Думовник
Entry posted by Виктор ·
1076 прегледа
ПРИКАЗНИЦА
НАЧАЛО НА ПЪРВИ СВИТЪК
ГОРСКИТЕ ЖИТЕЛИ
Една съчка изпука и козлето Хлъц се сепна от обзелата го дрямка. Огънят хвърляше мека светлина наоколо, а от нея се образуваха игриви сенки. Всяка вечер семейство Кози - така се казваха - сядаше около огъня и най-старшия – Татко-Брадатко четеше историите от Книгата на Съкровеното.
Тази нощ беше вълшебна! Въздухът пропит с аромат на билки и треви, вдъхваше наслада, тук-там в тъмата проблясваха светулки, а из дърветата се носеха звуци на нощните птици, в тревата скрибуцаха щурци, на небето имаше безброй звезди, а Луната спокойно се рееше сред тях.
Козлето Хлъц беше щастливо! Семейството му също. Те бяха Горски жители. Сутрин рано преди изгрева на Слънцето, Мама-Козана – така се казваше - ставаше да приготви закуската. Татко-Брадатко се пробуждаше след нея, сядаше на масата хапваше, пиеше топъл чай и тръгваше на работа. Той помагаше като отчетник в семейната библиотека на бухала съсед Алабак - това му беше името. В знак на благодарност за предания труд бухала подари на семейство Кози - Книгата на Съкровеното.
- Вземи я Татко-Брадатко – му беше казал един ден бухала съсед Алабак – така и не успях да я разчета, може на теб да ти се отдаде. Тази книга ми е наследство от незнайни времена. Предците ми казвха, че е писана от Човеците-Легенди.
Оттогава всяка вечер Татко-Брадатко четеше откъси от протритата книга в уюта на семейната обстановка. Но много често козлето Хлъц забелязваше, че баща му някак разсеяно гледа в жълтите страници.
След като изпратеше Татко-Брадатко да се труди, Мама-Козана сядаше на закуска с двете си дечица: козлето Хлъц и Сестричка-Козичка - така се казваха.
Сестричка-Козичка се роди четири години преди братчето си Хлъц и като кака много се грижеше за него.
След приключване на сутрешните домашни занимания, Мама-Козана отиваше в гората. Там събираше съчки, горски плодове, коренчета от ядливи растения, билков чай и други вкуснотии за малките палавници.
Козлето Хлъц притежаваше един верен приятел – Мечето-Момчето - така се казваше. То беше родом от семейство Мечокови от близката дъбова гора. Баща му Цанко-Мецанко работеше като горски паж при кмета. Мама-Мецана имаше домашни ангажименти.
Хлъц ходеше почти всеки ден у Мечокови. Мама-Мецана го гощаваше със сладко от боровинки или боров мед. Беше много приятно!
Като сплотена дружина Мечето-Момчето и козлето Хлъц всеки ден бродеха из близките шубраци и играеха на стражари и апаши.
Вечер, след като се наиграеше до насита, козлето се прибираше у дома гладно и изморено, но с видно удовулетворение.
Цялото семейство сядаше около софрата и хапваха прясно набрана тревичка, коренчета или супица от жълъди. И както обикновено Татко-Брадатко събираше около огнището семейството, почесваше многозначително с копито дългата си брада, взираше се в Книгата на Съкровеното и ...
Те бяха щастливи!
Но един ден Сестричка-Козичка изчезна. На козлето Хлъц така и не му обясниха къде е кака му. Занизаха се тъжни дни. На въпросите „Къде е кака Сестричка- Козичка” Мама-Козана му отговаряше с мълчание и наведена глава. Но веднъж таткото на Хлъц го извика насаме и му каза:
- Виж сине, сестра ти я прибра Домакина. При всеки Горски жител рано или късно идва този Домакин, а той като представляващ Гората има правото да ни приютява за нея. Това е което зная, а какво става след това го пише в Книгата на Човеците-Легенди, затова чедо, трябва да придобиеш уменията на Сиромах-Проникновение за да се обозначиш в нея.
- Но тате, какви са тези умения и що за книга е това? – попита с широко отворени от почуда очи Хлъц.
- Сине, откакто се помня сред Горските жители се носи мълвата за значението на уменията и обозначението с написаното в книгата на бухала съсед Алабак и затова, отиди в Центъра на гората в него имало поляна, а в нея стои Явната-Тайна и може би ще проникнеш в знанието за Гората и представляващия я Домакин.
