Кръг

Така ги бях оставил –

точно там…в чертата

между времето.

И пътя.

Студено е. Ръми мъгла.

И в този свят, и в онзи се разсъмва…

Безкраят е пшеничено зърно.

На любовта ти храни двете преки.

И няма мост между добро. И зло.

А само дни, отминали в пътека.

Така ги бях оставил –две лица.

На дявола и бога,

там…открая. Очите ти

в студената мъгла

да търсят брод.

А пътя да не знаят…

Вървя. Ако е рекъл бог,

удавените мостове ще вдигам.

Троха от хляб съм в тоя свят.

И в онзи, дето някога ще стигна…

Така ги бях оставил…

Точно там. Пътеката е кръг

от сън по минало.

Вървя(ако е рекъл Бог )…

в очите ти дано пристигна.

Загуба

по Л.Левчев

Капят жълти чумави петачета

в сламената шапка на нощта.

Болно е това развиделяване –

като име на мечта.

Просто си забравих очилата.

И не виждам в този свят.

(В онзи капе още вяра-

с есенния листопад…)

Спрях до сън. И бяло е у мене.

Със посоки от възли.

Сляп съм, дявол да го вземе…

Точно както и преди.

Ще платя на някой вятър –

вместо мен да те погали.

На дъжда от тъмнината –

да промива дни. И рани…

Ще платя…на някой скитник.

Вместо мен да те облича.

С всички утрини. С листата,

спрели в думата “обичам”…

А отвътре – студ. И вятъра

в мостовете се удавил.

Падам в теб от всички спомени ,

очилата си забравил.

рожден ден

на Румяна

Обещай ми днес

лицето на съня. Да се върна -

в старата си клетка.

Сърцето ще ти бъде воден знак.

(Сърцето е лирично. И проклето…)

Обещай ми

недовършен храм.

С тебе в утро да пристъпя.

По стените без тъга

да ни среща есен. В пътя…

Отвори вратата. С тях.

В този кръг от миналото време

да ме води твоята ръка.

Твоята усмивка да ме вземе.

Обещай ми днес

една мечта.

И небе на отлетели.

Там сърцето е следа.

Всички пътища са слепи…

В този свят съм бил роден –

без и кона, свещ и бяло.

Пътник от изминал ден.

После…в теб сърцето спряло.

Импресия

Лято е.

Без да те питам,

тръгвам…

Посоката – зов.

С всички залези

в мене се скита

старата дума любов.

А един съсед по облаци

ще търкаля до късно

сенките.

Бавно да втасва

до жълтия синур

хлябът на моята есен.

------

Юли.

Полъхва на суша от пристана.

Като от празен живот.

Стъпках всички посоки

в очите си.

Без да те питам, любов…

Картина

Там някъде –

до мен и теб,

отвъд зелената мъгла

на мрака,

нощува юли. Сам.

Като очакване.

Забравен.(Или забранен –

под купчината думи за сбогуване).

Под стъпките,оставени от някакъв…

от някой в нас -

живее юли.

Там…

някъде –

до мен и теб,

където са пътеките от минало,

аз раната зарових

като ден,

от който никой в другия

не е пристигал.

Там .

Някъде.

Забравил есента. В брега.

От сребърното копче на луната.

Отвъд зелената мъгла…

Сънува юли. Своето лято.

----

Прибоят е развързан вик

от тялото на нощния удавен.

С осъмнали по вятъра звезди

живее юли.

В други двама…

Хипербола

На сушата

лежат очите му.

Полузатворени.

Безпомощни.

И сиви.

Лежат и лъжат,

и си вярват,

че времето е в тях.

А мракът – минал.

Напуснал своя земен мит.

Без ден. И сляп. Забравен.

Върви след двете си очи.

Да зърне птица . В края…

Наколен храм е този свят.

От скелето на кораб правен.

Далеч от суша. Сред вода.

И с някой Ной. За спомен.

Усещане

Брегът е в мен.

Завоят – също…

Мъглата…

Стъпките в леда.

Парчетата завърнало се утро,

осъмнали след нощната мечта.

Брегът ме вика.

С две платна.

В останалите дни – с една пътека.

С една сребриста пелена.

В зелените очи на тази вечер.

Аз бързам…дните да ловя.

Непредпазлив мираж у мен е пътя.

Надвиснали почернени скали

живеят в него. С камъните думи.

Аз бързам. Стръмен е брега.

От вечерната сянка на водата

подава твоята ръка

една пътека. За нататък…

Наоколо потъват дни.

В заседнали на дъното мълчания.

Лица от есенни реки

Потеглят. С бавната камбана…

-----

Брегът е тук.

Дошъл е да ме раздели.

От теб. И всеки миг,

във който съм обичал.

Брегът на двете ти ръце.

Със сто измислени самоубийства.

Разстояния

Далеч е горната земя.

И само този мокър мрак

из дългия ти път

със теб препуска.

А тялото е вик.

Жадува светлина.

И още дни …преди

да те напусне.

Пазачът в теб е уморен.

Намазъл на филия лято,

прелиства вечерните ветрове.

И търси най – добрия вятър.

По него да ти прати зов.

По него – птица бързокрила.

И тъй от нощната следа

до горната земя да стигнеш…

А тялото така гори,

достигнало стената.

Пълзи по каменния зид.

Наднича в родовата памет.

Не виждаш вече своя път –

плашилото добро от слама

е скрило всички рамене.

И всички шапки с вярност.

Безстрашните орачи бдят –

да няма път нататък.

И в този кон от самота

сърцето се разтапя…

Далеч е горната земя.

А тялото ти –вик откъснат.

Пазачът на миражи ослепя.

И в тебе търси свещ. Докъсно…

Посвещение

на Румяна

Приюти ме в колиба без покрив.

Без стени и без праг. Без прозорци,

а само с пътека. Аз ще бъда следата

от теб. И след миг ще ме няма –

в сянка твоя преминал, оттекъл…

Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите

още мрак с празнотата на своето его.

Този, който с утрото чакаш да дойде,

в тебе спи. С камък вечност затиснал сърцето.

Приюти ме в колибата твоя от думи.

Без стреха и без покрив. А само с надежда.

Аз оставам в следата от теб. В нощ такава безлунна…

всички пътища да заченат. От твоята нежност.

вечерно писмо

на Румяна

Спри го този старец в мен.

И му избоди очите.

Всичко вече е видял.

В пътищата сити…

Спри го…или отведи

до ръба ронлив – скалата.

Дето искаше преди

да говори. С твоя вятър.

Думите му съблечи.

Никой в теб да не открие.

И от всичките си дни

направи колиба.

Скрий го там – като сакат,

надалеч в тълпата.

С риза от мъгла. Без цвят.

И без път обратен.

И за всичко му прости -

в късна тиха вечер.

Някога ще легне в теб -

сянка от крилете…