Цветя - безброй цветя
растящи, всяко в своята квадратна клетка
от четири стени високи - непристъпни.
Тухла върху тухла, камък върху камък,
старателно са подредени
в търсене на някакъв уют гротесков.
И само песен - нежна песен -
всред задушаващите камъни се чува,
но рядко тя достига до цветята,
неразривно срастнали се със стените.
А песента все пак не секва -
да се чудиш на старанието на певеца
всред каменния лабиринт
тъй всеотдайно пеещ на цветята.
Казват: Ти си просто човек.
– Но нима да бъдеш човек е тъй „просто“ –
да настъпваш в живота век подир век?
Казват: Ти света не ще промениш.
– Сякаш не съм част от света
и не участвам в него изобщо,
а съм само роб на действителността?
Казват: Нужно е да се смириш.
– Но на кого е нужно моето смирение
пред отрицанието и невъзможността?
На кого е нужно моето съмнение
в туй що постижимо е тук и сега?
Казват: Всеки си има своите ограничения.
те са непреодолими – приеми това.
Вярата, това са крилете,
които те пренасят през пропастта
между теб и обичания.
Обичта без вяра ще си остане несбъднат блян,
доброто – само пожелание.
Вярата е силата, която води до осъществяване.
МОЯТА ВЯРА
Моята вяра е Пътя към Теб!
Моята вяра е всичко що имам,
но имайки нея смело напред
аз през живота си ще премина.
И никакви бури, нито беди
вярата в мене не ще угасят,
нито заплахи или смърт дори
пътя към Тебе ще пресекат.
Бил си далече, недостижим –
тъй говори
Вървя мълчалив край прибоя и, може би, малко отнесен
от грохота страшен – грохот красив, дълбоко отекваща песен,
с която той ми разказва за битката своя жестока, но славна,
що непрестанно кипи покрай нас – започнала някога, много отдавна,
във време, далеч отвъд всякакви спомени живи –
борба що се води безспир със стихиите диви.
Пред взора ми бягат стотици вълни-зверове
и вият зловещо, и мятат се като бесове,
и безразсъдно отприщват яростта своя
върху голата камен
Аз птица съм, а ти си моята сянка –
защо избрала си таз глупава съдба:
аз да летя, а ти да пъплиш по земята
в преследване обречено във всички времена?
Нима разчиташ с полета си – имитация
да се откъснеш от повърхността?
А може би високото те плаши,
отнемайки ти от сигурността?
В небето слънцето блести сияйно,
но туй сияние тъй чуждо ти е, знам…
Защо избрала си да бъда между теб и него,
не се ли криеш всъщност ти зад мен от срам?
Не е ли по-удобно да си сянка –
да можеш „смело
Аз съм сълза изплакана от Твоето Сърце,
тъгуващо със хорските неволи
и с Любовта Ти жадните ще напоя,
ще ги даря с надежди нови.
Аз съм искра от вечния ти Пламък,
сияещ с необгаряща и жива Светлина,
и ако в мрак сърцето е сковано като камък,
ще го даря с частичка топлина.
Аз тих полъх съм от Песента Ти,
с чиито звуци птиците летят,
и ако някоя обхване я безверие,
с попътен повей ще я подкрепя.
Аз съм усмивката на Радостта Ти,
повдигаща дори най-тежкия товар,
и ако трудностите
Сърцето ми отплава надалече...
Ах, колко близък стана ми светът,
погледнат със очите на Безкрая!
Видях как като дъжд сипят се
звездите над земята
във огнена феерия на Светлината,
поящи цветовете на Духа.
Видях и знамето на Любовта –
окрилящия зов на Небесата.
Видях безчет зрънца на Красотата
посети в житните поля
космически – тъй необятни!
Видях времето
рисуващо със своите багри
одеждите на Вечността.
Видях и неугасващия Пламък,
туптящ във живите сърца.
Сърцето ми отплав
Едничък лъч да ти даря копнея,
да го посея в твоето сърце
и любовта ми с твоята да заживее.
