Основните пречки при ежедневното ползване на намерението са няколко. Нека започнем с липсата на ултимативност.

Разбира се, самата дума Ултиматум не поражда приятни реакции в нас. Никой не би желал да бъде поставян в състояние на натиск според разпространеното значение на тази дума.

Ето го според Уикипедията:

Ултиматум (на латински: ultimatum) — искане, свързано с ограничение на време, принуждаващо към изпълнение, а също така със заплаха за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Ултиматума се явява демонстрация на нежелание на каквито и де е преговори.

Ултиматуми се използват преди всичко в политиката и предшестват военни действия. Понякога ултиматуми се използват и в личния живот, икономиката, етнически спорове и др.

Затова нека надникнем и разберем малко от „ежедневността” и.

Би могло да се използва и думата безпрекословност. В разискваният контекст на значението и, обаче, думата ултимативност поставя нещата в състояние на завършеност. Крайност на решението.

Какво имам предвид?

Да речем, че вие сте гладен. Дали търпите 10 или 50 минути или три дни, накрая ставате и отивате в кухнята, магазина или ресторанта и т.н., поръчвате, пазарувате продукти или просто отваряте хладилника и изваждате маслото и хляба. Няма значение какви точно са действията ви – вие не просто отидохте до хладилника или магазина. Вътре в себе си вие Нямате никакви колебания по въпроса – „Защо ставам и отивам до хладилника?”

Няма въпрос! Няма колебание – има само тотално Намерение- Да ям!

По същият начин ние се събличаме и лягаме да спим – няма колебания – има непоколебимост – Спи ми се! – Отивам да спя!

Тук не коментирам какво и как би могло да ви попречи да се нахраните или да наспите. Става дума единствено за пълната и безапелационна ултимативност на Намерението ви – Правя това, защото така и така!

Вие поставяте непроменимо условие (ултиматум) на света, в който живеете и той се движи според това условие.

Ще кажете – хайде стига глупости – това са прости неща, защо ни занимаваш с тях?

Защото.

Всичко наистина е много просто, ако сте сам или пък за момент или по-дълго време разполагате със себе си – свободен сте. Тогава наистина разискваната тема се слива с ежедневието и ултимативността на вашето поведение е част от него. Вие възнамеврявате и то се случва – почти на момента.

Но, нека помислим какво се случва, ако не разполагате със себе си и сте зависим в една или друга степен от някого или нещо. Тогава, когато няколко малки препъни камъчета нарушават вашата ултимативност към света, в който живеете. Тогава, когато нещата не се случват на момента – ставам, отивам, правя – а има известно протягане във времето. Тогава, когато има голямо или по-голямо разстояние (и физическо и времево) между възнамеряването и резултата. В наша власт тогава е само манипулирането на намерението(за да опънем конеца точно там, където искаме) – тоест, в наша власт тогава е Акта на Възнамеряване.

Да се попитаме какво точно желаем, да си представим, да визуализираме, да възнамерим. Няма как обаче да видим с очите си или да почувстаме с тялото си резултата (на момента), защото нямаме пряк физически контакт с другият край на конеца. Намерението обаче Има пряк контакт. Та нали то е самият конец.

Възнамеряването, намерението, имат абсолютно същата сила, както и в случая с хляба и маслото. Те имат еднаква сила - винаги и навсякъде.

Но в случая с храненето или купуването на вестника разстоянието ( и физическото и времевото) е много малко и ние имаме сигурността, че ръководим пряко целият театър. По тази причина – в смисъл, че ние знаем, че няма пречки - ултимативността ни е тотална. Дали обаче залагаме същата ултимативност в случаите, в които „си мислим” или избираме да мислим, че има някакви пречки за буквалността на изпълнението? Нека видим.

Ще ви дам пак един пресен пример от нашето ежедневие. В случая е с мен.

Ще се постарая да детайлизирам малките отсенки, които всъщност са важните и в зависимост от развитието на нашето намерение се превръщат (буквално на на момента) в препъни-камъчета или пък в жалони за желаното от нас протичане на нещата.

