Прибери се по светло…
от деня – в своята вечерна къща.
И от стая на стая
подреди в чекмеджета минутите.
После думите скрий.
И на раклата в пазвата
остави да потънат
следите от твоите сънища.
Прибери се по светло –
не замръквай в дъха на върбите.
И при лунната сянка не спирай.
Не прекрачвай ти мрака и никога.
Само сън е водата без бряг.
И без вятър от билото.
Преминава през теб.
И изтрива следи на преминали…
Прибери се по светло.
Тази нощ ще
Очите ти
всичко ми казват.
Косите... ръцете.
И устните...
С пътеката късна.
За двама.
Откриваме дните си -
в другия.
Откриваме дъхави утрини,
безсънни тела,
скитен вятър.
Поникнали есенни думи
за дневния
битов
театър...
В пътеката късна-
за двама...
притихнало бяло мълчание.
Очите ти
всичко ми казват.
И тръгвам
във теб.
От началото...
2
Светът е
от морска пяна,
запомнила твоето тяло.
Докосвам дланта ти
на Румяна
В теб са нощували – сенки и сънища…
минали дни.
Аз съм оня, вечерният вятър…
топъл и тих.
Есен съм минало, пролет- начало…
ручей в снега.
Късче от облак, нощем летяло…
в твойта ръка.
Стъпката в пътя, с пясък зарита…
тайна следа.
Зими от листи, скитници думи…
крия в леда.
………
Капките сън по твоите мигли…
с утрото гоня.
Аз съм оня – без път. И посоки…
в теб проговорил.
Всяка есен след тебе
сбирам думи- листа.
В стъпки кал се превръщам.
И в бръшляна раста.
В мен с пътеката зимна
още птиците спят.
Още с твоите зеници
пазя песен. И цвят…
Всяка есен след тебе
губя твоя следа.
Като в пръстен живея.
Като в снимка със сняг…
А брегът е далече,
късен вятър довял.
(Овдовелите вечери
още бродят. След два…)
Как полека угасна…
в тази зимна мъгла.
Всяка есен след тебе
крия твоя сълза.
А брегът е далече…
Ако много дълго гледаш
към реката,
тя
ще се превърне
в синя сламка.
После с нея ще спасиш
в небето
пътя на отминалото ято.
Птиците при тебе ще се върнат.
И ще носят песни под крилата.
В твоя глас
ще се засели вятър –
много дълго ще е лято…
Облаците ще превърне
в слама.
Сламките – в река…
и тъй нататък.(Ако много дълго
гледаш.В себе си.
Или в реката…)
…Само трябва още днес
(полека)
да измислиш
сън, небе. И вечер.
Иначе и т
Толкова улици
скитат в сърцето ми.
Някъде.
С твоя глас.
Знам, не обличам
с дъха си
лицето ти.
И…не сънувам мечта.
Толкова улици…
С дните.
И думите.
С летния вятър.
И мрак.
Спят, кадифени от погледи,
пейките.
С гарата.
С нощния влак…
Още горчи
от толкоз завръщане
сухият делничен хляб.
В хорските погледи,
сити от къшея,
търся за думите праг.
Есенни улици…С охра
под стрехите.
Плочник.
И стар тротоар.
Няк
Пропяха и в мене чужди петли.
А сърцето ти тука остана.
Старо, глупаво…нежно. Още боли.
Още с раните в утрото ставам.
Още билката сутрин по навик варя.
И (по навик) превързвам си дните.
Само в стъпки прохожда у мене сънят.
А пък пътя му води заникъде…
Тази сенчеста болка отляво вали
(като стара езическа песен).
В самотата на всички отминали дни.
Или в прашните улични кестени.
Ослепял съм…не помня.
Не познах онзи ден
песента на щуреца у мен
Гласовете си
бавно събирахме.
В листопада сребрист
на ноември.
Тишината внезапно свършваше.
С бреговете на твоята усмивка.
И събудени,
тука изстиваха
всички спомени от мастилото.
Или късните думи
в шепа
зад завоя, останал след зимата…
2
Самотата си тръгваше. С лятото.
Зад смокините. Кея. И залеза.
