Наесен дните ми потичат бавно.

И косо някак преминават…

С оранжеви, протрити дрехи.

Надничат в старомодните пространства

очите им. С далечни пътища…

С лица от клони, мъх. И минало.

В ресниците на слънчогледа

наесен дните са роднини.

Пред прага вечер ме очакват.

И палят нощната камина

телата им, попили вятър…

Тогава някъде…у мене

един щурец такъв, окъсан…

събира недопети песни.

И с тях камината покръства.

Щурец, от лятото дотичал,

размеква восък. От мечтите.

И аз, забравил за крилете,

в безкрая падам.

На очите ти…