Отговорих на едно запитване, изпращайки проект по имейл. Работих по него (общо) около ден и осъзнах, че първоначалната ми реакция по време на предварителният разговор – „Няма проблем, даже и варианти ще ви изпратя” – е била прибързана. Въпреки това, бях удовлетворен от крайният резултат(временен, защото би могло да стане още по добре) и реших да отговоря на запитването. Дотук добре, всичко е наред, аз съм спокоен, бавих се няколко дена – но то си беше само за да си придам малко тежест(признавам, но пък от друга страна имах нужда от малко време, за да отлежи идеята в главата ми и да има по-добро развитие)въпреки, че според очакванията на клиента трябваше да се забавя повече от седмица. Но вътрешното усещане ми каза, че за момента не мога да подобря повече проекта и реших да го изпратя, за да може съзнанието ми да остане свободно за работата, която имам у дома.

Дотук бях ясен и спокоен. Намерението ми седеше непоклатимо закрепено. Сигурността ми, че „дърпам конците” на целият случай беше непоклатима

Неприбързано, спокойно – това има значение, като ще разберете по нататък – сякаш отивам да си намажа филията с масло (това е вътрешното ми усешане в момента на изпращането), сядам, отварям пощата и започвам да пиша имейл. Намерението ми е чисто и ясно, защото по времето, докато работих над проекта се стараех да става все по-добър и настроението ми беше обърнато в посока подобряване. Виждайки, че се получава все по-добре, увереността ми нарастваше, а това спомагаше да хващам все по-верните Кръстопътища по посока на оптималното разрешение.

До момента обаче, мислех само за подобряването на проекта и тъй като то, подобряването, се случваше буквално в главата ми, сигурността, че контрола ми е тотален водеше до пълна ултимативност. В резултат, проекта се развиваше все по-добре и по-добре.

Самото писане на имейла обаче, насочи мислите ми към това, как ще бъде приет проекта. При самият въпрос „Как?” (изчезна ясното визуализиране на успешният за мен изход, а на негово място се появи неяснота и несигурност) се породиха в главата ми леки съмнения и несигурност в крайният резултат, който желаех. По този начин започнах да избирам разклонения на кръстопътя, които водеха към нежелано от мен развитие. Те от своя страна започнаха да пораждат леки чувства на дискомфорт в мен и в един момент взех да редактирам текста на имейла.

Спрях. Замислих се. Замислих се за коментираното в горният абзац.

Зачетох внимателно какво точно съм написал. Оказа се, че във изложеният по този начин текст съм заложил „капани”(фрази, изречения) които коментират евентуален отказ или нежелано от мен развитие. Предполагат неща, които не ме вълнуват даже. Видях как буквално аз сам съм си постлал стара, прокъсана черга, вместо удобен и красив , Нов килим. В момента на осъзнаването, започна да се разпада чувството на дискомфорт.

На практика, в момента на това осъзнаване, аз се върнах от нежеланото разклонение, което бях „хванал”. Разклонението, което беше:

Нежелано от мен

Пълно с несигурност

Носещо ми негативни усещания

Пълна липса на комфорт

Внушаващо ми следващи нежелани развития на ситуацията

Никаква, ама Никаква ултимативност – само хлъзгавост под краката

Редактирах текста на имейла. Всяка фраза и изречение сочеха безпрекословно желаното от мен развитие. Та дори и да не го бях изразил перфектно в текстова форма, самото ми Намерение вече беше Ултиматум.

Резултата беше, че моментално изчезнаха изброените по-горе негативни усещания, Замениха ги комфорт и сигурност.

Изпратих имейла с удоволствие. Изпратих го обаче от разклонението, което ме водеше по прекият път към целта ми.

Какво се случи?

Докато пишех проекта си, Намерението ми бе забито пряко в целта.

По време на съмненията и колебанията ми, Намерението бе издърпано от целта и бе запокитено (от самият мен) в места, които даже не знаех как изглеждат, но чувствах, че не ми харесват. За момент бях прескочил на разклонение, което води в „нищото”

Благодарение на тези интуитивни усещания, се спрях, осъзнах какво съм направил току що и се върнах отново на един от пътищата, които ме водят към целта.

И най-важното! Няма абсолютно никакво значение какъв ще е отговора на имейла(още не съм получил такъв). Целта ми ще бъде изпълнена, тъй като аз „хванах”, избрах пътя към желаното от мен.

По един или друг начин – едва ли има значение кой точно – желанието ми ще се изпълни!

Аз съм казал какво искам. Няма да му преча да се случи.

За Вкопчването в Точно определен начин следва............