може би - питаше ме - сега, като знаеш толкова, защо не си наясно със себе си пак? Ами не съм, все още не съм сигурна като правя и казвам нещо защо точно го правя. Пак реагирам автоматично на случващото се и не знам точно какво става във всеки момент. Мисля, че все още нищо не съм разбрала за себе си и имам да извървя дълъг път към самопознаването. Не съм сигурна какъв е смисъла... Може ли да няма смисъл или по-скоро следваме някаква пътека, определена от егото ни и сигурно си има обяснение за всяко действие, но не го знаем. Говоря в множествено число, защото знам, че не съм единствена. Много ме мъчи това, че не знам накъде съм тръгнала. Или пък притеснението ми е продиктувано от нещо друго. Пак се чувствам длъжна да бъда някой, който не съм. Странно как се хващам да търся отговори все на неподходящи места. Щом не се чувствам добре, значи нещо ме мъчи в момента. има някакъв проблем, който трябва да реша в момента и сигурно ще спра да търся смисъла на живота. Чувствам се длъжна, но на кого? Защо толкова търся да съм идеална... Не трябва ли? Какво всъщност искам? Усещам как пак ще се завъртя във онази въртележка и ме е страх. Дали трябва да оставя нещата така и да се захвана с нещо реално, което ще ме разсее или да започна пак да си отговарям на невротичните въпроси? Ще се опитам да си отговоря, но трезво и спокойно. Значи - в душата ми е голям смут и бъркотия, държа се по начини продиктувани от егото ми, защото искам да отговарям на идеала си. Това е нормалното ми състояние и не трябва да му обръщам внимание. То отвреме-навреме ми напомня за себе си и иска да ме накара да му обръна внимание и да работя за него, но човек няма как да бъде идеален, в това съм сигурна. Животът продължава и най-доброто, което мога да направя за себе си е да не се тормозя и да се въвлека в живеенето, не толкова в мисленето. Дали ще седя и ще мисля или ще правя нещо положението е все същото. Като правя нещо поне няма да се тормозя толкова. Сега като написах всичко това си мисля, че не съм съвсем права да се опитвам да се разсейвам, но какво да направя? иска ми се да не се тормозя толкова, да спра да мисля и най-вече да спра да се съмнявам постоянно във всичко. Малко завиждам на някои хора - например на тези, които са живеели в племената. Там хората са били заети единствено с оцеляването си и с прехраната. Нещата са прости - ако искаш да живееш, трябва да ядеш, ако искаш да ядеш трябва да ловуваш например. Ежедневието на съвременните хора е толкова по-сложно. Може би само на мен ми се струва сложно, незнам, но все пак не е съвсем нормално да седиш по цял ден на бюро с компютър за да ядеш и понякога, както сега е при мен - да нямаш нищо за правене и да се чудиш за смисъла на живота. Ако бях по-заета сигурно щях да имам същите притеснения, но щях да преживявам нещата, а не само да ги мисля. Дали е толкова важно предварително да знам какво искам да правя и да съм сигурна в това или може да се захвана с нещо първо и после да разбера дали това искам да правя (говоря за уеб дизайна). Захващам се и в един момент се сепвам и си казвам "ти като влагаш толкова усилия в това сигурна ли си, че това искаш? сигурна ли си, че има смисъл" и обикновено си казвам, че няма и зарязвам. Още дисциплина ли ми трябва? Май точно днес няма да разбера.
2 Коментара
Recommended Comments