Под песните на звездното небе
и боровия аромат на свежест
пробуждащ тихо утринта
сияеща в неповторимата си прелест
живея лъч едничък да ти подаря.
Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.
И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.
Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.
Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко
Стъпки във снега по пътя към олтара,
всред белоснежна тишина.
Изгарящи следи сърцето ми оставя,
но ще достигна въпреки това
и там смирено ще положа
букет от огнени цветя.
Стъпки във снега бележат пътя ми
към Тебе –
поникнали сълзи в поле от чистота.
Дали цветята ми достойни са –
не зная,
но те са част от моята душа.
Прости стремежа ми да Те докосна
във тишината на нощта,
но ако цветята ми приемеш само,
за мене ще настъпи утринта
и ще излекува слънцето следите
останали от ст
Какви ли пътища аз не пребродих по земята –
къде ли не се скитах, къде не търсих?
Преследвах и достигах, после – губех,
и все оставах с празнота в душата.
---
Сега не искам нищо от света...
Единствено желая сили –
да мога дирята Ти огнена да следвам!
Не ще сломят ме ни вълни, ни бури!
Не ща живот във слепота –
ръката Ти подадена не ще изпусна! Зная:
сърцето ми не ще помръкне в Твоята Светлина
и с Тебе заедно ще прекося Безкрая!
Беше слънчев пролетен ден. Всъщност, първия след дългата зима. Улиците на малкото градче се радваха както на позабравените топли лъчи, така и на повече хора от обикновено. Навсякъде се усещаше приповдигнатост – в бодрата песен на птичките, в полюшващите се, сякаш танцуващи клонки на дърветата, в закачливо играещият си с тях ветрец… Дори сред хората – дори и сред тези, които бяха изцяло погълнати от ежедневните си дейности и тревоги, се усещаше някаква необяснима тържественост и лекота.
Но о
Като стрела свистяща в бъдещето устремена,
в летеж изпълнен с красота,
зовяща, непреклонна, всепобедна –
най-мощното оръжие е ,да'!
Като елмаз блестящ с на знанието красотата
и пътя осветляващ във нощта –
надеждата неугасима във душата,
на вярата щита е ,да'!
Като грижовната прегръдка на Земята
над семенцето бдяща с топлина –
разперени на птицата крилата
и бронята сърдечна – пак е ,да'!
И като ручея извиращ от недрата
във порив за живот на свобода –
и Слънцето възхождащо във
Как искам да съм птица в небесата –
без пътища да следвам своята посока
и да усещам вятъра в крилата –
свободен да се рея нависоко.
Как искам насред въздуха край мене
да се пробудят хиляди цветя засмени
и да се сипят над света
в дъжд ароматна топлина.
Как искам във човешките сърца
да посея светли семенца
и с утринните слънчеви лъчи
да разцъфнат техните души.
Как искам заедно да полетим –
като безчет звезди да заблестим
в ширта безкрайна над Земята,
искрящи в Царството на Све
Здравей, приятелю! – убежище последно –
единствено във теб аз мога себе си да бъда,
свободен, цялостен, единен,
всред всепоглъщащото ти спокойствие неземно,
дълбоко като бездната на океана,
и необятно като пясъка пустинен!
Какво от туй, че другите те ненавиждат,
уплашени от самотата, всред пронизващата тишина,
в която страховете им задвижват
фантомни образи лъжа?!
Лице в лице изправена пред светлината
топи се вътрешната нищета,
защото тишината ти е огън
изгарящ всяка суета.
Във
Ръка, протегната
към утрото усмихнато.
Искрица, неудавена
във времето.
Дочут глас в самотата
от стонове и викове.
И глътка въздух
потушаваща съмнението.
За миг поспри и погледни
простора от лъчи,
над руслото водовъртежно
криволичещо.
Ръка подай
и смело полети
с вятъра
в пътуване магическо.
Повярвай
и с пръсти докосни
ликът на слънцето в небето –
сред звездите.
Към царството космическо
се устреми
в което неизменно
сбъдват се мечтите.
Стоях на брега и наблюдавах грозните патенца.
