Малките чудеса.

В ангажираното ни, натоварено и понякога доста неподредено ежедневие, чудесата текат толкова последователно, толкова плътно едно след друго, че ние на практика не ги забелязваме. Свикнали сме с тях дотолкова, че подминаваме собствените си творения.

По тази причина смятаме, че не съществуват. Че чудеса могат да правят само избранниците и посветените.

Всъщност – какво смятаме за чудо?

Посаждайки растение, дърво или давайки живот на нещо, ние сме свикнали да очакваме резултата след определено разстояние от време. Ако дървото израстне за няколко години – всичко е наред. Нещата вървят „нормално”, според нашите очаквания. Няма чудо.

Но ако дървото израсте за седмица или за час – тогава всеки, забелязал това „избързване” във времето, би възкликнал нещо от рода на:

- Ауу, видяхте ли? Това е чудо!

В този случай времето между причината и следствието е „съкратена” по някакъв начин. Същността на „чудото” за нас е заключена не в нещо ненормално – дървото си расте кротичко – а в скоростта , с която е вървял процеса. Някаква промяна в рутинния процес на осъзнаване.

На практика – станало е нещо неординерно, нещо, което е нарушило нашите „нормални” възприятия за време.

Дали това е чудо? Всеки може сам да си отговори. И ще бъде прав за себе си, тъй като това ще му бъде показано от неговото лично тълкуване на действителността.

В светлината на последните открития на квантовата физика, за което има вече много публикации, времето и пространството са гъвкави, модални и многоизмерни. И само нашето съзнание, което подобно на жив браузер „чете” света в някакъв определен порядък, ни навежда на мисълта, че бързо израстналото дърво е някакво чудо.

Всъщност, бързият растеж може и да е много бавен? Зависи от гледната точка.

Подобно или по същият начин стоят нещата с „бързото” излекуване при някой случаи. Общото е, че ние приемаме за чудо всяко нещо, което е извън порядъка с който сме свикнали да възприемаме света.

Нека оставим мисловните игри със скоростта на времето.

Едни живеят по 25-30 години, но толкова интензивно, че всякаш са живяли 300. Други остават по 80 или 100, но умират празни, пред телевизора. Сякаш е въпрос на интензитет и наситеност, а не на продължителност или разтегляне. Някъде там, в безкрайността всичко това се пресича.

Да погледнем към ежедневните примери за ежедневни „чудеса”, които са резултат от нашите мисли, визуализации и намерение.

Бих искал да обърна внимание на ежедневните чудеса, които създаваме самите ние. Толкова ординерни и забързани, толкова естествени и спонтанни, че ги наричаме ежедневие. Проста смяна на имената, нищо повече.

Да речем, че пътувате нанякъде – с кола или пеша – без значение. Тръгнали сте в десет сутринта, тялото ви, съществуващо в тази наша реалност, бавно се премества към друга точка във същата реалност. В единадесет часа вие вече се намирате в крайната точка.

Да кажем, в десет излизате от дома си, в единадесет вече сте на гарата. Добре, нищо странно и неординерно, ще кажете, за какво ви занимавам с глупости?

Явно, материализирането на вашето тяло на гарата, след около час не е нищо особенно. Може би.

Излезли сте от къщи, с ясната визуализация, цел и намерение към единадест без нещо да сте на гарата, за да си купите билет и към единадесет и нещо да хванете влака за планината. Примерно.

Процеса тече бавно и последователно, всеки един ход, завой на пътя, ъгъл, крачка, всяка една мисъл е под вашият контрол. Няма прекъсване на действителността и за момента вие все още се чудите за какво „чудо” ви говоря.

В началото на това развитие на действителността вие сте избрали разклонението на Кръстопътя, което води към гарата. Тръгвате по него. Ако стигнете до края на тази визуализация с крайна точка гарата, тялото ви ще се е преместило в една и съща реалност, за един час време, от дома до гарата. Последователната и непрекъсната материзализация на тялото ви, в следващи и следващи сектори на действителността, ще следва пътя от дома до гарата. В десет тялото ви е у дома. В единадесет вече е на гарата. Тъй като в процеса няма никакво прекъсване, забавяне или забързване, смятате, че няма нищо необикновенно. Домът, час време, гарата. Добре.

Обаче вие имате избор, имате и непрекъснати разклонения на Кръстопътя. Единствено вашият избор ви води до гарата. В този случай, следвайки стотиците разклонения на пътя ви до гарата, вие сте променяли мястото си в пространството и сте се появили от плът и кръв на гарата.

Втори вариант.

В десет без една минута звъни телефонът и след някакъв раговор, вие сменяте намерението си и решавате да тръгнете към киното.

Във същата тази наша реалност, отново в десет часа, вие излизате от дома си и поемате стотиците и хиляди разклонения на пътя ви до киното. В единадесет се появявате, пак от плът и кръв пред киното.

Трети вариант , четвърти вариант.......

Все възможни, все материални и все зависещи от вашият избор............

Вие самите материализирате себе си някъде по едно и също време, но на различни места, в различните варианти.

Е, ако това не е чудо, какво е тогава?

Само от вашата мисъл и намерение, действителността се променя и подрежда по различен начин.

Онзи ден пътувах ме със Слави и решихме на връщане да минем през едно селце, с много хубаво, старинно кръчме. В главата ми се завъртяха различни визуализации и представи за разположението, менюто, красивия заден двор. Заразказвах му и поехме, на връщане, към селцето. Телата ни, с помощта на колата се запътиха към кръчмето.

Както си карах, Слави се запритеснява за детето си и реши да не се отбиваме. Съгласих се с него.

В този момент телата ни, последвали нашите мисли, запътуваха в друга посока.

Помислете сами – колко много „чудеса” правите всеки ден. Но не забравяйте, че при всичките си умения или неумения, всички ние сме деца на Господа