Ханеман - Одисеята на Гения

Все още за много хора по света неговото име е непознато, което е нелогично, като се имат предвид енциклопедичната личност и невероятните заслуги на този велик човек към медицината и изкуството да се лекува – заслуги, които го правят равен на титани на мисълта като Коперник, Галилей, Айнщайн…

Животът на Ханеман сякаш е написан от Дикенс.

Основоположникът на хомеопатията д-р Самуел Кристиан Ханеман е ренесансов гений, владеещ познания в много области. Той бил дипломиран лекар и фармацевт, опитен лингвист и преводач, владеещ свободно седем езика, предшественик на съвременните природолечители чрез поощряване на природосъобразно хранене и здравословен начин на живот. Той може да бъде смятан за първият психотерапевт, тъй като бил първият лекар, който въвел лечението на душевните страдания наред с физическите. Десетилетия преди Кох и Пастьор Ханеман разбрал принципите на разпространение на заразните болести и успешно лекувал по време на смъртоносните епидемии, които опустошавали Европа през първата половина на XIX век. Ханеман е и пионер в съвременното обществено здравеопазване и хигиена. .

Ханеман непременно ще получи полагащото му се широко признание заради многобройните му заслуги като една от най-изтъкнатите личности в историята на медицината. Неговият най-голям принос, разбира се, се състои в откриването на хомеопатията – едно безпрецедентно научно достижение, тъй като, доколкото ни е известно, Ханеман е единственият човек, прозрял и положил основите на цялостна медицинска система, която напълно развил в мощно и приложимо в широката практика оръжие срещу болестите и то само в рамките на един човешки живот. Той се проявил като истински ясновидец, разкривайки енергийната основа на здравето и лекуването, изпреварвайки с цяло столетие откритието на модерната физика, че материята е енергийно поле с голяма плътност. А алопатичната медицина едва в наше време започва да разбира и прилага идеята за връзката между психика и тяло, която Ханеман очерта преди почти двеста години.

Самуел Ханеман е роден на 11 април 1755 год. в Майсен, Саксония, Германия, където неговият баща работел като художник в порцелановата фабрика. Семейството живеело в оскъдица и младият Самуел често не можел да посещава училище заради безпаричие. Той се включил във финансовата издръжка на собственото си обучение като, още 12 годишен, започнал да помага на свои приятели в изучаването на латински и гръцки език. Баща му развивал способността му за оригинално мислене от най-ранната му възраст. Често се случвало, преди да тръгне към фабриката, да затвори Самуел в стаята, оставяйки му някаква трудна задача, над която да размишлява. “Изследвай всички варианти, придържай се към най-добрия от тях, приемай предизвикателството да мислиш със собствения си мозък!” – бил бащиният съвет към младежа.

Годините на обучение

В 1770 год. той записал сина си в училището “Св. Афра” в Майсен. Ханеман бил толкова блестящ студент, че професорите го обучавали по индивидуална програма, силно наблягайки на самостоятелната работа. Той завършил училището през 1775 год., представяйки дисертация, написана на латински език, на тема “Удивителното устройство на човешката ръка”.

С няколко гроша в джоба Ханеман пристига Лайпциг през пролетта на 1775 год., за да учи медицина. Той се издържал сам, давайки частни уроци по френски и немски, както и с превеждане на трактати и монографии по медицина, ботаника, химия – дейност, с която продължава да се занимава и през следващите 20 години. Един от професорите му, д-р Берграт, бил толкова впечатлен от младия си студент, че му издействал привилегията да посещава лекции безплатно. Ханеман, обаче, бил неудовлетворен от това, че обучението в този университет се водело само на книга (университетът нямал своя болница), и скоро се преместил във Виена. Добрият шанс отново го споходил в лицето на д-р Карен, който го подпомагал финансово в тези бедни години.