- А откъде знаеш за Центъра, Явната-Тайна, Домакина и Гората?
- Всички Горски жители са чували за тях, но никой не ги познава. От уста на уста се предава неразбираемите от мен думи, че Гората е витален самобитен Принцип, а Домакина обслужващата му Изява – каза замислено Татко-Брадатко.
И така една ранна утрин козлето Хлъц нарами торбичката, приготвена от Мама-Козана, сбогува се с родителите си и пое към невидимия Център. Преди това смяташе да попита своя верен приятел Мечето-Момчето дали ще го придружи до непознатото. Нямаше намерение да се бави дълго.
След като изслуша Хлъц, Цанко-Мецанко поклати рошавата си глава и каза:
- Е козле това е отговорно задание и сам не ще се справиш. Отидете с Мечето- Момчето, може да успеете.
Мечето-Момчето много се зарадва, подскочи тромаво на задни лапи, прегърна приятеля си и двамата поеха да открият Центъра и прилежащата му Явна-Тайна.
ПЪТЯТ
Козлето Хлъц се събуди внезапно. Нещо прошумоля край него. Слънцето все още не се беше показало над гората. Тъй като се чувстваше изморен, се отпусна на меката трева и като се замисли осъзна, че не помни колко дълго с Мечето-Момчето бродеха из гората. По пътя си бяха срещнали доста горски жители, но всеки един от тях не знаеше що е Явната-Тайна, Домакина подсигуряващ Гората и Центъра в поляната, но все пак бяха чували за тях.
Зайко-Самознайко им разви нечувана теория. Бръмбара-Бегач бе запален землемер и им се почуди на заниманието „Губите си времето” обезкуражи ги той. Елен-Познавача бе сигурен, че Центъра на гората с поляната е в частното му имение, а миналата нощ една летяща мишка ги сметна за безумци.
Всичко това натъжаваше Хлъц, но нещо вътрешно и непознато не му даваше покой да се отказва от търсенето. Мечето-Момчето вървеше с него и се наслаждаваше на красивите горски пейзажи.
СРЕЩАТА
Първите утринни лъчи погалиха муцунката на козлето и то реши, че е време за ставане. В устата почувства горчивина и реши да пийне в близкото ручейче малко водица. Стана и бавно се заклатушка към него. Надвеси се и отпи няколко глътки, а от водата го наблюдаваха две сънени очи на стар козел. Хлъц се втрещи. Нима отражението от водата е негово? Нима бяха изминали толкова много години? А къде е изгубеното му детство, мама, татко и сестричката?
Тези мисли го развълнуваха и той тихо заплака. Сърцето му, свито от мъка, сякаш беше спряло да тупти. В отчаянието си толкова силно започна да хлипа, че събуди приятеля мече. Мечето-Момчето застана до него и заговори:
- Приятелю какво си мислихме, а какво стана. Дали не се загубихме в нашето търсене? Не беше ли по-добре да си стоим в къщи?
- Братко не знам, но снощи в сумрака по пътя насам, оттатък онзи хълм, минахме покрай един стар дъб, а той сякаш ми каза нещо, но умората ми беше голяма, та не го разбрах. В мен има нещо което ме кара постоянно да търся и не бих спрял сега – каза Хлъц и погледна към Мечето.
- Аз също не се отказвам, защото гората е красива и ми е приятно да й се наслаждавам.
Двама приятели поеха по обратния път към тайнствения дъб. Не мина много време и навлязоха в една малка поляна, в чийто център стоеше вековно дърво. Хлъц застана под него в очакване да се случи нещо забравено.
Тогава чу:
- Ти отново си тук!
- Какво си ти? Аз не те познавам! – учуди се козлето.
- Аз съм Дъб-Явление.
След известно време на тихо съзерцание Хлъц видя, че от корените на Дъб-Явлението се стелеха следи от пресъхнал поток и щом погледна към него малкото корито започна да се пълни със златиста вода. Потокът се състоеше от дванайсет свързани квадрата, а в центърът стояха различни по форма островчета.
Всичко това на Хлъц му изглеждаше нереално, като на сън. Без да вдига глава попита Дъб-Явлението.
- Що за необикновен извор! Не съм ли го чувал някога?