Гласовете ни бавно се спускаха
с мокри стъпки. В студения пясък.
А косите ти спряха в картината
цветовете на всички посоки.
Дъвчат следобеда
старци в бастунчета.
Гълъби пърхат –
в трохи.
И по клончета.
Голи красавици
светят
в цигарите.
Влажни от погледи.
Токчета.
Токчета…
Гарата дреме
в сън по момичета.
Или във къс
от следобед.
Слънце и смях
от перона надничат.
Като
от детско
фото.
Цигани
с кестени
топлят в небето си
ято оклюмали врани.
Влакът пониква
сънливо
от изток.
С погледи
влакът се храни.
Като присъда
е точен
часовникът.
Кръгъл
от ра
Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки , в полет
на влюбени думи.
Знам, ще съмне и този ми ден -
стара болка гори помежду ни…
От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После…после ще свърне. По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В този праг от преминали дни
колко още неде
Наесен дните ми потичат бавно.
И косо някак преминават…
С оранжеви, протрити дрехи.
Надничат в старомодните пространства
очите им. С далечни пътища…
С лица от клони, мъх. И минало.
В ресниците на слънчогледа
наесен дните са роднини.
Пред прага вечер ме очакват.
И палят нощната камина
телата им, попили вятър…
Тогава някъде…у мене
един щурец такъв, окъсан…
събира недопети песни.
И с тях камината покръства.
Щурец, от лятото дотичал,
размеква восъ
…И когато поспре тишината
в моята празна неделна къща.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване
свърши. И заключи остатъка думи.
В непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата…
И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак…отлежал.
И безпаметен.
И когато преде в самотата
своята зимна студена риза…
Аз за теб ще измоля от лятото
късче синьо, дъга…сянка близка.
…Този миг, в който крие сърцето ми
самота
…Още пият виното. Със поглед.
И трепери браздата в очите им.
Вечер бога във себе си молят –
да нощува при тяхното име…
Вместо поздрав те мерят със дума –
колко струваш…И колко изтекла е
през душата ти раната Време.
И дали ще им станеш побратим.
(Или само за сянка те вземат…)
А нататък… отдавна е минало.
В ситни възли сега са ръцете.
И треперят по чашата вино.
Като лист на ранено цвете…
Още пият…Аз там ги оставих –
посред нощното вино. И м
“За любовта отсъствието и смъртта
не са едно и също нещо.”
Мишел Деги
Навярно в някой ден ще се събудиш.
С олекнало сърце. Без път и гърбица.
И ще повярваш в немислимото.
До вечерната ти врата пристъпило.
Ще хвърлиш в него своята тъга.
В задрямалата сянка на листата
ще бъде близо лятната луна.
Лицето и в очите ти ще капе…
По камъчето в твоето сърце
една зелена вечер ще се спусне.
Наметката
Сред бялата постеля на мъглата
Дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вярност.
Или от някога звъняла пролет…
Осъдено дърво. С един щурец,
събрал във него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина самата есен…
Дъждът връхлита бялата мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо, нейде над света,
осъмва в себе си мълвата…
Дърварите замахват…И една
Пътека с тях поема. За нататък…
Дървото –днес изсъхнала
Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу сви – към слънчогледите,
есента от жълтата му дреха.
...Къщата понякога е ничия.
С камъче,в което се препъват
стъпки, в тъмното изтичали.
По един отминал спомен.
В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката.
Думите ми ще подреждат нежно
твоите въпроси. В хроника…
Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
Изтича времето на тези дни…
Зад покривите, приютили късче лято.
От къщите потегля. С топъл дим.
В посоките на самотата ми…
Изтича… С мъртвата вода.
Камбаните отсреща удря.
Измазан в жълто е денят.
И съхне в своето си утре.
Сънуват думите лица.
И в нощната ми памет бягат.
Под мостовете на деня
(останала за вечер само)
придърпва сивата луна
изтеклите пространства…
Повтарят се неделите…повтарят се…
В следутрини и дни , попили нежност.
Повтарят се в прозорците, в цветята.