Разочарованието

След като завършил обучението си в 1779 год., Ханеман започнал да практикува медицина в различни малки селища из Германия. Само след пет години, обаче, изоставил медицината, давайки си откровено сметка, че пациентите му биха се справили по-добре без негова помощ. Междувременно в 1782 год. той се оженил за аптекарската дъщеря Йохана Леополдин Хенриет Кюхлер. Непрекъснато нарастващото си семейство (двамата се сдобили с 11 деца) Ханеман издържал изключително с писане и работа като химик, докато живеели в Дрезден от 1785 до 1789 година. За кратко опитал да започне частна лекарска практика, само за да се убеди, че не може да разчита на нея като източник на стабилни доходи: “Аз гледах на моята практика само като нещо, полезно за сърцето.”

Ханеман публикувал много трудове по химия, сред които най-добре бил приет трактатът му за отравянето с арсеник. Някои от неговите критици по-късно ще кажат, че Ханеман би станал велик химик, ако не се бе заел с “шарлатанство”. През 1789 год. семейството на Ханеман се премества в Лайпциг и той публикува трактат за сифилиса, забележителен с описанието на нов живачен препарат, открит от самия него и познат впоследствие като Ханеманов разтворим живак. Припечеленото с писане и с химия, обаче, си оставало твърде недостатъчно и семейството често се озовавало на ръба на оцеляването. На една покъртителна рисунка от това време се вижда Ханеман да търка прането на семейството със суров картоф, понеже не можел да си позволи да купи сапун.

По стъпките на Дон Кихот

Ханеман започнал нападките си към медицинската практика по негово време в началото на 1784 год., спечелвайки си лоша слава, насмешка и отхвърляне от страна на колегите му. Австрийският император Леополд изненадващо починал в 1792 год. след като му били извършени четири поредни кръвопускания за 24 часа по повод висока температура и подуване на корема. Ханеман подложил на публична критика лекарите на императора и продължил да се обявява на висок глас срещу кръвопускането, макар че самият той бил обявен за убиец, защото отказвал на своите пациенти това “благо”. (Междувременно той отново започнал да практикува, но и този път за кратко, тъй като скоро се почувствал съвсем безпомощен поради неефективността на наличните лечебни методи и затрудненията да осигури адекватни доходи чрез тази си дейност.) Той, жена му и петте им деца живеели в една-единствена стая и в отчайваща бедност. Всяка нощ Ханеман до късно превеждал книги, което било основният му източник на доходи, а дните си посвещавал на търсенията си на по-ефективни методи за лечение. През този период той си създал и “безполезния” (по собствените му думи) навик да пуши лула. По това време Ханеман вече се занимавал задълбочено с хигиена и диетология, защитавал идеята за консумацията на колкото е възможно по-малко месо и препоръчвал козето и овчето мляко за сметка на кравето.

Прозрението

1791 година се оказва преломна в развитието на неговото мислене. Той вече бил наясно с ограничените възможности и дори опасностите, с които била свързана медицината в този и вид, но не можел да предложи по-добра алтернатива. Прозрението го осенило, когато превеждал един труд на Кулен, наречен “Материя медика”. В него авторът излагал мнението си, че антималарийните свойства на кората от хина (от която се произвеждал хининът) се дължат на горчивия й вкус. Ханеман знаел, че много други горчиви билки не били активни срещу маларията. Тогава той за пръв път сторил нещо, което щял да прави още много пъти през живота си и което демонстрира присъщата му почтеност и огромна любов към познанието – експериментирал върху себе си.

Така открил, че кората от хининово дърво (от която впоследствие приготвил хомеопатичното лекарство China – хина), предизвиква у него, здравия човек, същите симптоми, които лекува у болните от малария.

Това наблюдение го насочило към откритието на първия закон на хомеопатията – законът за подобието, който гласи, че “Подобното се лекува с подобно”.

