От детски години ни внушават, че щастието на семейството зависи от това дали членовете му си изпълняват задълженията и дали правят компромиси...Може би затова постепенно самото понятие семейство се свързва в съзнанието ни само със задължения, собственост, хомот, цели, резултати, желания.

Дали някаква част от нашето съзнание не започва да приема всичко това като необходимото зло в името на необходимото добро?

Дали свободата и любовта изключват семейството по принцип?

Защо изобщо създаваме семейство тогава?

Склонни сме да си мислим,че хората създават семейство, защото не могат да живеят един без друг. Всъщност това е най-сигурният начин да се създаде едно нещастно семейство.

Когато не мога да живея без любимия си, а той без мен, аз ще се чувствам задължена да осигурявам това, от което има нужда той, а него - длъжен да осигурява моите нужди. Аз ще се старая да покрия своите и неговите представи за съпруга, а той своите и моите за съпруг. А представите дали са нашите собствени или тези, които ни е внушило семейството, в което сме израсли? И така се оказваме в плен на задължения и модели, в които сами сме се "впрегнали". Необходимото зло в името на някаква представа за необходимо добро?

Тогава се появява нуждата от компромиси - да се съглася с нещо, което не ми харесва само защото ако не се съглася, ще последва нещо, което ще бъде още по-неприятно. Обратното на компромиса е да наложим своята воля - но това означава само да заставим човека до себе си винаги и само той да прави компромиси.... Може би има и друг път?

Как се създава щастливо семейство?

Събираме под един покрив, защото можем да живеем заедно точно толкова свободно и спокойно, колкото и когато живеем сами. Не очакваме от себе си и човека до себе си да отговаряме на някакви изисквания или да изпълняваме някакви задължения. Просто ни е спокойно и радостно, когато сме един до друг. Като две птици, които се грижим с любов за общото си гнездо, но всяка има свои криле и свой път.

Вместо да се учим на взаимни компромиси, учим се на разбиране и приемане на различията си. Всеки от нас дава право и на двамата да бъдем "себе си" по своите си начини. И не просто дава право - ние обичаме един в друг онова, по което се различаваме точно толкова, колкото и онова, по което си приличаме.

В конкретните "спорни" ситуации в ежедневието?

Сравняваме гледните си точки и вариантите за поведение и търсим решение, което да бъде "връх на триъгълник" с основа отсечката между моята и неговата позиция. Дори когато две позиции намират общата си точка в средата на отсечката между тях, остава усещане за деление, жертва и отстъпление - компромис със себе си. Когато заедно извървим пътя до трета, обща позиция, ние сме се издигнали над старото себе си - всеки от нас е пораснал. Новата позиция не е компромис, а постижение, за което можем да сме благодарни само на Любовта.