Научихме за симпозиума “7-те рилски езера”. Научихме, че тази година е 14- тото му издание. Решихме, че ще участваме в него. Уточнихме темата на лекцията, с която да участваме - "Мисията на богомилите и Универсалното учение". Подготвихме я. Опитахме се да се организираме за отиването до там . Много хора от Школата приеха задачата да участват и да подкрепят участието на Школата, да го направят истинско, гностично събитие. 1 от Русе, 4 отБургас, 3 от Пловдив, повече от 20 д. от София. Така, с без
Есенен повей
Разхождах се сред есенната гора. Чуваше се само лекото шумолене на падащите листа. Мекият им килим поемаше всички други звуци, оставаше само хрускането от стъпките ми. Не обичах да гледам голите клони на дърветата. Спрях се. Оставих пъстроцветния поток да се стича по мен, да докосне ръцете ми, да ми прошушне обещанието за великолепна пролетна премяна. Всеки лист беше със свой цвят, имаше своята нежност. Падаха бавно и можех да бъда погалена от всеки от тях. Събирах ласка по
Кухнята
(втори откъс от "Рила, когато проговори")
Обичах да навестявам кухнята.
Не само защото около казаните е топло и уютно, въпреки пушека, който никога не улучва комина и дълго се върти на едри кълба из кухнята, въпреки големите дъждовни капки, които намират пролуки през плочите на покрива и улучват точно врата на посетителя в самата минута, когато вън дъждът е спрял.
Не само защото тук можеш да намериш най- голямото богатство на планината- едно канче топла вода.
Не.
Който познава
(това е откъс от книгата "Рила, когато проговори", написана от автор с псевдоним Орион. Това е псевдоним на д-р Стефан Кадиев, мой дядо)
Беше зимен ден, когато отидох при него. Навалялият от преди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа.
Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на "Шестдесет и шест" (Къщичката на ул. Опълченска" №66 - бел. е на Багира)
Той говореше от прозореца своята "беседа".
С
Кучето
Вървеше по калната улица куче. Бездомно, мокро и гладно. Мина кола- изпръска го. От сплъстената козина закапа кал. Край една сергия продавачът го изрита ядосано. Сякаш то бе виновно, че търговията му не вървеше. Но кучето понесе болката и обидата и отмина мълчаливо. Коремът му, залепен за гърба, безмилостно скърцаше. Ето, в края на улицата вече се виждаше заветната кофа за смет. То спря пред нея, едва се подигна на слабите си задни лапи и подуши боклука. Намери мухлясала твърда коричка
С усмивка думите ти срещам.
Обливам се и радостно се плискам!
Играя си със тях, танцувам!
Искрят от Светлината капките кристални.
Оставям да ме носят
ефирни струи на загатнатите форми,
нататък чак- отвъд самите тях,
където спомен и предчувствие се сливат.
Откривам себе си във теб
и теб във себе си откривам.
В едното време на безвремието
в посоката една на безпосочието,
в Единството, в което Любовта
тоталност е и Битие.
Било е! Може и да е!
(За съжаление карам по спомен. Оригиналът невъзвратимо изчезна... Синът ми беше на 9 години, когато го написа.)
Листото
Есенният вятър вече обрули почти всички листа. Клоните на стария дъб чернееха в посивялото есенно небе. Само едно малко листо се беше вкопчило в клончето си. Бездната под него изглеждаше толкова страшна!!! Какво се случи с неговите братя? Там, в студената мокра земя? Как да се пусне, как да отиде и то там, като е толкова страшно, далеч, студено и мокро?
Листото трепере
(Всяка пантера да си знае джунглата. Особено черните)
Буря. Девет бала.
В чаша с вода.
Това имам.
Не понасяш себе си.
Разбирам те!
Обичаш себе си.
Разбирам те!
Огледалце, огледалце ...
Превърна ме в огледало!
И какво виждаш?
Жаравата в кръга е готова.
