Вера е съвсем обикновена - сутрин обува найлонови чорапи с цвят на карамел и нови обувки с малки метални катарамки, които приятно почукват, когато върви. Има бадемови очи и пухкава долна устна, която се нацупва, когато се натъжи.

Вера обича понякога да похапва сладкиш, гледайки комедии; денят й е с работно време от осем до пет.

Една сутрин, една от тези, в които отиваше към работа, Вера съвсем случайно откри, че светът се променя, когато го наблюдаваш... Вървеше леко в прохладната утрин, наслаждавайки се на мекия звън на катарамите, проследявайки с поглед розовата ивица на изгрева, който всеобемаше хоризонта срещу нея. Видя как светликът се събужда в цялото си великолепие, на фона на града, който се протягаше за поредния работен ден. И докато Вера стъпваше сред сините метличини, диворастящи край асфалта по пътя, тя съзря тихия пулс на росата.

Поспря за миг сред зеленото на тревата, учудена как Слънцето с милувка нанизва бисерни перли и изведнъж разбра, че цветята на малката Ида наистина могат да танцуват, също тъй както сините метличини до нозете й.

Помисли си и дори, че може да вдъхне меката светлина, чак до връхчетата на пръстите си и да приласкае с къдрица слънчевия лъч, който лудуваше в клоните на близката върба...

* да можеш да виждаш чудесата, които се случват всеки ден около нас е като да вдъхваш уханието на рози от градината на Бог