Нощта е скъсан лист. Със бялото.

И падналите букви от минутите.

Зад топлината и – сънят

разражда късата река. На утрин.

Нощта е скъсаният лист.

От моето лице във тебе.

Очакване – да завали.

И този дъжд да е последен…

Да завали…да бъде нощ…

И всичко мое в теб да скрие.

(Едничка моята душа

не те погледна днес накриво).

Каква баналност…Заваля…

Пътеките избягаха. В две преки.

В чадърите. И в тази самота

набързо есента облече сенките…

Уж хвърлих скъсания лист.

А в някаква следа видях реката.

От дълго чакане…да завали.

И да осъмне плакал вятърът.

Уж казах – вече съм безкрил…

Днес няма в мен небе. И вярност.

А то – в очите ти дъждът

бе пръснал охрата. От лятото…

Не те сравних със нищо в този миг.

Съблечената нощ…и в тебе синьото.

С останалите есенни звезди

брегът бе коленичил. И безименен…