Връщам се от пазар и бързам да пиша, защото в главата ми изплува нова купична мисли.

Този път ще е за отношенията ми с някои хора, които са ми били близки. Например, за съпругът ми. Чудя се като се върне днес от едноседмичната си отпуска как ще ни се развият отношенията. Много ми тежи, че когато си говорим аз усещам как не се държа напълно отпуснато и не смея да покажа някои емоции, от страх как той ще реагира и дали няма да стане някоя драма. Тази седмица даже помислих, дали не е по-добре да се разделим, тъй като това все повече ми тежи. Благодарение на отговорите или по-скоро въпросите, които ми зададоха във форума ми стана ясно, че това е опит за бягство. Аз хубаво ще избягам от него, но всъщност имам нужда да избягам от мъчението, което сама си предизвиквам. Така че реших да не бягам, не е той виновен за моите проблеми, даже се доближава много до идеалния човек, както аз си го представям. Може би и затова, толкова се мъча да ме харесва. Мисля че писането тук ми помага, защото преди не бях сигурна какво точно става, не усещах че се опитвам да му се харесам, усещах само някакво силно чувство за изкуственост и маска. Даже мислех, че щом с него се чувствам отпусната (в сравнение с отношенията ми с другите хора) значи това е истинската ми същност и това че не мога да си покажа чувствата пред него, значи че съм сбъркана по някакъв начин. Сега знам, че има и още от истинската ми същност и писането ме доближава до нея. Даже искам в един момент да му покажа какво съм писала и така по-лесно да се сближим, защото преминаването на границата в реално време ми е трудно и незнам дали ще мога.

Друг човек, който беше с мен преди да срещна съпруга си беше една приятелка, с която продължихме да се виждаме след завършването. Тя имаше нужда от някой, който да я обича, това за нея беше целият смисъл на живота - да обича и да бъде обичана. Търсеше си гадже, но все не намираше подходящия човек или смяташе, че готините хора не я харесват. Докато траеше това търсене тя смяташе мен за нейният най-близък и най-обичан човек. За съжаление аз не споделях особено тези чувства, аз имах нужда просто от някой, с който да изляза, да си поговоря и да видя свят така да се каже, тъй като бях много притеснителна и нямах други приятели, които да ме канят някъде. С нея също не смеех да си кажа мислите и чувствата, защото се страхувах от мнението и, тя беше, за разлика от мъжа ми, доста по-склонна да осъжда недостатъците и да се подиграва понякога на хората. Все ставаше така, че тя си споделяше проблемите и после ги обсъждахме заедно, но не се стигаше до моите проблеми никога. Така, че сега като се замисля винаги съм била сама, макар и с някого. В последните години се тя беше вкопчила в мен много силно и раздялата ни беше тежка. Звъня ми усилено преди година, но не и вдигнах, страх ме беше, че пак ще ме въвлече в онази драма. Толкова пъти съм сънувала, че отново се срещаме и започваме да излизаме заедно - понякога беше странно, понякога страшно, но винаги имаше силни емоции. Все по-смела се чувствам обаче, знам че реално нищо не може да ми направи, ще и кажа истината - че не ми пука за нея и никога не ми е пукало чак толкова колкото на нея. Даже незнам дали изобщо и е пукало за мен, но много добре и вършех работа като някой, който да обича. Много странни отношения, чудя се дали е възможно някой да обича истински някого и да споделя и да взима всичко възможно от връзката, а другия едва ли не да не участва. Какво е това? Половинчата работа... Дали и тя няма някакъв психичен проблем, като моя? Дали и с мъжа ми не е така...

За него не мисля, поне няма по какво да съдя за такова нещо. Той изглежда напълно доволен, просто ако бях по-искрена щеше да са още по-хубави нещата за него.

Последно, не съвсем във връзка с написаното горе. Установих, че има два свята за мен - единия е реалния, другия е този в главата ми. Реалният свят се състои в хората, предметите и нещата, които се случват, а аз не забелязвам повечето обикновено, понеже съм твърде замислена. Част от реалността също приемам и своите реакции, чувството на срам и страх да се покажа, обвинението което все ми се струва да виждам в чуждите очи, когато направя нещо.

Другият свят в главата ми представлява постоянното търсене на правилното. Като си помисля нещо, го оценявам (не винаги, най-вече когато не се случва нищо важно в реалността), най-често като неправилно. В момента, в който го оценя като неправилно, аз се ядосвам, защото неправилно значи, че не се приближавам до идеала си. В следващия момент се усещам, че това че съм си помислила "неправилно" също е неправилно - трябвало е да пусна мисълта и да не се стягам толкова. И така... това е една въртележка в главата ми, гледам да не я пускам да се върти много, защото знам, че не води до нищо добро, най-често до силна тъга, защото не виждам никакъв смисъл в живота, освен да стана този "идеален" човек. Жалка картинка... Хубавото е че след всичкото писане и споделяне видях, това което се случва с мен и знам, че просто трябва да живея повече и че все още има и други неща, които могат да ме направят щастлива, реални неща... колкото и неправилни реалните ми желания да ми изглеждат в собствените ми очи.