алхимия
Entry posted by парнар ·
577 прегледа
Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки , в полет
на влюбени думи.
Знам, ще съмне и този ми ден -
стара болка гори помежду ни…
От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После…после ще свърне. По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В този праг от преминали дни
колко още недели пристъпят…
Побелява навън този свят.
В жълто - сиво вали есента ми.
Скърцат бодро с пъртините сняг…
чужди думи. От мене те пазят.
А лицето ти , сгушено в мен,
(зад изтеклата зима в завоя)
в този студ, в този никакъв ден
тихо шепне :” отново съм твоя”…
2 Коментара
Recommended Comments