Днес писмо ще ти напиша,

А колко време мина, мамо,

от злия февруарски понеделник,

преди тринайсет зли години?

Как рязко и внезапно завъртя се

животът ни, как бясно промени се,

и ден – във нощ,и – делник – в празник-

в едно се сляха всички.

Коварен беше този сюрприз,

приготвен от Съдбата ,

потропала на твоя праг …

В един тъй мразовит ,

сивеещ зимен ден,

най –безцеремонно тя реши

да те оттегли-хей така! –

от нас, които те обичаме…

………..

Но… дадена ти бе отсрочка.

За следващите -колко ли? –години?

И ние поехме своя тежък кръст,

на грижа и любов…

Да преосмислим дните ,

просто не остана време

когато, потопени в болка,

не забелязвахме децата

как растяха и растяха …

Прекрасните ти внучки,мила мамо,

тръгнаха по свояпът.

Без твоята нежна топлина

да ги обгърне и успокои….

И, кой ще им разкрие

с любов най-нелицемерна,

за мерената реч ,например,

какво е най- потребно? -

Как правилно да пишат,

и израз да намират

на всяко светло чувство,

в сърцето що извира?…

Ти, цял живот с усмивка

светлина духовна беше

на твоите ученици,

Вапцаров, Ботев,Яворов

не поети - мъченици

бяха, а огнени послания

към човешкото съзнание…

Писмо ти пиша,мамо,

след толкова години.

И, с свещ, блещукаща в ръката,

прекланям се пред твоя образ …

И …прости ми!