- Той е Извор-Знамението Сисонг не винаги е тук и не всеки желае да пие и живее в него – отговори дъба.
Козлето Хлъц разпозна, че квадратите представляват букви. То пожела да вникне в съдържанието им. Трескаво зарови в торбичката и извади забравената Книга на Съкровеното, разлисти я, но разочарованието му беше толкова голямо, че изстена на глас. Страниците бяха празни. Що за книга е това? Какво четеше Татко- Брадатко всяка вечер?
- Чедо – намеси се Дъб-Явлението – за да разбереш какво пише в древната книга слей се с Извор-Знамението Сисонг.
Хлъц не вярваше, че му се случва всичко това, но бавно се наведе над потока и отпи три глътки. В устата не почувства нищо, но сърцето му сякаш заби по-бързо. В следващият миг страниците на Книгата на Съкровеното се изпълниха с букви, подобни на тези от извора.
- Каква е тази писменост Дъб-Явление? – запита Хлъц.
- Тя е Словесна Пантомима.
- А какъв е смисълът от изявеното чрез дванайсетте йероглифа?
- И в тях синко е втъкано името на Неизразимото, произнесено само веднъж в мига на сътворението, този миг никога не е съществувал, винаги е сега и ще бъде така и занапред. Името е изживяно единствено от Абсолвентите на Съществуванието.
Хлъц не чувстваше тялото си. В съзнанието му звучеше музика от камбанен звън. В такава радост Сиромах-Проникновението погледна към отсрещния бряг на Извор-Знамението Сисонг, а оттам облято в светлина отстояваше Сребърно Същество.
- Какво си ти? – попита Сиромах-Знамението.
- Аз съм Човек-Легенда, Пазачът на Входа – прозвуча от устата на Съществото.
Сиромах-Проникновението не чу звуци от произнесеното, но разбра, че Човек-Легендата общува като придава чувства.
Красотата на Сребърното Същество зашемети обозначения Сиромах-Проникновение и той заплака като задълго. От очите се лееха сребърни сълзи и то по никакъв начин не можеше да ги възпре.
Колко дълго плака не разбра, но губейки се във времето Сиромах-Проникновението се вторачи през сълзи в очите на Човек-Легендата - Пазачът на Входа. От тях струеше светлина.
Тогава то съзря в себе си древна неутолена жажда и се надвеси за да я потуши от Извор-Знамението Сисонг. За негова изненада, от водата го наблюдаваше отражение подобно на Човек-Легендата. То инстинктивно се отдръпна. Отражението направи същото. Тази игра продължи известно безвремие и като в магия Сиромах-Проникновението разпозна в отражението на Извор-Знамението собствената си индивидуалност. То не беше козел, а Сребърно Същество - Човек-Легенда.
Сиромах-Проникновението прелисти с копитце Книгата на Съкровеното подарена на Татко-Брадатко от бухала съсед Алабак и започна да се обозначава в квадратните букви чрез Словесна Пантомима.
ИЗБОРЪТ
Регистрирайки безналичност от виталния самобитно-автономен Принцип изграждащ Гората, в която съществуваха Горските жители, прибирани от Домакина за нейната поддръжка, Сиромах-Проникновението се въздигна пред представилото се човешко Изображение, в очакване да се влее към неговите чувства.
От Пазачът на Входа възникна следното изявление:
- В предстоящото безвремие ти си Сиромах-Проникновение и имаш две възможности. Първата – Мисия-Избавление Benedictio – с която оставаш като Явление в Гората за да запознаваш чрез Словесна Пантомима горските жители за това което видя, това което чу и това което си. С този избор придобиваш първите седем Природи от буквите на Извор-Знамението.
При споменаване на първият избор откъм Дъб-Явлението се чу дълбок стон.
- Втората възможност - Изход-Утешени Consolamentum – с който припознаеш деветте Аспекти-Йероглифа, които са първоначалните структурни Идеи от твоята същност, чрез което се обозначаваш с това което съм, а си бил и ти - Човек-Легенда, Сребърното Същество, част от Първоначалната Реализация на Непроизносимата Тайна.
Сред възникналата тишина Сиромах-Проникновението въстана и рече:
- Аз искам да съм ................ !
