Малко страници, единствен изход от сюжета.
Много страници, изходът е същият. Логическият подлог не позволява интелектуални волности.
Щото не е нужно да има нито смисъл, нито смислен и осмислен брод, не няма.
Има привечерна угнетеност, има глад за зрелища, но не да гледаш полуусмихнати селяни и оскучали домакини с безизразна усмивка ...
Има глад за Утро, има глад за Летни дъждове, бури и виелици, има глад за леко обветрени житни поля и сладкоструйни водопади, където душата ти да пие живата
Не вярвам, не защото няма в какво да се вярва, а защото е скучно.
Защото вярата е изначалната човешка скука да се надяваш на подмолно спасение и помирение с инстинкта да си жива плът?!
Скучно ми е да вярвам в идеологеми, скучно ми е да следвам образи и митологеми. Римата не е от мен, римата е от подредбата на звуците ...
Скучно ми е да се усмихвам на успели психотерапевти, непрочели веднъж през живота си нито Платон, нито Сартр, скучно ми е да чета хора, за които човешкото познание се движи
обичам Лешоядите, изяждат всичко и нищо не остава
чистачи на плътта
чистачи на душата
все една дума трябва да остане, все един знак за непризнаващите нищо
за отричащите
останаха теменужените Небеса
за мен са
а за вас - спомените на Старицата
есен беше, после лято, после зима
после нищо
Всичко добре чувам
Всичко добре виждам
Всичко добре усещам
Никога не съм била по-добре
Щастлива лятна трева, огряна от южното Слънце на Киркеа
Добре дошъл мой втори дом
Обичам
Когато утрото бе първото утро в моя живот,
то бе и първото в твоя
Целувам те,
както никой никога досега
В привечерните часове, отвъд заката на Слънцето, знаех, че ще ме потърсиш и приласкаеш,
че най-добрата люлка ще бъде твоята люлка и най-добрата ласка, твоята ласка
а твоята обич - единствената
Майко,
тези дни обичам думите да са шарени, улиците пъстри, а свежото пролетно утро - дъхаво на малинов чай и усмивки
Когато цитрата засвири над мъгливите брегове на Закинтос, видях една
Не чуваш нищо
Друг си
Не чуваш нищо
Някакви звуци на хора, пеят, говорят, въртят се неистово като пеперуди около огъня и търсят светлината, която да ги изгори
Не търся нищо
Друга съм
Съща съм
Гледам без да виждам
Очите ми - празни въртележки на цветен калейдоскоп
Шарени спомени от отминало царство на принцеси и жаби
Не искам да виждам
метаморфозите на орки, решили че са елфи
Корабът отплава
Да намериш, без да си търсил
и да откриеш, без да го искаш
Да разбереш, без да приемаш,
да научиш, без да страдаш,
Да бъдеш, без да предадеш,
да си идеш, без жал
Да се върнеш, без да обвиниш
Да няма нищо, да няма никого заради когото да се замислиш, и за когото да се бориш,
дали да замениш свободата си
...
Както над вишната падна сянка, така и чаплата мечтае за други хоризонти на летене,
да я замени с друга сянка - вишната, а чаплата в полета си да загине
Очакваха и двете
Птиците отлитат, птиците идват отново
Кой е мислел, че ще заобича крилете си
Отрязаните си
Никой
Затворът се оказа уютен пристан, последен крясък на чапла
Окованата
Мислех и премислях,
Не измислих нищо
Блуждая, мечтаех
Немечтаното
Спрях се
Не искам нищо
Вече
Камена,
беше,
когато Зимата дойде
Камена,
беше и когато Пролетта се усмихна
Камена, мила моя
припомни ми песните
за да
си ида
леко
за да си ида като тебе,
Камена
че Времето е като пеперуда,
забодена на карфица
Гледах я
мислех, че е още жива
ала тя не бе
беше Пеперуда, забодена на карфица
била е Пеперуда,
преди да се роди
Какво би казал Сен-Джон Перс затова?
Мила моя,
идваща в съня ми,
ланшното есенно грозде е обрано вече,
а Юни мина и отмина,
не остана нищо
изпито е
Мила моя,
идваща в съня ми,
понесла ме на гръб,
задъхваща се,
уморена
поспри се, да ти кажа и разкажа за дъхавите малини от градините на баба, от градините на Рая,
за медените питки и конете по панаирите,
за шарените панаири,
за шарените утрини
за шарените пръстени с цветни камъчета
Мила моя,
ти не дочака да ти кажа
нещо,
не те пускам
да си идеш