Но те не знаеха, че са грозни патенца
– просто си плуваха безцелно.
Лебедите бяха надалеко.
-------------------------------------------------
Вълните пламват и угасват.
Да те люлеят нагоре-надолу е толкова унасящо.
Лодките обаче не са в морето заради вълните.
-------------------------------------------------
Черупката на яйцето защитава пиленцето.
После то я разчупва и излиза на свобода,
но си е пак същото пиленце.
-------------
Дари ми сила да съм неотклонно с Теб –
да пазя Твоя образ в мислите си всеки път,
когато от илюзии коварни аз съм обграден;
когато мрак прегражда пътя ми напред
и бури яростни бушуват срещу мен;
когато сякаш свършил е светът.
С Теб единствено ще устоя!
Учителю, с Теб ще победя! –
нали Духът е вечен победител,
а Твоята сила е в Духа –
неугасим и огнен предводител?!
С Теб единствено ще устоя!
Опора, щит, посока, светлина,
съветник и приятел всеотдаен...
Нима заслужил съм това
Понякога хората се чувстват щастливи.
Понякога са изпълнени с вяра и надежда.
Понякога обичат и усещат близост помежду си.
Понякога им се случват чудеса...
Как трепетно очакват хората това „понякога“
и как безпомощно се молят да не ги отмине!
Как мечтаят да му се насладят поне за малко,
... поне за още малко.
А трябва само да поискат, но не да го притежават.
Да го допуснат до себе си, без стремеж да го задържат.
Да го приемат, вместо да се чудят защо, дали и как
Изнемощял от търсения и провали,
амбициите си предадох в плен
и позволих безмълвието да ме обладае.
Дочух аз шепота на тишината,
зовящ: „Ела, ела, ела!“
„Но как? Къде си? Кой си?“
„Аз съм тук и, по-важното: сега.
Повярвай и ще ме намериш,
в сърцето на безименния океан,
пулсиращ в огнено спокойствие, ...
но за да успееш, трябва да си сам.
Далеч отвъд вълните от въпроси,
аз винаги съм с теб – ела!
Но първо всичко трябва да оставиш,
за да пристъпиш в моята свобода.
Ръката си
Мат затвори очи. Искаше му се да успее поне за кратко да се откъсне от реалността. Имаше нужда от убежище – от укритие, където да остане сам със себе си. Искаше му се някак да успее да събере разпилените от сполетялата го изненада свои мисли, и като че ли спомените бяха най-подходящото място за целта. Завърна се към детството си – към безгрижието в което бяха разцъфтели първите му светли блянове. Припомни си и младостта, и зрелостта, и всичко останало. Целият му живот бе изпълнен с мечти. В радо
Пред Теб стоя аз онемял,
смирено коленичещ, окрилен,
изпълнен с обич, възхитен, пламтящ,
копнеещ, благодарен и обнадежден.
Пред Теб единствено намирам сили да застана
без маски, дрехи, гримове и суета.
На Теб сърцето си аз посвещавам,
защото друго ценно нямам на света.
„Учителю, кажи ни!“ –
награда по-голяма
от питащите ученици няма.
Щом знанието търсят,
учителят не го стаява –
на всеки с радост отговаря.
„Учителю, дали е вярно...?“ –
той истината няма да прикрие,
на търсещите знание, навярно,
най-чудни тайни ще разкрие.
Ще им отвори приказните порти
към нови светове незнайни –
„Учителю, благодарим ви,
за даровете ви безкрайни!“
Благодаря, Живот!
Благодаря ти, майско, топло слънце!
Благодаря, приятелю, незаменим!
Благодаря, Живот, – аз си отивам утре –
поклон, приятелю, и ми прости:
Едвам сега аз оцених те,
когато губя те, уви.
Но не тъжи, приятелю, –
нали все пак открих те
и веч сме неразделни – аз и ти.
Последно, моля те, ти обещай ми,
че ще прегърнеш здраво всеки „луд“,
когото чуеш сутрин рано да изрича:
„Здравей, Живот, аз пак съм тук!“