( чувства )
ПРОЛОГ
Над гората се стелеше сянката на залязващото Слънце. Птиците се гушеха сред клоните на дърветата готвейки се за сън. Щурците подгряваха за нощната си серенада. Мечето-Момчето държеше безжизнената глава на приятеля си. Цял ден козлето Хлъц бълнуваше, мяташе се насам-натам и говореше неразбрано. И ето сега всичко приключи... Домакинът го прибра.
Мечето едва стана, остави бездиханното телце на Хлъц, закри с лапички кръглите си очички и зарида. Не му оставаше нищо друго освен да се прибере у дома. А имаше ли някой там? Все едно. Той се обърна към пътеката и тъкмо да направи крачка, забеляза пред него една сребърна сълза да виси във въздуха. Капката леко се откачи от точката си на присъствие и бавно пое към земята. При допира си с един камък, Мечето-Момчето сякаш чу:
- Мамо ... татко ... сестричке ...
Момчето се наведе колебливо и взе насълзеното камъче, което под въздействието на залязващото Слънце придоби оранжев оттенък. Пречупвайки се през кристалната течността, светлината оформи надпис съставен от пет кратки изречения. Горският жител прочете написаното, но не разбра смисъла вложен в него.
НАЧАЛО НА ВТОРИ СВИТЪК
ВАЯТЕЛИТЕ
Преди сбогуването си с Пазача на Входа, Сиромах-Проникновението се потопи в напътстващите Му чувства. От това сливане на аурите в него не останаха спомени, а отпечатъци, които щяха да му служат като направления за предстоящите проникновения. Сребърното Същество придаде, че му предстоят срещи с Ваятелите – изявите на петте Йероглифа, живата реалност на физиологичната действителност, основите на настоящата му сърце-видност.
Различни спомени свързани с гората, семейството му и Мечето-Момчето възникваха в главата му, докато изведнъж се оказа в сива необятност – без небе, а само твърд. Земята гъмжеше от взаимно преплетени пътеки, които предположи той са - демонстрации на възможни решения, или следи от функционирането на мисловни сили. Като се вгледа по-внимателно забеляза, че по нишките пъплеха безброй същества. От тях имаше такива с чудати форми и дрехи, но не откри познатите му горски жители. За негова почуда те бяха прозрачни и притежаваха индивидуално лъчение. Проникновението направи няколко движения за да спре едно от живот-формите. Съществото имаше оранжев ореол, обгърнал едва видимо тяло. В ореола кръжаха хиляди светещи точки, а сякаш във всяка една от тях жужеше историята на Оранжевия.
Сиромаха го попита:
- Човече, каква е тази местност? Какви са тези твари и на къде са се запътили?
Оранжевият погледна към него. Очите му грееха като звезди, а из от тях бликаха мечти. Чрез учудена мимика на лицето той отвърна:
- Ти си в ангажимент-пространството - продукт на мисълта, а аз и другите сме видения, творчество на пилигримите. Пътищата са много и всеки търси едната Истина. Хм, а да ти призная такъв като тебе не съм срещал. Що за проява си и как може да не знаеш къде си? - след този въпрос, лицето му застина под 45 градуса, а веждите над бляскавите му очи придобиха форми на сърп.
- Преди да премина отвъд, бях горски жител, в Центъра на гората срещнах Дъб-Явление и пих от извора на Знанието, след което се обозначих в Книгата на Съкровеното и ми се яви Пазача на Входа, който ми разкри, че след всички тези вътрешни явления съм в процес на преображение, водещо в Катедралата на Човеците-Легенди, но засега съм една потенция за този Дом, който е самата вечност. Според теб, не е ли това истина?
- Имаш развинтено въображение, а това за което говориш е твой индивидуален свят. Не съм изживявал подобни съждения ...
- А какво имаш предвид като каза, че не си срещал подобен като мен? – зачуди се Проникновението.
- Имаш тяло! Забележително постижение, но сега прощавай време е да продължа по предначертаният от моята книга път.
Оранжевият се обърна и бързо се изгуби в кълбото от творения.
Сиромах-Проникновението се заоглежда наоколо – не знаеше на къде да поеме. Мрежата от възможности му изглеждаше илюзия. След като се вглъби в себе си усети посоката в която бива да се потопи, в този момент можеше да я определи като – вътрешна тишина.
