следобедно море
Entry posted by парнар ·
520 прегледа
status quo
Привечер,
от неговото някъде когато
напусне дневното си тяло
мракът. И стане тяло на вълната.
А само жълтото око от фара
се скита в мен. Като пътека,
разделяща небето от земята…
Там – привечер,
където бдят открити
сигналните огньове на душите.
И никой никъде
от мен не си отива…
Ограждам в себе си кръга –
от Път, Вода. И Светлина.
И в тебе тихо се повтарям.
Привечер…там, където мракът
от неговото някъде е паднал…
Рисунка
Ще се завърна.
В някой ден.
При себе си –
спокоен , тих …
като море без вятър.
Пред прага на едно сърце
до късно ще събличам самотата.
Отляво метрономът ще мълчи.
Ръцете ми клавишите ще галят.
В дъха на миналите дни
(между небето и земята)
забравения път в една любов
отново и отново ще повторя…
2
Ще се завърна. Някога. Отново.
В дома без праг. И без звезди.
Без думи. С лятната умора
от миналите в мен следи.
Като разсъхнало корито,
от външния до вътрешния кръг,
събрало океаните на дните.
А днес – изхвърлен на брега…
И само в нощи като тази
един щурец между дъските
(С мен пропътувал самотата.
И с мен забравил този свят…)
ще търси в старото корито
изгубен лък ( дано намери…)
За нова песен до сърцето
на своята сама любов.
разказ
Когато всичко се повтаря
със глас от нощно ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло чужда дреха.
……
Кога са зидали стените?
След мен.
Не срещнат…
Малък…
Никой.
Без хляб и болка. Онемял…
Обикновен . И път изминат.
Пред белоснежните стени
на дневната човешка ситост
между дете и старец
скитам.
С една сълза .И късно име.
2
Кога са зидали стените…Навярно
всичко се повтаря.
Мъглата - с вечерната дреха.
Животното - у мен пребито.
Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън остана.
Така не срещнат…късен…Някой.
До тялото на самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба кокален на мрака.
И белоснежните стени.
Обикновен.
Като водата…
сравнения
Далече -
като
в сянката
по
вятъра,
остана този
сетен ден -
небето
от съня ми
по ръката ти.
Петимната за дъждове
река от лятото…
И сянка
след една дъга,
чертала вечер в самотата ми.
Запален кръг -от есен.
И листа, потекли нейде…след реката.
Безкраен -
като водопад…
с обратното броене
наднича в края на нощта
и в топлият ти поглед
часа на белите листа…Далечно -
като хляб от минало-
с жадувалата дъждове земя,
едно сърце проклина лятото.
На новата си тишина.
Накрая…
Накрая на ръцете ти
(където свършва сивото)
е пъстрата ливада
на моят сън
отминал.
Накрая на съня ми
(по тебе още дишащ…)
светлее късче минало,
в което нощем
пиша…
В косите на нощта живее тя,
любимата.
Жената ,
по която нощем
си събличам мислите…
Там , с края на деня -
щастлив избраник.
И паднал плод
от чуждата градина.
Целувам устните и .
В нечий залез.
До утрешния сън,
от мен заминал…
Когато …
Когато си пред мен
едно очакване-
за летен вятър…
С нощни снегове.
И без посока тръгнала.
В мечтата ми.
По новите си брегове.
Ще търсиш някаква пролука.
Навътре в мене
да потеглиш.
Преди да се е съмнало от бялото.
В очите ми , към нощ потекли…
Когато си пред мен
едно очакване. И бавното
събличане
на стъпките
по пясъка ронлив на самотата.
Аз зная, че ще оживея…за теб
щом всички пътища ни чакат.
Но май ще си разминем дните
от края вечен на душата...
Вечеря
… И са горчиви думите.
Солени.
Едно следобедно море.
След опита ми денем. За летене.
И ти зад тях стоиш, любима.
С лице. За пито.
И платено…
А масата е кръг. От вино .
И неизтекли в мене залези.
Приседнал днес
до любовта си,
да дишам уча се...Да дишам…
Но въздухът така горчи.