Забързах се! Засилих се!
Забравих иконата!
Към твоята правота
добавих моята правота.
Получи се нашата кривота.
Сблъскват се думите ни. Във Времето.
Срещат се сърцата ни. В Безвремието.
О,
(какво се случва с една черна пантера,
когато слуша много омайна песен)
Погледна ме езерото-
с твоите очи.
Усмихна се слънцето-
с твоята усмивка.
Прошепна вятърът-
твоето име.
Запя водопадът-
твоята песен.
Задуши ме болка.
Твоята болка.
Търсех себе си.
Намирах теб.
Мислех за теб.
И виждах себе си.
Що за омая?!?
Кое какво е?!?
Разпиля ме сънят.
Изчезнах. Превърнах се в огледало.
Отразих вълните на битието.
Свободна съм.
Свободен си.
Срещи с „Ave musica”
Светлината пее
В многолико единство-
“Здравей, Музика” !
О, трептение чудно,
забравено, жадувано, мое!
Какво да правя с резонанса?!?
Песен-
чувам началото, после- и край,
а между тях- безкрай!
Древен копнеж в мен
пробужда
песен нечувана и неизпята.
Една песен потъна в мен.
Разплиска десетки животи.
Планината
Планината ме приюти,
Скри ме от човешките ми грижици.
Планината говори.
Не зная думите, но ги разбирам.
Планина.
Живинка и песъчинка са на мястото си.
А аз?
Какво тихо утро!
Чувам зова на върха.
Копнеех
за тази искряща Светлина!
Но е прекалена за човешките ми очи...
Оставям в подножието ти
Опустошеното си сърце.
Отведи го към Безкрая!
Ето ги върховете.
Близо ли са, или далеч?
Под гъстите смърчове-
спокойствие.
Но смразява.
Из
Сезони
Пролет
Гората се разлиства-
закрива раните,
нанесени и от човека....
Оранжево пламъче
сред набола тревица-
предчувствие
Изсъхнало листо
насред мътна локва-
сбъдване
Пролетният дъжд
Отмива мръсотията.
Докогато успява...
Ручейче припява
на пролетния поток
Лилаво ухание
проби ланската шума
на самосъжалението ми.
Потокът с грохот отнася
камъните без опора.
Мравешки крачета
шумолят по Неизвървяни пътища.
Лято
Сред тревите – бисерчета във
Как блъска прибоят!
А зад него е спасителният бряг!
О, Слънце!
Лъчите ти с лекота ме намират
а как аз да стигна до теб?
Кафяви вълни-
Укор след укор за човека.
И той - какво?
Морето надигна
кафявото си огледало към човешкия бряг.
Какъв образ!!!
Кристални вълни тъкат
слънчева мрежа по пясъчното дъно.
Беше така...
Познат-
едно и също уж говорим,
а всичко тъй се разминава!
Познат ли?
Непознат-
под делничните думи
долавям други- неизречени, искрящи!
Непознат ли?
Дете-
през очите светли
безлюб разум напразно дири път.
Кой го затвори?
Бездомно куче стои на пътя.
Това ли е Пътят?
Бездомно куче.
В очите му
бездомието на човека се оглежда...
Изгрев-
сбъдната мечта за премръзналите!
Но неотделим от залеза....
Къде е пътят отвъд тях?
Роза-
малка пъпка таи седемлистно
Портрети
Далечна близост на Безкрая
Арена на извечна битка
Неуловим и в неподвижността си
Чист извор на дълбоко скътано безвремие
Орисан другите да сгрява, дори да зъзне сам
Тиха омая струи от ръцете и
Астрални вълни ваят приказен свят
Неистов бяг сред заспали отломки
Ярък пламък на тъмния бряг
Винаги грее с усмивка кротка, но
Искрици тъга прогарят тъмните му очи
Край грижовна обич сила набира и
Търси собствената си пътека.
От всяка твърд изтръгват тънките му пръсти
Ри