И така, вниквайки в покоя се оказа на едно осветено възвишение. Спря се за миг, понеже го стресна силуета на фигура обвита в тъмна осезаемост. Той не смееше да мръдне, предусещаше, че е на прага на важна среща. Силуета на Осезаемия излъчваше смазваща мощ. Без да очаква в съзнанието на Сиромаха прозвучаха чувствата на Ваятеля.
- И съм Автор-Репутация, в настоящето съм твърд. В мен почиват костите на мъртвите, в мен живеят подземните, на мен стъпват надземните, от мен плътта се сътвори и осъществих жертва-отношение, за да има: гора, земя, планети, слънца, галактики и вселени.
Аз бях Ваятел, сега съм Репутация.
След известна пауза Ваятеля се приближи към Проникновението и неусетно се вглъби в него.
Чрез този акт на жертва-отношение, осъществен чрез Осезаемия, Сиромах-Проникновението осъзна своята телеснос и липсата на обособеност в Универсалната Действителност . Той погледна в дланта на дясната си ръка - в нея Ваятеля беше положил плоско кехлибар-камъче. Проникновението го обърна хоризонтално и констатира надпис с златни квадратни букви подобни на тези от извора Сисонг. Чрез Словесна Пантомима, изразеното се охарактеризира така:
„Член на Изначалната Субстанционална Обективност, неръкотворната част от ордена на Първородните Деца на Абсолюта.”
Докато изживяваше обозначението с инкрустирания кехлибар, той забеляза, че вече е различен. Някаква непозната воля стоеше в него. Тази новопоявила се сила, циркулираше в гръдния кош синхронично с мисълта и чрез нея мигновено съумяваше да игнорира негативни мисли, и асоциации, които преди това го тормозеха често. С тази придобивка Сиромаха по-концентрирано и ясно навлезе в състоянието на вътрешна тишина - всъщност пътят извън нея беше болезнен и добре познат от живота му в гората в тленната му изява, като горски жител.
Използвайки волята, той насочи посоката на движение на съзнанието си навътре в осветения хълм в центъра на твърдта. Потапянето неочаквано премина в пълноводна река без брегове, дъно и небе над повърхността. Течението беше плавно и спокойно, то тихо го понесе в посока осветена от незрим източник. Светлината постепенно се усилваше, но оглеждайки се наоколо Проникновението идентифицира плуващи водни създания с преливащи се едно в друго тела. Всяко едно от тях притежаваше червен ореол с различна наситеност и индивидуален нюанс. В един момент след като го забелязаха, те любезно го наобиколиха.
Едно от червените го попита:
- Аз съм Жмурик, а вашето название що е?
Като го поразгледа по-отблизо, Проникновението установи, че съществото има две очи и трето между тях, но леко по високо в центъра и в действителност, като че ли водният го наблюдаваше с третото. То беше по-голямо и синьо като езеро, а зеницата приличаше на луна. Миглите над него бяха дълги, черни и извити под формата на дъга. Силуета на червеното напомняше човешки, но по-издължен и изтънък, а под напора на движещата се вода - ефирно се вееше като флаг.
- Аз съм Сиромах-Проникновение, а нямам име, но съм в наличност към придобиването му. Идвам от гората – обиталището на семейството ми и горските жители. Те са в неведение за същината на природната си жизненост, с което се самообвързват към граничната дуалност.
Но каква е тази река и светлина? Вие живеете ли тук?
- Ние сме в Лоното на живата Вода, ако продължиш по-напред ще те оценяват в Океана – Тялото на Живителния. Но там е плътно, а и недостъпно за нашата същественост. Не мисля, че ще оцелееш в ядрото Му. Ние спряхме тук за да подберем усилия, но липсва ни решение. Като гледам те... ще продължиш. Ние сме структурните единици от задругата на Червените Кръвни Тела.
Предупредителните знаци на представителя на задругата озадачиха Сиромаха, но те го стимулираха да продължи в настоящето.
Той си спомни театралните постановки в гората, които със семейство си често посещаваха, но това което му се случваше беше извънредно вълнуващо. Проникновението помаха за сбогом на тези приятели и продължи да се носи по течението, като забеляза, че то ставаше по-интензивно. Светлината придоби бляскавост и интензитет, а присъствието на Червените Кръвни Тела оредяваше, а в дадено време съвсем изчезна. Налягането в тялото на Живителния се усили до такава степен, че течността проникваше във всяка фибра на съзнанието му, а в един момент Сиромаха загуби представа за себе си, за това – къде е; кой е и от къде идва. В интонация на безпаметност пред очите му се роди бележка с йероглифи. Тя заговори:
- Там където ще се озовеш не ще да победиш!
