...
Всяко семенце е прошепнато
обещание за хиляди гори
и безпределното е даване
като пълноводните води,
изглаждайки мекотата
на ръбчета каменни
и сливайки в хармония
багрите пламенни...
До синьото ухание
на облачния звън
до ефирната милувка
на розовия цвят
до ритъма
на пробудения кълн
дошъл за нов живот
на този свят...
А вече е зелено
и топлина процежда се свенливо
като тон музикален втечнено
в багри света залива пенливо...
Като песъчинка на напечена скала
отронвам се и тихо се разлиствам
клонка от брезичка тънкокора ставам
лист от Книга на Живота да прелистям...
* * *
Когато погледна отвъд,
небето ще бъде зелено;
поля от звезди с опалова гръд
посрещат сърцето ми уморено...
Изтерзани, вранени нозе ще подвия,
сребърна чаша ~ Любов да изпия;
с милувка очи ще завия -
път към Дома да открия...
До тръпнещо начало
и листенца на розата в бяло,
по изопната струна и тяло
до стълба небесна стояло...
От лунни коси е вплетена,
с въздишки на цветя поена,
от камбанен звън изчетена
в трепета на клепки стаена...
И миг във Вечност превърнат
оттекващ през времето,
от полъха на вятъра прегърнат
дошъл през порта на бдението...
....
И толкова тихо видяна
в стъклени шепи ловена,
цветна усмивка, засмяна
прозирна нежност смутена.
В облачна синьост шепти,
със сладък звук света изпълва;
в най-бялото от теб трепти
топлина от вода да покълва...
...
в цветове от нежност посипани
в гладкост от сливания
в аромати откривани
и ритъмност~съзвучия
до предела тоналност
до вселените музика
до префинена чувственост
и звънтяща в небосводите мистика
...
Розова багра за ден начало
и мисли нежност вплитат се в цяло,
капка роса е невинност довела
и аромат от тонове в бяло.
Не да е от лъчи докосван,
в самота без име измолван;
цвят съвършенство разлистван
в сърце от светлина изписван...
...
Сутрин пее в морето от изгреви
бавно тлялата страст да угасне,
отмита със сълзи от припеви.
Забрава молят тръпчиво
сладки устни танинови,
стон да е любовно мълвило.
Да слее Вечерница блага,
брулена пръхава жадност
с хладна малинова влага...
"Корените стигат до недрата, за да се къпе короната в Светлина!"
(древна поговорка)
...
Усещам
в жребия на Светилата
силата на забравено действие,
в мускусния дъх вървя на тъмнината
по пътя единствен ~ смирение...
Спирам
и има протяжно движение,
с което изнищвам незрящата,
топлата и теменужено спяща
... до просветление...
Когато с роса се напълва
съня и
устица жадни пият вода
в звук се ражда тишина
тук, под небесата ~
на болялата тленност
и ожарена пленност.
Камбанено време е.
До идване
след ново пристигане.
оризови полета
и малки бели зрънца
от спомени разпръсват
се по гърбицата на времето
ухаят жълти и нови слънца
прогорили воала на сънуването
и когато тихо дойде нощта
и последната ласка
отпие облачната диря
стопила се след дъха ми
на прощаване...
презряла Луната своя плод
откъсва и отново със
сребристо наметало тръгва;
пак натежала ще се върне
все по дирята на Слънцето,
златното от изгрева да зърне...
То милва я с лъчите благи
та сънищата на цветята да са също златни
и когато се тихо разлиства Земята
да й пее нежно Луната...
във времето сме потопени
безначална е реката
на забравата и бреговете
му има тя до бяло стопени
водите й към извора текат
съцветията уханни гали
воалът на малките вълнички
хронос в градините божурени
цветно е тайнството в
прекадения обреден хляб
изрисувани символите оживяват
въгленче търкулва се
по следа от звездите
оставена и огнивото изпълва се
с рояк от малки светлинки
прашец от феите дошли
да наричат чудни бъднини...
пеещите светлини на Изтока
докосват от ветровете
избраната посока
стихналите мълнии събрали
в шепа и цветът на вкусена
от бялото нега
кадифените пръсти на времето
люлчица сплели са сребърна
изворче носи разсъмнала
сбъднатост песенна...
върху меча на своето слово
изписва името си Вечността
връзката припомня с други светове
и се лее ...огънят в цветове...
вие мисълта небесни гнезда
и искрите светлоносни вплита
в изгрева на новата звезда
~ озарена сладост на Амрита...
когато след звезда
тихичко вървя
шепичка от златното
на Слънцето да донеса
стълбица е музиката
~ цветна нежност
светлик ~ факелът
копнежност
с мисъл златното в
нишка вплита
Любов към Земята
цялата полита
звездите песен
чудна пеят
лъчи от мекота
се в бяло леят...
"Отколе нощем бродят
самодиви... бели и красиви"
mariniki
в ирисите на нощта
отбират лъчистото на минзухара
със звъна на росата
гердани нижат
в доби потайни с лунната
лодчица идват
който биле омайно
от устните на самодива отпие
и от копнежа й бяла риза ушие
босоногата забравя дъгите~пътеки
негова да бъде ...навеки
...
когато идва светлината
разжарила искриците до бяло в сърчицата
в музика омаята попива и светът
от тленността в копнежност се прелива
тон и капе тишината
сребърните нишки свързващи душите
трептят в кресчендото на светлината
в съвършенството на Любовта ...едната...
Призовавах духа си да се върне
в тленното и кръстно тяло;
отново обещах да се завърне
в светлото единно цяло
милвах с поглед пътеките~цветя
в града от звездни небосводи;
грееха луни в деня, облян от светлина
и пееха дъги в златната роса
и само нощем тихо стъпвам
в края на дъга,
нежното вълшебство вдъхвам
и мечтая за дома от светлина
плодът е този, който преминава отвъд
земната личност е само утробата
износила светлото утре,
с което пълним нетленна чашата
...
и винаги трябва да са двамата
късчета Озирис и Изида
нишка, която безкрайното изприда
и моста между световете...
когато замлъкнат времето и часовете
и знам, че мога шепнейки стъпките
да стигна отвъд по този нетленен
и посипан с цветове от рози път
върху крилете на фениксови птици,
след молитва в храма на сърцето
и цветни стъклописи
и само едно неживяно тук ще оставя
~ пулса на копнежа ни по онази друга
красота, която и след хиляди слънца
не се забравя...
Чуваш ли как червеното на страстта клокочи
~ подводна река с дълбоки въртопи;
стъпка нагоре и изгрява портокален букет орхидеи
и звън на чанове, преди онзи последен нощен страж
и Слънчевото жълто след още дъх от после,
за да се гмурне онова необятно зелено море,
където медени утрини туптят в едно сърчице...
И тъкмо там се любят земя и небе
и поят розовите пъпки, зялюляни от следващия дъх
и преминаваме през портала като всяко дете
до нежната лила на безкрая, в която светят звезди
.
през воалите тънки
милвам на Земята водата
и първата пролетна росица
затрептяла в сладостта на зряло жито
до есенната пита и руйно вино
стоплили белотата на тази зима
прекрачвам сезоните и
посоките четири до там,
където има само нагоре
и теменужен дъх на звездоброя
във фенерчета на светулки и
пулс на квазари се тихо роя...
прозирни бели перли
кротко се леят
в устни коралови нежни
майчина песен запели
благост тихо
капе в ефира
прошумоляват крилата
на ангел в зефира
мисъл от слънчеви лъчи
и моите крила заприда
след последния дванадесети
ирис ...с тях да си отида...