Горе-долу по това време Ханеман започнал да печели слава и като психотерапевт. Тогавашните лудници представлявали просто пристройки към затворите, а душевно болните хора били натъпквани в тесни помещения и хранени оскъдно. Нещо повече, те били изоставяни от лекарите, които смятали, че лудостта е заразна. Вместо да бъдат лекувани, психично болните били връзвани с вериги, бити с пръчки, посетителите на приютите се забавлявали като ги дразнели и закачали. Първият истински приют за душевно болни бил открит от Ханеман в Георгентал, където херцог Ернст Гота му предоставил за тази цел едно крило от своя замък. Отначало приютът бил предназначен за по-състоятелни пациенти. Първият от тях бил известният писател Клокенбринг от Хановер, който страдал от тежка форма на мания, оказала се изключително трудна за лечение от тогавашните прочути психиатри. За седем месеца Ханеман го излекувал напълно. Това бил първият случай, когато психично болен пациент бил лекуван с нежност, човеколюбие и състрадание, а не с насилие.

След този епизод, пришпорван главно от финансовите затруднения, Ханеман отново започнал да митарства от едно селище в друго, яростно нападан от лекари и аптекари. Практиката му да си приготвя лекарствата сам провокирала тяхната завист и аптекарите възбудили съдебно дело за ограничаване на това му право. За съжаление, противниците му спечелили делото и съдът забранил на Ханеман да разпространява саморъчно приготвени от него лекарства. Междувременно при едно от преместванията си Ханеман загубил новородения си син в злополука с каретата, при която и синът му Фридрих (единственият член на семейството му, който по-късно станал хомеопат) също пострадал.

Първа слава

По време на епидемията от скарлатина през 1800 година, Ханеман получил възможност да демонстрира ефективността на новия тип медицина, открит от него и основан не само на Закона за подобието, но и на концепцията за силно разредените и потенцирани лекарства. Ханеман предизвикал сензация с успешното прилагане на Belladonna в хомеопатични дози за лечение и профилактика на скарлатината. Той отново станал обект на нападки, заради това че поискал скромно възнаграждение за откритието си (което било съвсем разбираемо, като се вземе предвид бедността, в която живеел), макар че на бедните пациенти давал Belladonna безплатно.

В 1810 година Ханеман публикува първото издание на най-важния си труд “Органон на лечебното изкуство”.

Тази книга полага основите на неговия нов подход към лекуването, включително Закона на подобието, принципа за даване на едно единствено лекарство в потенциран вид и във възможно най-малка доза и в лекуването само с лекарства, които са били доказани от здрави хора-изпитатели. В следващите няколко години Ханеман доказал много лекарства лично и с помощта на семейството си, а след 1814 год. групата му (която се наричала “Съюз на изпитателите”) се увеличила с включването на най-близките му приятели и колеги. Сред тези изпитатели били и първите му ученици Грос, Щапф, Хартман и Рюкерт.

Нов успех Ханеман постигнал в 1813 год., използвайки хомеопатия при лечението на болните от коремен тиф по време на епидемията сред Наполеоновите войници, която се разразила след нахлуването им в Русия. Епидемията много бързо достигнала Германия, където Ханеман лекувал болните в първия стадий на болестта с Bryonia и Rhus toxicodendron. Това било използвано като повод за нови атаки от аптекарите, заради нарушаването на произнесената срещу него съдебна присъда. В 1820 год. градският съвет на Лайпциг забранил на Ханеман да практикува хомеопатия.

Гоненията срещу него достигнали връхната си точка през 1821 год., което принудило Ханеман да се пресели отново, този път в Кьотен. Там той се ползвал от протекциите на херцог Фердинанд Анхалт-Кьотен, който бил негов пациент и който му позволил да практикува като лекар и да ползва собственоръчно приготвени лекарства. (Германия по това време представлявала рехав съюз от отделни херцогства и градове-държави, всеки от които имал свои собствени закони.)

