Колко ли е пеперудения дъх
по крилете на ангели,
ефира между световете сплели
и цветното в очите на гълъба,
където слънцата своя ход са спрели...
в очакване на нова Витлеем
да зазори в душата човешка;
духът, след като изтлеем
да се завърне в Бащиния дом,
за който в съня си тихо пеем...
В милувката на облачния дъх
жасмини разливат уханна роса
и Слънцето прелива по този чуден път,
където стъпките ваят нова плодна земя...
притварях очите си, за да мога да видя
златните кубета на храмовете в небето;
забравях устните си, за да отпия елея,
който се стича по дланите на детето
завърнало се у дома ~ изгряла в зениците
му Любовта ме цветно роси;
премествам животи в броениците, след
последната разбрах ...
там, където ухаят мечтите
ефирът трепти от зари и
прозрачно сини идват разлиствани
недокосвани, нови земи
късчета времена преливат в
прошепната цветна дъга, звездите
камбанено огнено пеят и чудеса
и стръкчета бяло покълват
съзерцания между Вселените
творят лотусови езера...
Чуваш ли как червеното на страстта клокочи
~ подводна река с дълбоки въртопи;
стъпка нагоре и изгрява портокален букет орхидеи
и звън на чанове, преди онзи последен нощен страж
и Слънчевото жълто след още дъх от после,
за да се гмурне онова необятно зелено море,
където медени утрини туптят в едно сърчице...
И тъкмо там се любят земя и небе
и поят розовите пъпки, зялюляни от следващия дъх
и преминаваме през портала като всяко дете
до нежната лила на безкрая, в която светят звезди
.
през воалите тънки
милвам на Земята водата
и първата пролетна росица
затрептяла в сладостта на зряло жито
до есенната пита и руйно вино
стоплили белотата на тази зима
прекрачвам сезоните и
посоките четири до там,
където има само нагоре
и теменужен дъх на звездоброя
във фенерчета на светулки и
пулс на квазари се тихо роя...
и тихичко прилюлявам къдриците
на спомена
от напева на устните ти
водена
по светло ще се съмваме
отново
целувайки кръстния ни път в дланите
светено
в синьото, смирение
да диря
с нежност и лъчи сърцето ни и утре
ще завия...
прозирни бели перли
кротко се леят
в устни коралови нежни
майчина песен запели
благост тихо
капе в ефира
прошумоляват крилата
на ангел в зефира
мисъл от слънчеви лъчи
и моите крила заприда
след последния дванадесети
ирис ...с тях да си отида...
Да сбъдваме дъгите си
вдъхнали живот от сакралния олтар
на нетленния огън
разлиствал лилиума, белия
и листенцата на четирилистна детелина
разлюлявайки върбите отвън...
потапяйки пръсти в пулсираща причинност
- едната, с древното име;
зоват я ~ чиста невинност
и Гея с нов венец и одежда да иде...
и много отвъд думите и телата
се разлиства роза в тишината
Слънцето пои я с нектара
на роса от цветни мисли
звездиците й пеят песни
и галактическите вихри са
сребърен вълшебен прах донесли
и много отвъд, след грохота
на гейзери в недрата
просветва аурата на Земята
и бели птици сплитат огнените
нишки с маха на крилата
устни целуват цигулки в сърчицата...
Вера е съвсем обикновена - сутрин обува найлонови чорапи с цвят на карамел и нови обувки с малки метални катарамки, които приятно почукват, когато върви. Има бадемови очи и пухкава долна устна, която се нацупва, когато се натъжи.
Вера обича понякога да похапва сладкиш, гледайки комедии; денят й е с работно време от осем до пет.
Една сутрин, една от тези, в които отиваше към работа, Вера съвсем случайно откри, че светът се променя, когато го наблюдаваш... Вървеше леко в прохладната утрин, насла
покрай гроба си минах -
видях го да зее...
