късни брегове
Entry posted by парнар ·
587 прегледа
сравнение
Като белег в душата е болката.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.
После – вкус на горчиво от камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.
Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен се е ококорил.
С трескав поглед навярно те чака…
А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
И до ланшната и постеля
търсиш моите обли думи.
Като белег в душата е болката.
Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.
Пада тихо снега. Аз в прозореца
оцелелите думи ти пращам…
Графит
по Цв.Убинова
Остани със мен, любов!
Не мисли за никой!
Запомни, че няма съмване
в моето ” обичам”…
Само мъничко постой!
В тази вечер бяла.
Топлото ти тяло как
искам да узная…
Някъде далеч. Отвъд.
Твоят дом те чака.
Забрави за миг света!
С мен бъди! Оттатък…
Зная, после…няма път.
Няма лодка. В края.
Тази нощ ще съм мъжът,
в другата останал.
Молба
по Цветанка Убинова
Все така в мен вали…
Покрай белия облак в тополите
не разбрах как осъмна
без сините слънчеви дни.
Омагьоса ме капката пролет
в очите ти. Не потегли денят.
И остана у мен да горчи…
Все така в мен вали.
И не зная, любима,
ще се съмне ли някога
в този ден неприбран.
Затова позволи ми насън
да те крия. В самотата
на моята длан.
Робинзон
Пожелай ми късмет. И…земя. За накрая.
След морето. И нощните бури.
С бряг като този, от който сега
дните си с тебе напускам.
Пожелай ми сега ветрове. С имена
от забравени някога вечери.
С мирис на прясно сено. И коса,
по която лудяха ръцете ми…
Пожелай в мен обратния път. За насам.
От дъгата на дните преминали.
Аз съм пътник , нечакан във тебе.
И знам – този праг е брегът на мечтите ми…
Пожелай ми късмет…Сякаш двете страни
на сърцето в мен още са цели.
Знам, по пътя до другия бряг ще боли.
Ще се лутам в годините слепи.
Но какво пък…Потеглил веднъж. За натам.
Немечтан. Неразбран. Неразкаян.
Зад лицето си скрих сто луни самота.
А в гласа на щуреца останах…
Пожелай ми късмет…И земя. Ветрове.
С имена на разлюбени птици.
В този свят аз съм скитник от чуждо море.
А пък ти – моята нощна зорница.
Дете
Мое мъничко слънце разлистено.
Моя бяла вселена. От истини.
Как потръпва в ръцете ти Времето.
Как е всичко без тебе измислено.
Днес гризе ме ядосано разумът.
Утре свива гнездо в мен надеждата.
И вървя през тревата на дните си.
Все на запад, на запад. Към залеза…
Мое малко дете. В тебе вярвам.
В твойта слънчева, нежна богиня.
Мое слабо дете. Моя истина.
Как е всичко без тебе измислица.
Сън по мама
В мен един по един
си заминаха
дните от лятото.
Само в стъпки остана
пътеката вън
да ме помни.
И преди да прекрача
браздата на зимното бяло,
аз дочувам как шепнат
в мен нощните клони…
А домът е далече –
потънал в лицето ти, мамо.
Нямам път за навръщане
в тази делнична сива еднаквост.
И си спомням на детството
в пъстрата стая
как цветята подреждаш.
Когато съм болен…
Отлетяват годините-
тези прелетни птици.
Но понякога
твоят глас в мен
нощта ще довежда.
Ще сънува детето ти,
щом потъне луната,
как ръцете ти в него
безкрая подреждат…
След
( в памет на невинно загиналите в Охридското езеро)
Корабът е синкав.
Или в бяло.
Като призрак в този полумрак.
Някъде косите на мъглата
давят и последната душа.
Всички дни от трюмът му препълнен
всъщност са обречени мечти.
С нещо гнило от изтърканите улеи,
с нещо грапаво Смъртта пълзи…
Там,където никой не живее,
страшно бързо корабът лети.
Дъното на Ада е във бяло.
Като храм с потънали мечти.
Никога не ще пристигне Оня-
пролетния,пълноводния.
Вятърът на упокоя
тук е прекосил сезоните.
Няма да ги върне Горе –
дъното лежи изтръпнало.
Земното си наметало
в езерото хвърлил Пътят…
Мъката е побеляла пръстите.
И наднича от зениците.
В тихото на тази вечер,
още не прерязали въжетата,
камъчета стискат шепите.
В сън по Охридското езеро…
Морфин
В тази вечер, спрял за малко
времето, сипеят на болката
търкаля каменните късове
у мене. И подрънкват костите
на сенките…
Заливът по тъмно става мигла.
За око. Или прощална вечер.
Сипеят е заблудил и вятъра.
С късове от обич. Или вечност…
И започва да се разчленява –
в крайници и кожа.
В кръв. И звуци.
Болестта търкаля ешафода.
С кръгове от своята каруца.
“Виа долороза ет пердута”…
(С някой грешник в миналото гледам.)
Капе нощем. Или в чуждо утро.
Сянката ми. С тялото от тебе…
Зная че след три, когато
всичко в нас е вече разделено,
Идва лудостта – по гласни възли.
