Вървя мълчалив край прибоя и, може би, малко отнесен

от грохота страшен – грохот красив, дълбоко отекваща песен,

с която той ми разказва за битката своя жестока, но славна,

що непрестанно кипи покрай нас – започнала някога, много отдавна,

във време, далеч отвъд всякакви спомени живи –

борба що се води безспир със стихиите диви.

Пред взора ми бягат стотици вълни-зверове

и вият зловещо, и мятат се като бесове,

и безразсъдно отприщват яростта своя

върху голата каменна гръд на прибоя.

Настъпват стихиите в своя рушителен марш

крещят гръмогласно, но всичко е шарж –

борбата изглежда на живот и на смърт,

но как смърт ще достигне нерушимата твърд?

Туй спокойствие каменно кой ще смути,

що откликва единствено когат зазвучи

зовът на победните химни сред гранитно мълчание?

Нима е възможно това беснувание

безспирно редуващо щурм подир щурм

прибоя да стресне със врява и шум?

Вървя край прибоя, замислен, унесен,

и сякаш частичка съм станал от таз чудна песен –

отекват химните победни в моето сърце,

аз вече съм част от прибоя, част от челните редове.