Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.

С изтънелия глас на суфльора отпред.

Със познатата празнично – жълта завеса,

скрила в мене последния ред….

Мизансцен бе денят. Полусляп.

С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.

Прикован. Като целия есенен свят.

Скъсал тънката връв на своето безумие.

Някак в мен оцеля тази нежност.

На кратките думи. Без подсказване

зад парадния вход на деня.

От цвета на завесата в нас.

До заблудата лятна,

че животът е всъщност една суета…

Уж си хвърлих пътеките

по вечерния вятър. И отдолу

бе пропаст…празен край

от света. Някак в мен оцеля.

С тази приказна есен.

Топлината на твоята малка ръка.

Беше тъжна и скучна земя. Не разбрахме

как от зимния край на нощта

нашите устни и пръсти се сляха.

С всички пътни посоки в света.

После …в сън. Или само в следа от безкрая

тишината бе пътник –от мене. До теб.

С избледнялата, празнично –жълта завеса.

Скрила къс топлина. На последния ред…