В пустотата на дематериализираща сетивност Живителния Ваятел заходотайства:
- И съм Автор-Репутация, необятността ми е вода. В мен се радват подводните, от мен пият подземните, надземните и летящите, в мен е положена субективността на живота и смъртта, над мен се рееше Огнедишащият преди Сътворението и осъществих жертва-отношение за да има Възникване. Аз бях Ваятел, сега съм Репутация.
Сиромах-Проникновението загуби идентичност. В надира на субективно наблюдение, се зареяха картини от древното му минало: в началото на Възникването – неговото и на настоящата Универсалност.
Рисунъкът се установи назад в мигът на преминаването му отвъд. Приятелят му верен – Мече, се наведе и взе оранжевеещото от слънчевите лъчи камъче, омокрено от последната сълзица пролята от козлето след прозрението му за Явната Тайна, Гората, Домакина и положението, в което се намираха семейство му. Тогава в този краен присъствен момент в земена плът, той засвидетелства непоносимата истина, която нямаше как да прозвучи в сферата на съществуване на горските жители, но от допира на капката в земята отекна във въздуха: „Майко, татко, сестричке ...”.
По неведом начин един спомен на Хлъц се изографиса в минерала, който Мечето-Момчето държеше в лапичка. Този спомен беше молитва от минали съществувания на козлето, които започнаха да се калиграфират удивително реално. Мисълта-молитва се състоеше от пет кратки изречения непонятни за Мечето, но болезнени за Хлъц. Тя прониза съществото му чрез звуците:
„Учителю Гаутама Буда! Ти знаеш защо бях тук! А пътят е различен! И бях слаб! Прости ми!”
И проникна в Тибет на местност пълна с хора и охърбавели животни. Навред щъкаха опърпани деца и човеци със смирени маски на лицата и дръпнати очи, в които стенеха копнежи за освобождение. Хлъц беше там сред тази смрад и печална сиромашия. Сградите бяха олющени - пред срутване. От един прозорец надничаше тъжната физиономия на жена с набръчкано от страдания лице. Като забеляза, че я гледа тя опря двете си длани една в друга и започна да се моли сякаш не за нея, но за него. Този изсушен от тегоби народ беше неговият, братята и сестрите му – народът без родина и материално бъдеще. Наоколо пространството беше изпълнено с планини и снежни върхове, липсваше растителност, но излъчващата се от безкрая красота беше омайна и неизразимо красива. Птиците се рееха волно в кристално чистото небе, от което бликаха лъчите на слънчевият глобус . Погледът му премина в манастир, към който цялото окаяно множество целеше да влезе. Чувствеността подсказваше, че е празник. Хората се нижеха в редица, а един мъж в оранжева роба и странна извита нагоре шапка минаваше, и обръсваше с благоухание главите на молещите се за милост люде. Той шепнеше под нос мелодични мантри за изцеление и освещение, и като в миг Хлъц идентифицира себе си в тялото на мъжа-лама.
От всепроникващата мъка Водата – Тялото на Живителния, в което се случваше всичко това изкристализира в кръв: кръвта на Хлъц, хронологическият аспект на миналото, помнено и движено от задругата на Червените Кръвни Тела.
Третото око на Жмурик го галеше съкрушено и със съчувствени вибрации пееше:
- Помниш ли, помниш ли ...?
Картината от живота му в Тибет, плавно се сля с ведрото настроение на мургаво малко дете, което се смееше и радостно подскачаше между няколко тревопасни добичета. То ги галеше нежно и разпалено обясняваше нещо на трима негови приятели насядали на земята около него. Атмосферата беше ведра и оптимистична, от очите на обяснаващото бликаше щастие. В изживяването от време, на време се намесваха по-възрасни хора, които обгрижваха с внимание малчуганите. Ненадейно едно от трите момчета залиня, стана прозрачно и изчезна. Близките на децата започнаха да се вайкат и викат за помощ, но то умря изненадващо бързо. Самоосъзнаването на Сиромаха помрачня и осакатя от това възпоменаване на миналото. У него се надигна забравен страх, който овъгляваше и съзнанието на мургавото момченце. Те сякаш бяха една и съща душа. По възрастните хора, започнаха един-подир друг тъжно да замират, докато детето остана само.
