"So let it be written
So let it be done..."
Metallica
Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна.
Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа,
- Докторе, защо сте дошли в обителта?
Отец Юродива беше прекъснал поста си и преждевременно напусна параклиса. Душата му все още изпитваше блаженствата на молитвата, но разсъдъкът му вече се бе завърнал тук, в преддверието на манастира.
- Той е болен, отче. Много е болен.
Доктор Меркант се потеше изпод свещта, която отец Юродива държеше над главата си, объркан и уплашен, той постоянно поглеждаше иззад гърба си, там една страшна сянка чакаше. &#
Ей я поляната, ширнала се пред мен. Надявам се, думите ми да имат силата да сторят така, че ширналото се по тая поляна да стане наглед не само за мен, но и за вас. А в самата среда на поляната – кон. Простете прозаиката, но ако го нямаше конят, на поляната нямаше да има нищо. Този кон – а именно този – конят, който виждам, има-няма на десет метра от мен, е кон сив, с проскубана грива, с тънки хълбоци и сведена глава. И, моля ви, не бих желал да прозвучи твърде обидно, но това пред м
Слисах се. Сякаш фината плът на съзнанието ми бе простъргана от назъбено и разядено желязо. Това уродливо създание знаеше за Нулата. Нещо повече, мен наричаше Нула.
- Пулиш се защо? – рече изчадието. – Да не би узнаваш туй, дето нямало е как да бъде?
Заклатих объркано глава; приглушено попитах:
- Откъде знаеш за… Нулата?
Хомункулусът плесна с ръце пред лицето си и ги задържа прилепнали, ехото им не изчезваше в далечината.
&
Слизах по стъпалата, намиращи се пред “Прорицателя”, а в умът ми се въртеше идеята, която щях да въплътя в новия пасаж от моята монография “Нула и същност”. Толкова силно беше желанието ми веднъж завинаги да дам определение за сърцевинното и истинското, как исках да мога да посоча начин то да бъде отличено и разпознато, че може би и най-сетне бях открил оня изказ, който щеше да осветли недотам видните и дори направо отвъдни неща.
Първите и най-високи хомункулуси отминаха за
Пред “Прорицателя”, на стотина метра от висящите му над мен ръце, започваха високи стъпала, които независимо дали изкачвах или слизах, винаги ми се струваха безчетни. Те бяха широки почти километър, а от двата им края до самата незрима далечина в ниското, един след друг, бяха наредени човешко-животински статуи в най-различни пози и редуващи безброй гримаси. Главите на тези статуи светеха с приглушена светлина, сякаш мислеха. Самите статуи бяха известни като чедата-на-незнанието или т
“Виждах го да гримасничи,
и макар в своята практика да бях виждал много неща,
видех ли него, в мен се надигаше страх.
Свиреп, безумен, непоносим страх…”
/бележка в полето из страниците на една анамнеза/
Мисълта ми се разчекна и се строполи в празнотата изпод себе си. Най-сетне, изминал времена на терзания и чудеса, аз се прозрях. Насред тъпа болезненост, чисто и просто с
“Напълно изпразнен от мотиви,
той беше чистата проява на омразата…”
/откъслечна бележка на наблюдаващ психолог за рецидивист осъден на смърт/
Срещнах го вчера по пладне. Беше мараня, а междуселищният път се стелеше бездушен. Жигулата на татко, която напоследък шофирах, се свлече в канавката, а двигателят й угасна от само себе си. Без да излизам от колата, изпуших последната си половинеста “сгъвка” и както обикновено в гърлото ми
Ние бяхме братя, но не по кръв. Още по-малко по дух. Ние бяхме братя по чин.
Той се учеше от живота, аз нехаех за училището. Така дните ни летяха, а различието помежду ни растеше.
Понякога той притичваше, показваше ми пръст и установяваше, че се е опарил. Виждах в очите му гордост и победа. Поуките се множаха в него, ех, обичаше той училището на живота.
У мен цареше съвсем друг свят. Аз горях хамбари и пиех от сълзите на жътварите, о
Ех, умът ми е тъй слаб, че се наложи да извърша най-естественото деяние – напълно се отказах от неговите услуги. И странно, без ум животът ми доби вкус, а листът му блед се най-зелен разрасна. Но не ме питайте какви са причините за това, непосилно е за мен да ви дам отговор; вярвам, ще разберете моята неспособност. Ала да обрисувам как без ум се случвам, все някак ще смогна; и ако думата удачна не открия, простете, с дума несръчна, животът без ум ще ви разкрия. Но нейсе, ето моят раз
“Звездата, която върви пред тях, е твоята звезда”
из гностическо евангелие
Костта му беше тънка, лицето много нежно. Пристъпеше ли, спираше се, отправеше ли взор на нейде, виждаше добре, но и зле пропускаше. Личеше, че има мисъл, но и се усещаше как сърцето на тая мисъл му убягва.
- И казвате, че сте на път, защото си търсите името, така ли?
Въпросът на пос
Не ме чакайте,
отчаяние ще ви споходи,
защото чакам ви Аз.
В моите най-мъчни часове, когато Силите ги няма, а духът ми е сломен, когато надеждата е мъртва и навсякъде е мрак, аз отпускам своя гневен пестник, запращам в ада своя ум, задържам всеки болезнен стон и повалям всеки страх. Точно това наричам – моята последна молитва:
Търпение. Търпението е мой дом, моя устоя. Аз съм своето търпение и чакам. А да чакам значи да се пилея, а пилеенето е едно дъл
“Вие сте млад, отвърна Атос,
и има време горчивите спомени да станат приятни!”
последните думи от “Тримата мускетари”
- Искам да мина!
- Хар-хар-хар, да мине оттук и вятърът не смее.
- Аз не съм вятърът, а Силата, която го държи в своята шепа.
- Хар-хар-хар, значи ще разбереш, мен, Колосът-между-световете, щото, както при теб, така и тук, в моя свят, Забраната е дело, което най се тачи.
- Разбираш себе си, Колосе, разбирам те и аз, но н
Умората показва, че течението те е довело до голямото море. А там всички предходни посоки замират, тенденциите се стапят и едно всецяло налага духа на обширната си снага. Тогава вечерният мирис навява мисли за сън и нов живот. Умората подготвя човек да прекрачи, но не в пространството, нито отвъд времето, а в едно не-аз.
Север:
Този, който не може да вижда същности, се увлича по празните отражения на миналото. Или там където за историка има "вчера", за философа има "всъщност".
-----------------------
Юг:
Автентичността не е ген и никога не е по наследство. Ако изобщо кръвта е способна да говори, тя изговаря кръвосмешения; и нищо друго.
-----------------------
Запад:
Бъдещето е непредвидимо, тов
Налага ми се, какво да се прави, да си казвам понякога -
Да мислиш, да виждаш, да пипаш и чуваш, /да чувстваш, да вкусваш, подушваш, прозираш /е форми да правиш, дали го разбираш?