Трудът дава плодове

В продължение на десетина години в Кьотен Ханеман имал възможността да практикува свободно и да развива идеите си на спокойствие. При него идвали пациенти от цяла Европа. Съпругата му Йохана, дарила го с 11 деца, починала в 1830 год. от тежко белодробно възпаление, но за Ханеман продължили да се грижат дъщерите му Шарлоте и Луизе. Той работел съвместно с д-р Теодор Мосдорф, негов студент и асистент, когото Ханеман осиновил.

През това време Ханеман достигнал нов етап в разбирането си за хроничните болести и развил концепцията за миазмите. Той публикувал откритието си в 1828 год. в първото издание на “Хронични болести”. Въпреки че концепцията му била добре приета от най-близките му поддръжници Щапф, Грос, Херинг и фон Бьонингхаузен, повечето хомеопати я отхвърлили като твърде пресилена и недоказана. Зад гърба на Ханеман д-р Тринкс се договорил с издателя му да забави публикуването на книгата и това било само едно от многото препятствия, които трябвало да преодолява в развиването и разпространяването на новата система.

В 1831 год. хомеопатията пожънала нов триумф, този път по време на холерната епидемия, тръгнала от Русия и бързо разпространила се на запад. Алопатичната медицина се оказала безсилна пред жестоката болест. Лекарствата, които Ханеман използвал – Camphora, Cuprum и Veratrum – и до днес са сред главните лекарства, използвани по време на холерни епидемии.

Ханеман се свързал със следващия си асистент – енергичният д-р Готфрид Леман, който се превърнал в най-верният му помощник. Но той бил все по-недоволен от “псевдохомеопатите”, които работели в Лайпциг и околностите му и охладнявал към тях все повече и повече. В 1833 год. в Лайпциг била открита първата хомеопатична болница под ръководството на д-р Мориц Мюлер. Нейните основатели се надявали по този начин да се сближат с добилия международна известност Ханеман. В началото Ханеман наистина бил много ентусиазиран, дори подпомагал болницата финансово. Но след заминаването му за Париж в 1835 год. клиниката изпаднала в тежко финансово състояние и в 1842 год. била затворена.

Мелани

Така стигаме до последната глава от живота на Ханеман, която наподобява любовен роман. През 1834 год. красивата и жизнерадостна парижанка Мари Мелани д’Орвил – Готие предприела дълго пътешествие до Германия, за да бъде прегледана и лекувана от Ханеман под предлог, че страда от невралгични болки. (По-късно Мелани признава, че истинската причина за пътуването бил интересът й към новата медицинска система на Ханеман и любопитството спрямо нейния прославен основател.) Мелани се представила за 32-годишна, макар други да казват, че била на 35 (тя трябва да е била Phosphorus!). Тя бързо спечелила сърцето на 80-годишния вдовец и само три месеца след първата им среща двамата се оженили.

Ролята на Мелани в живота на Ханеман е много противоречива. След осем десетилетия, преживени в битки, бедност и нещастия, Ханеман получил възможност да се наслади на залеза на живота си заедно с младата си, красива, заможна и от влиятелно семейство съпруга, която се постарала да го запознае с много членове на френското висше общество. От друга страна, Мелани успешно изолирала съпруга си от неговите деца до края на живота му. Тя убедила Ханеман да отиде заедно с нея в Париж, говорейки му за очакващите го там сладък отдих и ласкателства от страна на френските благородници, сред много от които хомеопатията се ползвала с голямо уважение. Но когато, след дълго и изнурително пътуване, най-сетне пристигнали в Париж, тя убедила Ханеман да започне да практикува отново. Това вероятно е било много изтощително за престарелия Учител, но ние трябва да сме благодарни на Мелани, тъй като по този начин той получил възможност да експериментира и усъвършенства метода за прилагане на LM потенциите.

Мелани изучавала изкуството на своя съпруг и работила като негов асистент след обяд, а преди обяд ръководела делата на семейната клиника за бедни. Тя дори си отпечатала визитни картички с името “Д-р Мелани Ханеман, първата жена-лекар във Франция”.