В отеклото небе, дошло отвчера…
Повтарят се…внезапните жени,
заключили от нощната наслада
в телата си…И в онзи вечен вик,
останал като камък. В паметта ми.
Отвън и вътре…есени – повтарят се.
Отминалото време в мене плискат.
И старото корито на душата
по съмнало потъва. Във мечтите…
Но ще се върна. В някой ден…от пътя кривнал…
След реката. В сън п
по Надежда Радулова
Открехна бялото си рамо зимата.
И скри прозорците,
прихлупени в душата ми.
Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото.
Заспаха в бяло всички рани…
Доведените дни затъваха. В пъртината.
И някак си…не стигаха до прага.Окачени
на клоните замръзваха лицата им.
С въздишки по отишлото си лято…
Открехна бялото си рамо зимата.
На утрото избра зелената ми улица.
С останалите цветове от името.
И отънелите тела. На звуците…
Аз там
Любовта си тръгна. Като просяк.
В снимка от средата на октомври.
Тръгна боса…не задаваше въпроси.
Сънена. Без грим.
И с друг. Във погледа…
В мен захвърли чашата си болка.
И опръска виното нощта ми.
Всички дни заключи. Във посоки.
После свирна…без да се обърне.
Късна птица… не летяла.
Сън. И праг от тишината.
Зъзне в мен. С очи за тебе.
Стрък от циганското лято…
Потъвам в този хубав ден, където бавно
душата ти изпълва побелелите пространства.
Дъгата в мен покорно се прегъва.
Небето е олекнало. И странно…
Потъвам в този ничий ден,
зазидал стъпките на толкоз вечери.
В които съм изпращал сън. По теб.
И тиха есен . В пътищата време…
Отдавна не поглеждам настрани.
В забравен извор. И затрупан…
Душата си оставих. В други дни.
Тя скитница е в делника на други…
От тъжният му ромон съм смутен…
Потънали, петачетата свет
Като сянка е тази завеса.
След прожектора капе. В метафори.
В прах от сцената.
В прах от лицата.
В кръгли мисли, поети без нафора.
На последния ред са актьорите.
(Ние - стари и смешни столове.)
В прах от сцената лепне умора.
Или в сън – до неделната гроздова…
2
Нейде с тихото лягат лозниците.
И светлеят в окото на дрозда.
Между зъбите скърцат личности.
Скрили в пазва ланшните гвоздеи.
Прах ти казвам…Попива ракията.
И гласа и з
Някой сънува лицето ти снощи.
В края на лятото, в стъпките…в пясъка.
Просто въздишка е зимата още.
Или пък…с тъмното птица очаква.
Някой до късно към пътя поглежда.
Всички следи заличил…всички прагове.
Пресен е вятъра…още нагарча.
В сламена прежда търкаля лятото.
Като въздишка. Или докосване
В белите думи, зад мрака останали…
някой те чака. В сърцето износил
Всички раздели. И разстояния.
Някой те чака…счупил стъклото
с дъх за студена и дълга
Още е лято. Нищо че няма
топло докосване вятъра.
Като въздишка потича
в лицето ти. И отминава. Нататък…
Идат безсъници(още е лято…)
С кръгла луна над върбата.
Ти си измислена…просто докосване.
В равния гланц на листата.
Вечер. Поредната…Дъх от зефира
в нежното тяло на мрака.
Още е лято…Пее в щуреца
синьото мое очакване…
Още е лято. Още сме двамата.
Пясъчно топли. В дъгата.
Нищо, че нямам твоето докосване.
Нищо, че няма го вятъра…
Този дъжд…Този есенен дъжд
в пожълтелите вени на мрака.
Капе в сънен и тъжен рефрен.
Пълни стрехите в мене. С очакване.
Сякаш в минута животът е спрял.
Бъбрят тихо, опяват водата капчуците.
А в дантели от пяна и сухи листа
Оживелите сенки прескачат. Нататък…
Този дъжд…Този есенен дъжд над града
ожаднелите улици знаят.
Тича водният дух. В чужди стъпки .
И кал. И премята на топка листата.
Само ти не дойде. И не свърши нощта.
А дъждът побеля. В
