накрая…

на Георги

Накрая на света,

където свършват мъките.

И всички правила. И всички празници…

И само леденият вятър

препуска сит

в дъжда,

чадърите… По пяната.

Оставам част от теб, приятелю.

Накрая на брега, където

отвчера вече те изпраща

неделната милувка на морето.

(А лятото отплува тихо, тихо

във всичките сезони

от лицето ти…)

Там нощната мъгла потегли.

На юг. С останалите живи звуци.

Но в някой сън( или във ден отминал)

животът ти все още

в мене куца...

…..

Пристигнал си.

В последния завой ...

Наблизо е Лодкаря. И Реката му.

И този звук от плясък на вода,

облякъл тялото на мрака.

А в теб душата храни сън.

Остави част от нея в това безлуние.

От края на света,

където чакат

(и в теб … и в мен)

неделните тела на думите.

обещание

по Иван Пейчев

Да се завърна.

В късен бряг.

При някого.

Една спокойна нощ

да ме посрещнат

в лазурната пътека

на луната

ръцете ти…ръцете ти

горещи.

Да се завърна

в този сън,

където

зелените минути

още тичат

в очите ми,

сънували очите

на толкова обичани

момичета.

Да се завърна …

В себе си понесъл

на нечий късен ден

печата.

Една самотна лодка

да пресича

брега ми.

С твоето очакване.

А там

да бродят

в пясъка очите ти.

И стъпките,

и тихия копнеж

на устните.

След матовия блясък на ракитите

да капе още

есента на чувствата.

- - - - -

Ще се завърна.

Някога.

Отнякъде.

При някого.

Във нечий сън.

Или по памет

следата ми ще те открива само

в разсъхналия лик на лятото.

А ти отдавна ще си минало.

Изгубен лист от бялото на мрака.

Посоките ще бродят край скалите,

привързали завинаги телата…

Неделен диптих

“ Ти само

с намеренията си

тръгни.”

Иван Пейчев

Просто потъва в дъжда

твоето нежно

“обичам те”.

Всички прозорци и пътища

сякаш окрадоха дните ни.

Или е спряла земята

своето кармично движение.

Вълшебна.

И мъничка , свята…

Само ти …само ти си до мене.

2

Някак светът охладня.

Без усмивката жарка

на лятото.

Някак умря

в есента

този лъч от сребро по водата.

Само ти си до мене

сега.

Само ти …

не отивай далече!

После как ще съм жив

за света.

В тази зимна неделна

безбрежност...

Моментно фото

Лазят бавно…бавно се сгъстяват

вечерните сенки по водата.

Двата бряга сякаш онемяват,

наводнили дните ми от лятото.

А пък тя е в стаята . Очаква

с възпалени слънчеви очи в огледалата

песента на това пристигане. Там,

до линията на водата.

Няма нощ…

С конвулсии от звуци.

С къс луна. И клюн на жадна птица.

Бавно се сгъстява есента ми.

До ръждиво. В сухите зеници.

Всичко, до което се докосне

тя облича. В нощното ми тяло.

Стари пристани, щастливи стъпки.

Пъстрите очи на късен пътник…

Зимното небе разтваря. В сън.

По линията на водата.

Тя расте – една раздяла.

Само кадър в сетивата…

прощаване с пролетта

С вик на птица

идва пролетта.

Облича суетата си

в тополите.

Дъхът на нощната върба

откъсва. И поема край реката.

Надолу, в младата вода,

се къпе бавно. И с наслада

отпива сънените капки

по восъчната си ръка.

А после прекосява облак.

И рови в него

със пети протрити.

Лудува в обедния вятър.

И мокра, жадна, ненаситна

кърви – една зелена рана

в очите ти. И вечерния залез.

По тъмно е копнежна. Тиха…

И капе с лунен прах в една пътека.

Там пръстите и още пазят

за твоя смях потънала монета.

равносметка

Колко тихи надежди

и мигове,

колко есени крия сега -

неизменно и днес приближава

побелялата вярна луна.

Колко празни гнезда по небето

на отдавна умрели звезди.

В светлината им бавно угасваме –

без преструвка, без поза и вик...

Колко скъпи ръце помежду ни.

Колко обич изгубих сега.

Неусетно от днес

приближавам

долината на тихия сняг...

сетивно

Лятото бе с влажна кожа. Помня,

разхождаше се по небцето

и дъха ми

дива

жаждата .

Растяха скрити

паяците на нощта,

повиващи гласа от теб

или вятъра

в невероятните си леки мрежи.

Как лепнеше по кожата на въздуха

там нощното ти тяло…

на разсъмване.

При първите мъгли останах.

И в очертанията на деня,

отново ще

пробуждам

твоите зеници,

ръка,

тяло,

форма,

запомняща се рима.

Или топлата капка

очакване

забравена върху стъклото

на душата ти.

От нощният дъжд...

Ад интеро

Изтръгваш ги

от собственото тяло –

забити гвоздеи.

Цял живот.

По- праведен не ставаш.

Нито сит.

Ни по-свободен.

И само повече гноят

на воля раните открити.

А в тебе кръстът нов

ще търси знак –

пътеката със кръстове . До хълма.

Когато се родиш най - после сам.

Естествено и просто. Като вятър.

Като дъга от тялото на птица.

Като трева от сухо коренище.

• Докладвай пост

• ---