Потъвам в този хубав ден, където бавно

душата ти изпълва побелелите пространства.

Дъгата в мен покорно се прегъва.

Небето е олекнало. И странно…

Потъвам в този ничий ден,

зазидал стъпките на толкоз вечери.

В които съм изпращал сън. По теб.

И тиха есен . В пътищата време…

Отдавна не поглеждам настрани.

В забравен извор. И затрупан…

Душата си оставих. В други дни.

Тя скитница е в делника на други…

От тъжният му ромон съм смутен…

Потънали, петачетата светят.

Като лицата на луни.

В отминали далече детства…

А все по- тихо става…знам.

Тревата е порасла. До колене.

Небето ми – отекло…И в следа

душата на полето се въззема.

Очаква новите листа.

И дъжд очаква късата ми зима.

Един до друг. Далечни от света.

Живеят делниците в моето име…

Така - на крачка от снега.

В несигурния сипей на мечтите.

Забравих тази синева…

И в други стрехи тя се скита.

А колко смърт е вътре в мен…

От колко вяра - на обичал.

В неделя гара е светът.

И релсите му в тебе тичат…