В очите на Хлъц бликнаха сълзи, а сърцето му започна да се къса от мъка. Забравените хора - тези, които го обичаха, умираха, а той като че ли не за първи път оставаше сам. Страхът вкочени спомените на Проникновението, но той продължаваше да ридае по невъзможното щастие.
Това състояние продължи незнайно дълго...
Жмурик се появи пред очите му. Тялото му беше се смалило и бавно утихваше. Сиромахът разтвори дланта на ръката си, а приятелят му от задругата плавно се приземи върху нея. Той сякаш беше уморен и тъжен. Черните му извити под дъга мигли почти закриваха подобната на луна зеница. Тялото, оприличено на флаг престана да се вее и започна да се топи в положената длан. Последната частица от Жмурик – третото око, за сбогом топло светеше:
- Помниш ли, помниш ли ...?
Сиромах-Проникновението се взря в глъбината на дланта, в която плуваше хиромански коментар:
„Монах в мемориала на сломените кръвни насочености, инициирана част от ордена на дванайсеторните Синове и Дъщери на Трансцедента.”
МЕЧТАТА
След срещата с Живителния, Козлето Хлъц премина в необятното междузвездно пространство. Намираше се близо до планета сияеща в светлосин ореол, а близо до нея, гравитираше огромна луна. Той отвърна взор от тях и се съсредоточи в далечния Космос. Размишлявайки върху новото си местоположение, пожела да изживее близостта на една едва блещукаща светлина - и така, неусетно се оказа близо до нея. Размерът на звездата се беше стотици пъти по-голям от слънцето на синята планета, но около нея не възприе да има сателитни планети. След като съзерцава извисно време тази самотна грамада от огън, той концентрира интуицията си към комета минаваща безшумно през далечна галактика. И в миг се присъедини в движещата се пламтяща скала. Тези пожелавания в един момент поомръзнаха на Сиромаха, тогава си спомни за мечтата на Козлето, легнало по гръб на поляната пред вкъщи, наслаждаващо се на отблясъците на Млечният път, далечните звезди и невидими галактики, тайнствените черни дупки с падащите метеорити, и как само желаеше тогава да е сред тях, в този далечено-необятен космос, но сега, след като му се сбъдна тази мечта, а тя се оказа едно самотно занимание, той се почувства измамен. Мечтата е илюзия. Това прозрение го накара да вникне в случващото се около и в него. Изолирайки времето с придобитите умения на Проникновение, индивидуалността му проумя сензорната еволюция на материята, от чиято субективност се изграждаше Всемира. Планетите, слънчевите системи, галактиките и вакуума изпълващ космоса вкопчен във времето, изкристализираше в твърд диамант. Сякаш допира на творящата сила с този предел, от който се раждаше материята се парализираше. Всичко, което засвидетелстваше се оказа красиво, но обречено на вкаменяване. Това беше диамантена вселена, изящно красива и необятна. Светлината пробивайки си път през диамантените луни, в един момент уморено се свиваше и превръщаше в смарагди, рубини, кристали и сапфир. В тази бавна смърт замираше и мечтата на горският жител - малкото Козлето легнало по гръб в ноща на поляната пред дома. Мечтата изкиристализира в твърд студен и красив минерал. Той летеше самотен между звездите със своята загубена мечта. Навред запечатени в смарагдите, кристалите, сапфирите и рубините, от които се изграждаха планетите и звездния прах - различаваше очите на милиарди същества, те бяха застинали в твърдотата на минералите, и вглеждайки се в зениците им, разчиташе животите , тяхната мъка, загуба на близки, роднини и любови.
И така обрулен и без мечта, Проникновението с вряза на повърхността на луната гравитираща около кристалната синя планета. На един хребет, той различи силуетите на дванайсет приседнали фигури с размерите на планини. Те стояха застинали, а лицата им гледаха в посока на недостижимите звездни системи. Козлето закръжа около гигантите с цел да привлече вниманието им, но те сякаш бяха вече не живи. Почти обезкуражен тъкмо да поеме в друга посока забеляза, че в лицето на единият от дванадесетте все още блещукаше живот. Хлъц се приближи до очите му в сравнение на които, той беше като прашинка. Те се фиксираха в него, а от устата на гиганта с мъка се процедиха неразбираеми звуци. Тъй като нищо не разбра от тях, Сиромаха притеснявайки се, че няма да бъде чут извика с все сила:
- Кои сте вие?
