Старият чероки и неговата внучка бяха седнали пред колибата и си говореха. Недалеч от тях, на поляната се гонеха и играеха два вълка. Единият бял, а другият - черен. Бяха едри, здрави и добре охранени. Вождът ги беше опитомил още от малки и те му служеха вярно, като кучета-пазачи.

Откакто се помнеше внучката, тези два вълка постоянно се бореха един с друг. Тя винаги се беше чудила, защо са им нужни и двата. Според нея, само единият беше достатъчен, за да охранява малката им колиба. А и смяташе, че изборът на цветовете им също не е случаен. Реши накрая да попита дядо си за причината. А старият чероки й отвърна с усмивка:

- За мен те са два символа, детето ми...

- Символ на какво, дядо? - оживи се любопитството на момичето.

- Символ на Доброто и Злото. Също като тези два вълка, Доброто и Злото постоянно воюват вътре в нас. Те живеят в душите ни и непрекъснато се борят за надмощие едно над друго. И докато гледам съперничеството на белия и черния вълк, аз винаги си мисля за тази вътрешна борба. Затова никога не се разделям с тях...

Докато попиваше думите на дядо си, внучката се замисли. Щом има битка, трябва накрая да има и побетител! И отново попита:

- А според теб, кой от тях ще спечели тази борба?

Старият вожд отново се усмихна и отмести погледа си от вълците върху момичето. Очите му се изпълниха с обич, а в гласа му се усети мъдростта на годините:

- Кой ли? Ще победи онзи, когото аз нахраня повече...