От устните ти в мен потичат-
следи от дневните трохи.
На делнична семейна ситост…
2
Кърви
подхвърлената самота-
с отхапан залък.
Дави в мене кучето.
До утре ще съм
в есента – следа . И пътник.
(Според случая.)
Ad intero
Ако от себе си побегнеш-
по нишката на своето сбогуване.
До дъното на ветровете вечерни.
Или до края на едно потъване…
Говори снежният човек. У теб –
най- неподвижния. И най- покорния.
На пролетните ветрове, понесли
покриви. От спомени…
Ако във себе си побегнеш.
А любовта е сън. И вечност.
И търсиш в нощната вода
часа и – минал. И далечен…
До утре в твоя стръмен бряг
( с прохладния и влажен пясък)
ще прибере една вълна
останалите дни по плажа…
Приятелят
по Жак Превер
Ако някога един сред другите
се надигне от пръстта.
И стане мой приятел.
Много чист човек. Един.
От другите…
Много дързък. И без път –мечтател.
Доста луд – преминал хоризонта.
Като мен – загърбил несполуките…
Като мен – хралупа за отшелници.
После…в сто лета посял разлъката.
Някой, дето гледа през годините…
(Няма моята чернилка да го стресне
в капките горчива земна злоба.)
Като мен очаквал да се съмне.
А в нощта си бил от обич болен.
Някой. Някога…Един от другите.
Дето все край мене отминават.
Някъде в следа от моя корен.
В час. Или частица от живота.
Може би ще го усетя с полета.
До последния си бряг отронен…
попътно
Къде започваш ти? Къде започваш…
И път ли си…Или дъждовна сянка.
На вятъра вечерните мъгли
и в тебе ли съня ми днес посяха?
Ти – праг за моето лице.
Или черта от бяло в мрака.
Къде започваш? И какво
далеч от тебе аз очаквах…
В небето те откривам. И в листата.
В гласа на закъсняла нощем птица.
На ручея в зелената позлата.
Потънали звезди когато видя…
Къде започваш? И къде съм…Никой.
Накрая на летата си попаднал.
Свят, в който наизуст вървях. Без някога
да съм препускал .Насаме – със вятъра…
Едно начало. Или край.
Далечно ехо в ударите на сърцето.
От глухата забрава на деня,
където равнините още кърмят.
Там пътищата носят твоя знак.
А моето тяло зимата превърза.
С оголен камък. В къс въже
над жаден за дъха ми бързей…
Къде започваш…И къде
отивам аз. Обичам ли…Или напусто,
откъснал сън по твоя глас,
засищам вечерната лудост…
преброяване
Колко са потъналите в мен
дни от стъкленото детство.
Скитникът във тях краде
слънчева вода. От преспа.
Колко ли са - зад една
минала по залез вярност –
стъпки на смешник, клошар.
В уличната сянка.
Колко…там от всеки стих –
рай за блянове и вятър –
думи вечерни. И зли.
Дето в мене бягат.
Дето все бодат очи…
Сякаш в чужда есен.
Сбръчканият плод горчи.
Късно. Късно. Плесен…
Няма да ги преброя –
стъпкан път на други.
В чужди залези от прах
егото се труди…
Парамнезия
Като невярващ бил. Пред тебе.
Протегнал двете си ръце.
Един от тези, неродените.
За кръста. В твоето сърце.
Като невярващ бил – една молитва
от дните си не можел да отрони.
На пристана прошепвал само името.
И късал дневните окови…
Един от другите, готов
за теб да хукне. Сред тълпата.
И в уличния послеслов
гласът ти да омеси. С вятъра…
Неверник знаеш…Лош човек.
Осъмвал прав. Не падал на колене.
Все бил обратната страна.
За някое потекло време.
Та тоя, казвам ти, умря…
Едва от вчера кръстен.
Потъна в нежната тъма.
На твоите пръсти…
.....
Сега спомни ли си…(Навън
бе късче лято. Останалият в мене сън
живя. От обичта ти.)
Надолу мъртвите вълни
люлеят думи.
Написана хартия. Дни-
в лицата помежду ни…
1 Коментар
Recommended Comments