Колко малко писане ми трябваше за да се почувствам по-добре, направо се учудвам. Усещането е все едно да оставя за малко стремежа към съвършенство и да обръна внимание на света около мен, да правя нещо което ми доставя удоволствие. Освен храненето и спорта, който много обичам имам и още едно нещо, което ми е приятно и много ме озадачава - ученето. не винаги съм била любознателна, особено в такива кризисни периоди изобщо не ми се захваща. Когато обаче се успокоя малко ставам попивателна.

Като малка бях добра ученичка, поне в началото. Обичах най-вече алгебрата и литературата. Не че ме биваше особено, все изкарвах 4-ки по математика не защото не разбирах, а от недоглеждане - все изпусках някой минус, който променя всичко в скобите В литературата обичах да пиша - есета, съчинения, каквото ни дадяха. По-късно постепенно спрях да уча, просто беше безмислено. Нито учителите влагаха кой знае какво, че да ни задържат интереса по някакъв начин (по-скоро се мъчеха да въведат някакъв ред и тишина и повтаряха все едни и същи елементарни неща, пък дано някой запомни нещо). За мен започна да става по-важно да ме харесват съучениците, опитвах се да се впиша, да приличам на тях, а те не учеха.

Отдавна завърших, така че сега мога спокойно да се занимавам, проблема е че през по-голямата част от времето се терзая за нещо друго и пак не ми се учи - има леки проблясъци отвреме-навреме. Странно ми е от къде идва тази нужда за знания, може би е нормално за всички, не знам. Интересен ми е по-скоро процеса на ученето, не толкова, че след това знам нещо, кой знае какво ново (и без това забравям бързо).

Другото нещо, което понякога, много рядко ми е приятно е рисуването. Имам някакъв талант май, защото когато съм в определена настройка на психиката мога да нарисувам нещата, такива каквито ги виждам. Не претендирам, че имам въображение или някаква креативност - това определено ми липсва, ако не съм видяла някъде нещо не мога да го нарисувам. Това което ме спъва обикновено е че започвам с желание, рисувам защото ми е приятно и изведнъж осъзнавам, че това което съм нарисувала има някакъв потенциал да стане хубаво и да се покаже на някого и край - започвам да се мъча, да се чудя как да го нагодя да е хубаво и скоро зарязвам, защото вече рисувам на сила. Така че рисуването не ми е хоби. Работя по себе си някой ден да стана уеб дизайнер, което разбира се включва рисуване, както и трябва въображение, но съм приела, че няма да бъда от най-добрите. Просто ще мога да кодирам добре и ще правя някакви що годе свестни сайтове, пък дано ме вземат някъде. Започнах с един учебник по програмиране, за да схвана най-напред логиката по която се пишат езиците за интернет. Правя първият си сайт - на двете ни котенца. Върви доста бавно, но ще стане. Есента започвам курс по кодиране и мисля, че ще е интересно.

Чудех се защо изпаднах в такава дупка напоследък и много се радвам, че питах тук във форумите за съвет. Ако трябва да разчитам на себе си много бързо започвам да се самообвинявам, че съм в дупка, защото съм луда. Ами не е за това, аз не съм луда по рождение все пак, макар че така го чувствам. Имало е периоди, в които не съм живяла в главата си толкова, не са били периоди на пълно щастие, както си го представям, но все пак съм била доволна от нещата. Един такъв период е когато започнах сегашната си работа. Бях много зле - нищо не разбирах и умирах от страх. Прекарах някъде около 3 години, в които много се притеснявах да говоря с колегите си и да ги питам, а като ги питам не разбирах нищо. Сега виждам, че освен, че аз прекалено съм се стягала, толкова и те не умеят да обясняват. Научих как се правят нещата, дори въведох някои правила, с които всички се съобразяват, промениха се много нещата. В един момент другите вече питаха мен, запознах се с шефовете и колегите от чужбина, преглътах страха си да говоря на английски и сега се справям добре. Вече обаче нещата са в пълен застой. Върша работата си машинално, ръцете ми работят, а през това време мога да говоря и да си мисля, всякакви неща. Изобщо не ангажира мислъта ми. На всичкото отгоре и сега през лятото няма никаква работа и по цял ден се самоизмъчвам. Търся да чета из интернет, но не мога да се отпусна, непрекъснато имам чувството, че ме наблюдават и съдят. Имам две колежки, от друг отдел, които седят зад мен. Те са възрастни, едната е пред пенсиониране, имам изглед към монитора ми и това много ме притеснява. Все си представям как виждат какво чета и си мислят всякакви неща за мен. Все си повтарям, че само ми се струва и те най-вероятно си имат работа и едва ли ги интересува толкова, какво чета правя аз, но все пак усещам едно непрекъснато напрежение. Не знам какво да направя по този въпрос и се просто се старая да не обърщам внимание. Даже като се замисля е по-добре така, отколкото другите ми колежки да бяха зад мен, защото те са страшно любопитни и със сигурност щяха да обръщат внимание какво гледам. Или всъщност... незнам, може би който и да беше зад мен щях да се напрягам, даже така като нищо не казват е по-напрегнато, ако ме питат и трябва да си кажа ще знам мнението им и ще се успокоя. Много съм зле, защото най-вероятно те просто нямат мнение, защото не ги интересува и всичко е в главата ми. Все повече се убеждавам, че имам нужда от нещо, което да ми задържи вниманието за да не мисля всякакви глупости и да се побърквам така, незнам дали съм права, но така ми се струва. Колкото и да се занимавам да уча и да рисувам, просто не съм достатъчно дисциплинирана и чакам да ми се занимава, за да се захвана, а някои неща изискват малко упоритост. Много е трудно Стягам се в понеделник и започвам отново с ученето!