Eсенен Повей

Entry posted by Багира · Януари 17, 2010

1003 прегледа

Есенен повей

Разхождах се сред есенната гора. Чуваше се само лекото шумолене на падащите листа. Мекият им килим поемаше всички други звуци, оставаше само хрускането от стъпките ми. Не обичах да гледам голите клони на дърветата. Спрях се. Оставих пъстроцветния поток да се стича по мен, да докосне ръцете ми, да ми прошушне обещанието за великолепна пролетна премяна. Всеки лист беше със свой цвят, имаше своята нежност. Падаха бавно и можех да бъда погалена от всеки от тях. Събирах ласка по ласка.

Един от тях не беше пъстър. Беше ... бял.

Изписан! Със ситен, претенциозно красив почерк. Не можех да разбера дали е писал мъж, или жена. Всяка буква беше мъничка и отчетлива, като че създателят и се е любувал специално на нея, докато я е изписвал. Но бяха ситни и сбутанки.

Зачетох се.

“Непознати човече, моля те, прочети писмото ми, разбери и спаси каквото можеш!”

Помислих си: “Опа-а-а ... поредната щуротия, сигурно накрая ще трябва да се свържа с банковия агент на писача и ако внеса една сумичка, ще получа достъп до завещано баснословно наследство за благотворителни цели ... “ Все пак продължих.

“Това е историята на един затворник, за който няма вече надежда! Но нека писмото ми те предупреди и спаси поне теб! Остава ми само утехата да пиша, още и още, да предупреждавам хората, дано не им се случи това, което се случи с мен!

Един ден ми хрумна да си купя ново огледало. Гледах да е с по- специална форма, да е интересно да се оглеждаш в него. Работниците го поставиха си отидоха. Останах насаме с него и с удоволствие се огледах. Сякаш за първи път се виждах. Лицето ми сякаш бе по- бледо, очите - топли, меки ... Аз ли бях това? Срещу мен стоеше един много фин, красив, леко тъжен човек! На гърдите му проблясваше призрачно нещо ... Погледнах се - нямаше нищо на гърдите ми! Погледнах се в огледалото - тъмно, тайнствено, меко, на гърдите ми, като старинно бижу проблясваше... мъничка, изящна тъга! Погладих с ръце това, което не виждах на себе си, а отражението ми в огледалото внимателно погладитова, което ясно се виждаше на гърдите му. Тъгата проблясна някак призрачно и се отплати с едва доловим, приятен топъл импулс на ръцете ми... които не докосваха нищо. Гледах ту себе си, ту отражението. По себе си нищо не виждах. В огледалото - виждах. При всяко докосване тъгата се отплащаше на ръцете ми. Беше някак приятно да я галя ... Беше много красива тъга... Но беше време вече да излизам. Усмихнах се на отражението си, и то ми се усмихна. На гърдите му проблясваше тъгата. Имах среща с приятели. Беше много приятно. Разговаряхме оживено, за какво ли не, Някои се заглеждаха особено в мен. Искаха да се доближат до мен. Казваха, че тази тъга много ми отива, прави лицето ми одухотворено. Продължавах да не я виждам, но щом и те я вждаха ...

Прибрах се вкъщи. Първата ми работа беше да се огледам в огледалото. Тя беше станала още по-красива и сякаш беше станала по- голяма. Реших да я сваля от себе си, дано пък така успея да я видя. Сложих я на масата пред себе си. Сега вече наистина започнах да я виждам. Но тя беше толкова хубава, мека, топла, привлекателна ... Докосвах я, все повече и повече. Не можех да я оставя. Тя растеше. Завзе масата. започна да изпълва стаята. Не ме притесняваше, защото открих, че може да минавам през нея. но гледах да не се отдалечавам, защото в нея ми беше хубаво, топло и уютно. И ... тъжно. Тя растеше и растеше. Забравих да ям, но тя се грижеше за мен, не изпитвах глад. Само ми беше все по-тъжно, но и все по- хубаво. Тя изпълни целия ми дом. Понякога идваха приятели. Те вече не я виждаха, но я усещаха. Казваха, че им е особено приятно да са ми гости. Че им е много тъжно, и много, много красиво ... След тяхните посещения тя ставаше още по- голяма. Някои от тях ми казваха, че мога да изляза от нея. Че тя е една много голяма тъга. Но аз не исках да излизам. Когато те ставаха по- настойчиви, изпитвах нарастваща досада. Какви натрапници! Не стига, че ги пускам в дома си, ами посягат и на Тъгата ми!!! Прогоних ги. Един по един. Но и тези, които идваха все още, и заедно се радвахме на тъгата, започнаха да идват все по- рядко. И когато идваха, някак не можех да ги виждам ясно Не можех вече и да се доближавам до тях. Тъгата ставаше ... все по- плътна. Всяко мое движение я правеше все по ясна, осезаема, всяка мисъл я радвижваше, оживяваше и потокът на живота и преливаше към мен. Къпех се в него,обливах се в него, пиех от него. Тя ставаше все по- красива, всеки път откривах нови страни в нея. Не можех да и се наситя! Светът около мен ставаше все по- блед, прозрачен, неясен , нереален. Ставаше ми все по- тъжно. Не ми стигаше въздух. Ставаше ми и все по- тъмно. Не помагаха никакви светилници, никакви лампи. Сега вече се оказа и че не мога да изляза! Всяко излизане от тъгата ме изпълваше със страх, че мога да се откъсна от нея и ужас, че съм далеч от нея! Тъгата ми ме обграждаше отвсякъде, задушаваше ме, движенията ми ставаха все по вяли и по никакъв начин не можех да изляза от нея! Разбрах, че ми остава още малко.Загубих тази битка. Започнах да пиша писма.Пускам ги през прозореца, дано вятърът ги разнесе. Тях тъгата не спира, не зная защо. Ще ги пиша, докато имам сили. А ти, читателю, ако разказът ми те е докоснал, внимавай, пази се от такива тъги! Предай предупреждението ми и на всички около теб, дано някой чуе!”

Листата шумоляха все по- тихо. Не ми се тръгваше. Неволно протегнах ръка към гърдите си. Не, нямам тъга ... Прибрах се. Ами ако все пак ... Я да погледна в огледалото ... Ето лицето ми, отражението ми се усмихва ...лицето ми е сякаш малко по-бледо ... А, какво проблясва смътно на гърдите ми? Не, не, не! Няма да стане! Бързо завъртях огледалото. Гърбът му беше прашен. Избърсах го и потърсих някаква картинка да сложа там. Докопах някакъв стар календар. Имаше илюстрации от приказки. Сложих една - жар птица ли беше, феникс ли ... нямах време да разглеждам. Взех лопатата и градинската ножица и отидох в градината. Крайно време беше да се погрижа за розите си.