Ханеман спечелил огромна слава и успехи във Франция и завършил работата си по “най-пълноценният и най-добър метод за лечение”, който описал детайлно в шестото издание на ”Органон”-а. Ръкописът вече бил в ръцете на издателя му, когато в 1843 год. Ханеман умира на достолепната възраст 88 години. Мелани е обвинявана за умишленото възпрепятстване на публикуването на това изключително важно издание, както и за това, че погребала съпруга си с тайна церемония в семейната им гробница.

Нашият учител

В края на това повествование за живота на Ханеман си заслужава да се спомене за великите качества на неговия характер, към които ние, хомеопатите, неговите интелектуални наследници, се стремим. На първо място, Ханеман е бил невероятно упорит и последователен в преследването на истината. На всяка стъпка при развиването на своята система той се сблъсквал с огромно неодобрение и оскърбления. Ханеман често бил обект на нападки от страна на ортодоксалните медицински власти, които използвали всички законови и политически средства, за д го спрат. В списанията по онова време се печатали убийствени клеветнически критики срещу него и метода му. Те само го стимулирали да усъвършенства системата си. Писмата, открити след смъртта му, обаче, разкриват колко силно е страдал Ханеман от това нескончаемо и незаслужено преследване.

Второ, неговата почтеност ярко се подчертава чрез решението му да изостави медицинската практика, когато открил, че тя вреди на хората, и да се опита да издържа многолюдното си семейство с оскъдните хонорари от превеждането на книги. Той демонстрира тази почтеност, правейки нещо, за което тогавашните лекари и аптекари не можели дори да помислят – той експериментирал върху себе си лекарствата, които давал на своите пациенти. Това ни подсеща за друга негова достойна за възхищение добродетел – неговото изключително трудолюбие. Освен че разработил цяла нова медицинска система и доказал близо 100 лекарства, той написал около 70 оригинални труда по химия и медицина и превел 24 произведения от английски, френски, латински, италиански. Не на последно място, той бил много скромен.. Той написал на своя приятел д-р Щапф следното: “Бъди колкото е възможно по-умерен в хонорарите, които приемаш. Аз не ги обичам, аз чувствам, че съм просто един честен и искрен човек, който не прави нищо повече от това да изпълнява дълга си.”

Ханеман имал, за жалост, и някои недостатъци, които до известна степен възпрепятствали разпространението на хомеопатията и от които ние, съвременните хомеопати, трябва добре да се поучим. В последните години на своя живот той станал нетърпим към всякакви възражения и се отнасял с подозрение към всеки, който не бил абсолютно съгласен с него. Той казвал: “Този, който не следва абсолютно точно моите стъпки, който се отклонява дори на косъм вляво или вдясно, той е изменник и аз не бих искал да имам нищо общо с него.” Д-р Грос, един от първите и най-добри ученици на Ханеман, споделил с учителя, че смъртта на детето му го навела на мисълта, че хомеопатията не може да се справи с всички болести. Ханеман никога не му простил за тези думи. Той отблъснал много от своите последователи със своята непреклонност и нетърпимост, макар да е вярно и това, че той се чувствал предаден от много от тях.

Милиони хора дължат излекуването си на най-големия гений в историята на медицината. Въпреки че към хомеопатията огромен принос имат и великите му последователи – фон Бьонингхаузен, Херинг, Кент, Липпе и другите – Ханеман полага основите, открива законите и принципите, върху които е изградено всичко останало.

Статията е любезно предоставена от ХомеоХелп - Българското хомеопатично издателство. Основна цел на ХомеоХелп е издаването на хомеопатична литература за широката читателска публика и за специалисти. Ако искате да се свържете издателството или да разберете повече за книгите и семинарите по хомеопатия, посете уеб сайта www.homeohelp.eu