Нощта е скъсан лист. Със бялото.
И падналите букви от минутите.
Зад топлината и – сънят
разражда късата река. На утрин.
Нощта е скъсаният лист.
От моето лице във тебе.
Очакване – да завали.
И този дъжд да е последен…
Да завали…да бъде нощ…
И всичко мое в теб да скрие.
(Едничка моята душа
не те погледна днес накриво).
Каква баналност…Заваля…
Пътеките избягаха. В две преки.
В чадърите. И в тази самота
набързо есента облече сенките…
Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
Със познатата празнично – жълта завеса,
скрила в мене последния ред….
Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на своето безумие.
Някак в мен оцеля тази нежност.
На кратките думи. Без подсказване
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас.
До заблудата лятна,
че живо
Кръг
Така ги бях оставил –
точно там…в чертата
между времето.
И пътя.
Студено е. Ръми мъгла.
И в този свят, и в онзи се разсъмва…
Безкраят е пшеничено зърно.
На любовта ти храни двете преки.
И няма мост между добро. И зло.
А само дни, отминали в пътека.
Така ги бях оставил –две лица.
На дявола и бога,
там…открая. Очите ти
в студената мъгла
да търсят брод.
А пътя да не знаят…
Вървя. Ако е рекъл бог,
удавените мостове
накрая…
на Георги
Накрая на света,
където свършват мъките.
И всички правила. И всички празници…
И само леденият вятър
препуска сит
в дъжда,
чадърите… По пяната.
Оставам част от теб, приятелю.
Накрая на брега, където
отвчера вече те изпраща
неделната милувка на морето.
(А лятото отплува тихо, тихо
във всичките сезони
от лицето ти…)
Там нощната мъгла потегли.
На юг. С останалите живи звуци.
Но в някой сън( или във ден отминал)
живо
Старица
Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)
В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет…
Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.
Като майка е в мене.
И зная – всички
сравнение
Като белег в душата е болката.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.
После – вкус на горчиво от камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.
Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен се е ококорил.
С трескав поглед навярно те чака…
А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
status quo
Привечер,
от неговото някъде когато
напусне дневното си тяло
мракът. И стане тяло на вълната.
А само жълтото око от фара
се скита в мен. Като пътека,
разделяща небето от земята…
Там – привечер,
където бдят открити
сигналните огньове на душите.
И никой никъде
от мен не си отива…
Ограждам в себе си кръга –
от Път, Вода. И Светлина.
И в тебе тихо се повтарям.
Привечер…там, където мракът
от неговото някъде е паднал…