И хрипти в гръкляните и времето.
После изравнява свойта плътност.
В малки часове – от мен. До тебе.
Изтъняват каменните късове.
И заспива в скута и неделята…
диря
Сляпа е тази последна неделя…
А реката в мен бавно съблича
синята си лятна дреха.
Гъвкавите пръсти на върбата
я зашиват в падналите капки.
Върху паяжината на мрака.
Или във сандъче пясък.
Сляпа е…Светлите рани
сякаш прегарят очите.
С пътя от кал – в мен
невидим. Или направен от нищото.
Сляпа - прегръща дворове …
Празнично кръгли. Напуснати.
Като потънали в хората
дни, светлини. И чувства.
Паякът тича в Отвъдното.
После се връща. За дрехата.
В сянка, узряла по стръмното.
Нейде с реката . И месецът.
Мракът потърси брега ми.
Грохнал развърза минутите.
Бавно натъпка ръкави.
С минали в пясъка утрини.
Тихо загърна реката.
В шала от летните думи.
После отмина. Нататък.
В двете лица. Помежду ни…
Минори
Може би защото световете
изравняват своите години,
утрото е само възвишение,
удължило мрака в мен. И виното…
Съмва се над тази локва време,
пълна с незалезли хоризонти.
В есени от стара кинолента
младостта е сняг. И спомен…
Слушам с тялото на тишината –
някъде в гръбнака жив на пътя,
как от обедния вятър
се размива в сенки лятото.
О, не знам дали съм бил
в празничната стая на съня си.
Или там нощта е крила
само върволица чувства.
И кого ще продължи
тялото ми щом премине
сянката на този ден.
И престана да те имам.
----
Може би е сън света –
чак до дъното на сетивата
вдишвам пролетна мъгла
с мокрия безплътен вятър…
Обедно кафе
Беше тихо. И сънено – топло
твоето меко неделно лице.
Сякаш спряла бе в него дъгата.
И блестеше на зимния вятър.
В чаша обедно черно кафе…
В този свят анонимен. И болен.
Електрически светъл. Без бяло.
Със закрити уютни прозорци.
С избледнелите сенки. От рая.
Изведнъж любовта ме погледна –
закачлива и лятна. Вълшебна…
както казах (на кой ли?...не зная)
с чаша обедно черно кафе…
После някак внезапно си тръгна
този есенен дъжд по телата ни.
И лъщеше печално паважът,
капки охра оставил. От лятото.
Нещо шепнеха долу брезите
(като сън за отдавна обичали)
в чаша обедно черно кафе.
Между моите устни. И теб…
Табун
Каква огромна тиха есен…
Ръми неделята в пръстта.
А пътят е кафява нишка,
попила късните стада.
От хълмите надзърта вятър.
И гали кървави листа.
С милувка влажна, непозната.
Копнееща за свобода…
Мъглата шие свойта риза –
от моите очи си взе.
С далечен звън нахлу
у мене
табунът с летните коне.
И цял, изранен от копита,
сънят ми спря. В една жена.
Косите и до днес разплитат
угасналата тишина.
Каква неделно- тиха вечер…
Тополи. Мрак. И листопад.
Знам… летните коне са сенки.
От речна плачеща върба.
улицата
Късна улица. С фамилно име.
С гълъби, накацали комините.
С празнично изписани години.
По стрехи. И в сънените зидове.
В стъпки от босилек през дворовете
вечер се завръща месечината.
Гълъбите спират в нея времето.
И на глас потича виното…
Къса улица. С фамилно име.
С тишина в ръба на синьото.
Сляпа, вечерна. Без изход.
С дъх на роза и смокиня.
Тиха улица…От друго време.
В мен потекла. С есенната стая.
С утрини от златно и зелено
тялото ми в нея се повтаря.
Сякаш съм роден в начало.
И сънувам стъпките и минали.
Каменните зидове са памет.
В празнично изписани години…
Аз такава я запомних –
с бягащият калдъръм към пристана.
Заливът с отворената чаша
още в нея коленичи…
прощаване с лятото
В няколко житейски стръка
търси зрънцето любов спасение.
Лятото прегаря с охра
кърпените облаци на времето.
И пътуват в нишките си утро
моите осъмнали пътеки.
Черква е светът – до залез
ще са богомолци дните в него.
После ще отвърже някой
всички вечери от прага.
Нощниците на ливадите
влюбени тела ще чакат.
А с един еленов поглед
топлите очи на мрака
ще потънат. Като рана.
В отлетялото ми лято…
Кръг
на баща ми – в памет
Камбаната бе краят.
И началото.
И бавното и биене следобед
напомняше за тленността
на тялото.
И това, че вместо тебе
идат спомени…
А жаден бе животът
в този ден.
Не искаше от тебе
да умираш.
Започваше и свършваше.
Във кръг.
И криеше в лицето ти годините.
Свещиците, запалени край теб
прегаряха сълзите си в житото.
С прощалния църковен словоред
до името ти стигаше босилека.
От края на дъждовната трева
надничаше останалата вяра-
с дъха на пресните цветя
бе някой лятото ти
в мен забравил…
1 Коментар
Recommended Comments