„Този велик закон сега призовава хората към братство и сестринство. Само тогава ще имаме една нова наука на братство и сестринство. А сега каква е нашата наука? Онова малко агънце, което детето гледа, целува, венци му прави, дойде ден, заколят го. Майката казва: За да може маминото детенце да живее, трябва да заколим това агънце. Малкото детенце плаче. Казвате: Не, тъй трябва да се живее. Мислите ли, че това ваше дете ще се възпита? То ще се запитва: Как тъй този Господ, Който е толкоз добър, по
Съвестта, отдавна пусната в неплатен отпуск, как успя да стане корумпирана?
И защо всеки предпочита да отговори на въпроса дали зебрите са черни на бели райета или обратното, вместо на всичко това?
Скъпи ми Краус, дяволът не просто е оптимист, ако си въобразява, че може да ни направи по-лоши – той отдавна подаде оставка и сега вероятно се наслаждава на почивката си, разбира се, в случай, че е далеч от хора.
В нашата преобърната реалност, не знам кой ще спаси красотата. Може и да е потъна
Всяка събота вечер в живота ми влиза страданието. Нахлува от екрана, то е ясно откъде ...
Ала идва и надеждата, че доброто го има и че то е възможно. Не като компенсация на страданието, а като идея на общността, която прави възможно лечението му.
Всяка събота вечер разбирам колко съдбата е пожалила мене и колко наранила тебе – съседа, любимия, непознатото дете в инвалидна количка в мола, молещият акордеонист пред хипермаркета, щъркелката Живка, захвърлената немска овчарка Сорена, колко много
И няма оправия с изхвърлените животни, намерени такива, живи или осакатени. Стана ни ежедневие да намиране някакво животно, читаво или не. Ако е читаво, може и да не го хванеш, че бяга, ама май осакатените са повече. Гледам да ги махна от хорските погледи, да не тормозят ‘гражданството’, да не се гледат неприятни гледки и в без друго мизерният ни живот.
Забелязвам обаче, че хората ‘свикват’ с такива гледки, и не разбират как се убива човешкото в тях, усещането за взаимопомощ, колективизъм…..
Абзаци от интервю с уникалния поет Константин Павлов, който днес щеше да навърши 81 години. RIP
С кои поети и писатели поддържате приятелства?
Снощи Достоевски ми беше на гости и като прочете някои мои стихотворения, получи епилептичен припадък. И с други подобни поддържам приятелски отношения.
Вашата представа за кентавъра?
Във всеки случай кентавърът ми е по-любопитен, отколкото конят или човекът, взети поотделно. Странно е, че кентавърът ме въодушевлява не като мит, а като еклектика о
Тихо!
Тихо!
Тихо!
И ми простете, моля ви, ще млъкна.
И вече няма да говоря - зная,
че във морето няма нищо - нищо
и във земята... В скока си към нея...
Единствено дълбоко в паметта ми,
по-скръбно обетована от всички
небета - са добрите ми другари.
Отломъци от жестове... Усмивка...
по-точно сянката й. В паметта ми
лица и фигури с пирамидална
(сикстинска) композиция. Любими,
неповторими същества, с които
живея аз сред живите - безшумно -
до рамото - отляво - на смъртта.
В памет
Онова, което трябва да премълчим, споменаваме най-много.
Иронии.
Всъщност празен шум, не струва.
В Аркадия бе различно - онзи свят, когато бяхме първобитни и щастливи, ми каза -
не ме следвай, искам да виждам след мене само сянката си.
Всъщност, нищо.
Не се чуват ръкопляскания.
Залата е празна.
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.
Дневник, Гео Милев
Под зимното слънце
язди на коня
моята премръзнала сянка.
Полумесец осветява
мъгливата земя.
а рибите са пълни със сълзи.
Елдата цъфти.
Камбаните стихват.
Еква нощта
дъхът на цветята.
Башо
Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.
Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се
Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.
Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.
Тя и Тя говорят. Гледат се.. Едната по-рано ще тръгне по пътя, другата - след нея.
"След като проумяхме какво Сърцето не би могло да понесе,
се насочихме към онова, какво то би могло да бъде, ако
бе самото себе си
Ако Сърцето е самото себе си, то обаче би приело всичко и
би казало на отиващият си, ала търсещ връщане - кога си тръгваш?
Срещи и разделите - едно са
Утрини и вечерите - същото
Мигът на изгрева, мигът на залеза - повтарят се
Едно и също е
Едно и също е Сърцето, което
