Всъщност, вкопчването е съвсем пряк начин да не постигнеш това, което желаеш. Директна, здраво стегната юзда, нахлузена на намерението. Представете си волен кон на когото вие слагате юзди и го стягате здраво – дори и да постигне голяма скорост, то ще е за кратко, преди да падне и да умре.

Един банален пример е буквалното вкопчване на изоставяният. С вкопчването си той просто форсира ситуацията.

Предполагам на всички от нас се е случвало да бъдем „изоставени” или „напуснати” в една или друга ситуация. На първо място седи въпросът – Как точно сме интерпретирали ситуацията, от какъв ъгъл сме гледали на нея? Как сме се чувствали – изоставени и напуснати или освободени? Погледнете на нещата от гледната точка на волният кон. Как мислите, че се чувства той, в момента, в който махнете юздите му?

А в момента, в който му ги сложите?

Как ще се почувстваме ние, когато действително бъдем оставени? – „на бира” или нещастни?

Две са основните разклонения – свободни или нещастни. Нека разгледаме един банален житейски пример от двете противоположни гледни точки.

Мъж или жена изоставят партньора си. Изоставяният понякога буквално се вкопчва в „по-силният за момента” – „по-силен” според стандартното, но не винаги действително тълкуване на ситуацията.

Помислте сами – преди да изложа мнението си – какво в действителност постига вкопченият?

.................?

Това, че евентуално ще скъса копче или ръкав от дрехата на другият или ще изкълчи ръката му от дърпане, е най-малкото, което постига.

На практика изоставяният толкова силно визуализира картината на „нещастното си и изпълнено с болка” бъдеще, влага такъв огромен потенциал в изграждането и рисуването му, толкова силно мисли или направо го казва – „НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЛУЧИ ТОВА или ТОВА или ОНОВА”, че изключително ясно и картинно показва на намерението накъде да го отведе. Със Страшна сила Опъва конецаи Забива пирона в идеалният център на това, което визуализира.

Намерението не се интересува от „искам” или „не искам”. То следва визуализацията, която сме му задали. То използва най-прекият път за постигане на целите ни. Същото нещо прави и един изпълнител на някакво задание – гледа да изработи най-точно, най-добре и най-бързо заданието. По разбираеми причини.

Какво се случва малко след като наистина сме скъсали копчето или нервите на "напускащият" ни?

Представете си, че сте на негово място. Как се чувствате? Неудобство, обида, засилваща се неприязън, отвращение, може би гняв, презрение и още един доста голям спектър от емоции. Как ще реагирате на негово място?

Така се чувства и този, който ви изоставя. Така ще реагира и той. Може би и по различен начин, но в пряка зависимост от вашето „увисване” на ръката му, човека или ситуацията ще се опитва да се оттърве от вас.

Бил съм и от двете страни – неприятно е и в двата случая. Какво се получава наистина?

Вашето ( и моето също) вкопчване, играе ролята на преса, която разрешава по най-перфектният и бърз начин заданието – изоставящият се изнася максимално бързо към обекта на новото си влечение – та било то и спокойствието. Тоест - неговата предварителна визуализация.

Изоставеният се доближава максимално бързо до своята Силна визуализация – „нещастното си бъдеще”. И то точно към това, което току що си е избрал. Колкото по-силно съжалява и се вайка, толкова по-бързо пътува неговият влак.

Добре, че има свободата да се спре някой ден. Ако се посъбуди и се поогледа.

Разбира се – има стотици и хиляди варианти и преплитания. Няма как да ги отразя. А и нямам желание.

Да разгледаме сега и другият вариант на развитие – без вкопчване, без преса, без самосъжаления.

Някой е решил да поеме по собственият си път. Оставя ме, оставя ви. Дълги години се чудех на собствената си реакция в такива моменти – въпреки, че някои неща или връзки бяха желани от мен. Спонтанната ми реакция – без никакво замисляне беше:

- А? Още по-добре! - И аз самият се изненадвах....

Доста след това си дадох обяснение, че въпреки, че нещо ме ядеше отвътре, моменталното откъсване от несбъдването на нещото си, ме е оттървавало – даже и без да предполагам – от усложнения. Доста пъти ми се е случвало да прочета озадачение в очите на отсрещния – почти толкова голямо, колкото и вътре в мен.

С горното не коментирам, че съм изряден – и аз се уча от опита си.

Та, оставя ви нещото – човек или ситуация. Да кажем – искали сте да идете някъде, или да се случи нещо, пък не е станало. Или пък Аксиния или пък Юлиан си отиват от вас.

Сещате ли се, колко очудени и изненадани ще са, ако вие действително не държите на присъствието им. Не на игра – ако успеете на момента да се откъснете, да не се вкопчите, въпреки, че много сте Я искали. Или сте Го искали?

Откъснете ли се, вие на първо място спирате да визуализирате онова „нещастното” бъдеще, което би ви се привидяло ако започнете да страдате. А, след привиждането, започва и буйната представа и визуализиране, което води - знаете вече накъде.

Откъснете ли се, имате – ТОЕСТ , не имате, вие сам си давате свободата да изберете – АМА каквото ви хрумне.

Да – имате свободата, защото визуализацията ви не е заета със „нещастното” бъдеще. Ами с какво е заета – ще попита някой?

Със каквото си изберете - Със това ще е заета. Изберете си! Насочете Намерението си накъдето искате. Дали ще е с молитва към Господа, дали ще е със директно възнамеряване, дали ще е под друга някаква форма – има ли значение? Всичките сме на Господа хайванчета

Разбирате ли? Вашата реакция, вашето визуализиране, прекъсването или спирането на делничният поток, чието сляпо следване води и до сляп избор, го правите самите вие – Вие избирате от коя страна да бъдете – Изоставен или Свободен.

Къде е съдбата сега?

Още няколко ежедневни примера:

Какво правят онези тъй мили бабинки, седящи на припек до оградата. Докато ръцете им действат или почиват, главите им избират непосредственото им бъдеще.

- Ох Яно ма, ма как ме болят ногите ма.

- Ох ма Пенкееее – изеде ме таа язва ма.

- Ух мари - пък на наш Гошко му умре козата.

И тъй нататък и тъй нататък. Седят бабинките и предат нишките на съдбата си. С оплаквания, с визуализации на болки и смърт, с клетви и клюки за нещастия и ужасии.

Сравнете ги с една бизнес дама на тяхната възраст и си помислете – кой ги докара, тях всичките, дотам? А кой докара дамата до където е?

Съдбата ли? Отговора си е лично ваш.

Лично на мен „бабинките” са ми приказен образ, от който се изливат приказки и предания. Но това си е моят избор.

Вътре в себе си не клюкаря с тях