Очите на гиганта се оживиха и след дълга пауза проехтя триада от думи.
- Ние сме дванадесетте проявления на Горския зодиак, общността от зависимости, чрез които земните гадатели даваха предписания и характеристики на обектите числящи се към дванадесетте метафизични сфери, които са имуществото на Домакина – настойника на Гората.
Козлето не чуваше това създание да диша, но сякаш след време достатъчно за един дъх, той продължи:
- Ние сме тук за да служим и направляваме твоите роднини, но плана се обърка, вероятно, защото изгубихме връзката със Светлината на тринадесетата Звезда - Сина на Пустотата, помещението от което се е породило братството на Свободните зидари. Баща ни ни нарече Съзерцателите, а за вас бяхме носители на информация за горското бъдеще, но може би си забелязал, че то е към края си. Единадесетте ми братя от зодиака, окончателно се материализираха, аз съм последния, но краят наближава и искам да ти кажа нещо много важно.
Съзерцателят отново спря да говори сякаш за да си поеме дъх, но нищо не последва. Хлъц се подразни, че ще изпусне крайната заръка на последния жив зодиакален символ и се приближи още по-близо до зениците му, а те зееха като тъмни черни дупки срещу него. Монаха се взираше в чернилката, но в нея нямаше и капка признак на живот. Той нямаше намерение току-така да си тръгне, все се надяваше, че Съзерцателя, ще събере сили за да му каже най-важното, но напразно.
След като чака доста време и започна да губи надежда, лунната повърхност, на която бяха приседнали Зодиаците се разтресе, прозвуча силен грохот, Козлето се отдръпна бързо от замръзналото туловище на Съзерцателя и вида как едната му ръка се прекърши от рамото и полетя към повърхността. Той се учуди, защото тя се разпръсна на безброй отломъци, а се състоеше от гранит - как така се счупи не проумя, но частите се подредиха в права линия и сякаш образуваха букви.
Сиромаха се издигна по-високо за да разчете последното послание на Съзерцателя, члена на общността на Горския зодиак. Светлината едва достигаше до буквите, но по техните сенки Хлъц разчете следното:
„Измъкнеш ли се от тук не се връщай.”
Това обръщение го замая. От него сърцевидността му се промени и пробуди. Тази новост зароди в индивидуалността му една нова мечта, вероятно, защото старата умря. Мечтата му се стори странна, но пък си беше негова. Размисли, че не би я споделил със семейството си, защото щеше да ги уплаши. Тя беше твърде необичайна и нестандартна.
Но нямаше много време трябваше да реши какво да прави.
Имаше две алтернативи. Първата – връщането му в Гората - равнозначно на доизкристализиране в субстанцията изграждаща диамантената вселена. Втората – да влезе в тунел с размерите на аурата му - той избра нея. Леко пристъпи в овалната червена дупка, която се състоеше от биологичен материал. Няколко идеи по-навътре стоеше врата, като клапа, през която едва успя да се промуши. Оказа се в просторно помещение., но след като влезе вътре се почувства изтощен. Приклекна на колене за да подбере сили. В тази поза постоя доста дълго време и чу в стаята да се носи ритмичен приглушен тътен, подобен на звук от тъпан. Заслуша се в отмереността и точността, с която вибрациите обливаха цялото му същество. В унеса на ритъма, той неволно вдигна възприятия. На две крачки от него стоеше изправен човек. Осанката му беше стройна, съсухрена със свежо и бодро излъчване. Лицето, скулесто с издължен елегантен нос, в основата си с дискретни ноздри, рунтави бели вежди, а под тях блещукаха две топли, малки, присвити очи. Бялата права коса се спускаше, като водопад до изящните му рамене, а брадата се виеше като бял облак до гърдите. Облеклото се състоеше от бяла широка роба стигаща до нозете. О ръцете му се виждаха само пръстите – дълги и фини, като клавиши на пиано.
Хлъц захласнато наблюдаваше ефирното бяло видение и неволно запита:
- Кой сте вие господине?
- Аз съм Учителя – сякаш очаквайки този въпрос отвърна той.
- Но кой учител?
5 Коментара
Recommended Comments