тленното стихнах и взор към
Слънцето обърнах, дето грее...
чудна светлина танцува на Земята,
дъх след дъх се рони в небесата;
елей се стича по облаците ветроносни
житно зърно да зрее в полята
ниви с избуяли слънчогледи
и всеки е мъничка врата
към тайното място в тази,
тъй цветна и бяла душа....
...за всички, които извират с Любовта в сърчицата си;
които усещат хармонията на цветовете и формите
и знаят, че ...всичко е Едно
http://www.youtube.com/watch?v=TDUdT5z_CBU
http://www.youtube.com/watch?v=TDUdT5z_CBU
Самодива по лунните нощи
тихо вълшебства твори,
всяко цвете с устни целува
и по босите й стъпки росата вали
та кога зората засвети
и Слънчевия дъх с цветни пръстчета усети
люляково да танцуват камбани в езерата
и очите й - самодиви ириси сини...
В мистичен звън на рубинено сърце
пулсира огненият химн на небесата;
сред медена градина на влюбени орхидеи
самодивата остави свои сребърни крилата
с тетива на лавандулово дихание
девата прости се с кентаврите
размятали гриви, рисуващ
ухае на върби
заплакали за пръв път,
в унеса от люляци
луна, бели бисери реди
и твоето име понякога e с тях
когато след възторга
на слънчево опиянение
и космични ветрове
тихичко поседнеш до душата,
помилваш я и целунеш
онова видение, което в
непреходното Слънцето съзря...
Когато Венера отново
своя ход обърне
ще пием грозде от вините
на лозата
ще вкусваме топлата пита
на утрото
в магичния пристан на
устните изгряла
да зреят и наливат житата ни
взели от Слънцето жълто и блясък
ще любим небето с ресници
... до пясък.
заедно можем да рисуваме
Слънца
потопили палитра в
копнежите ни
по онази, друга красота
в душите ни ~
разцъфтяли, нежни цветя
несетили дъхавия аромат
на вятъра,
а само пламтящите тайнства
на причастие-огън;
в тази мекота на клепките
и цветна тишина отвън,
извираща в молитвата
и пулса на две сърца
без сън...
слънчева усмивка
и топлото в мен
идващи с мисълта за Теб
мънички прашинки светлина
танцуващи безчет
ронят по клавишите
бадемов цвят и красота
и ако Господи, някога отново
в онзи златен град, където
пеят дъги, се завърна
нека живяното тук да остане
~ на утрото, на соления вкус
на вълните и халите
то да пристане
там в роса на лотус бял
да се превърна...
и отново ще е пролет
и ще танцуват весталките през март;
с устни ще целуват огнения полет
рисунъка в очите ни да обновят
вълшебства ще посипват с всяка нова утрин,
със зората ще кичат косите ни дъхави
в минзухари от слънце да будим
благостта и доброто в сърцата...
Божествена искра
разлиства се
в цвета на
съвършена роза
ръбчетата светлина
нашепват бяла красота
свещено цвете на Изида
листенца безкрайното
събрали ~ с полъх
свобода изприда
на тленното залеза
приспива
погалена от тишина
допира безплътни
устни Любовта
и най~съкровено
място засиява
обляно от музика
в съня на ангелите
която се явява...
пендари златни звънтят
по бялата струя на момина гръд
устни росни божурени
целуват на Слънцето първия лъч
дванадесет божура алени
разлистват дванадесет пълни Луни
всяка луна осветява порта една
пред която божура тихичко оставя
и в копнежното на огнения дъх
със звън пендара златно
зрънце в тишина засява
кълн неръкотворен избуява
дванадесет арки все към Слънцето водят
към звездите нова душа да проводят
неизпепелено късче
от душата ми остана
закичено с цвете
и към звездите
с протегнати ръце
сред сияние доведен
е светилникът запален
и топлина от извора
прелива, трепти
и просветлява
над твоите събрани
в смирение криле...
