Огнян и Милена най-сетне стигнаха до малкото селце в сърцето на планината. Не бяха ходили там от три години. Три дълги години в градските шумотевици и ментален смог. В китната къщичка имаше доста за оправяне, чистене, плевене. Тази вечер обаче и на двамата не им се правеше нищо. Шумът на реката досами прага и планинският въздух ги заляха като анестетик, като литър успокояващ сладък билков чай след дълго изкачване. Бяха се катерили по социалните стълбици почти без да си поемат дъх, опитвайки се да съчетаят зова на сърцето си по един любящ и чист живот с градската грубост. Всичко това неусетно се бе натрупало, натежало като товар на гърба на уморен пътник. В селото бе тихо. Тишина, проникната само от шумоленето на реката като мантра в чисто съзнание. Седнаха на пейката на двора, а под нозете им шепнеха маточината и жълтият кантарион – махаха им с листенца и ги приветстваха с обайващия си аромат. Огнян отново преживя онова странно, но толкова силно психично движение, което се случваше всеки път, когато отидеше някъде на балкана. Сякаш се издигна над себе си, над стремежите си, над желанията си, над страховете и нараняванията си, над малките си градски психодинамики. Познаваше това чувство. Когницията му превключи на нулева скорост, влезе в онзи център между тази и другата мисъл, зад желанията и амбициите, зад искам и трябва, в онзи вътрешен вакуум на свободата отвъд... Отвъд разбиранията, отвъд морала, отвъд представите и очакванията, отвъд изискванията и противопоставянията, отвъд борбата, отвъд бягството, отвъд жаждата за това и онова, отвъд паметта и знанието, отвъд себепредставата, отвъд аза, отвъд ти, отвъд радостта и тъгата... Нулева скорост, свободна от скандхите, когнитивните струпвания, за които говореше някога Сидхарта. И преди бе влизал дълбоко в това състояние. Случваше му се, когато отиваше високо в планините. В последните пет години обаче Огнян рядко стъпваше в планина, затова се стремеше планината да дойде при него. Опитваше го от двадесетина години – още от запознаването му с дзен будизма, през учението на толтеките, индийската и китайска йога, тантра, съвременната психология, когнитивна наука и най-скъпото му на сърцето учение на бялото братство. Стараеше се да преживява света наоколо през директното виждане на интуицията си, да съзерцава докато ходи по улицата, докато играе паневритмията в парка. Това състояние на отворена сърдечност, на жива въплътена в ежедневието медитация особено силно преживяваше по време на делничната си работа, която толкова обичаше.
Отидоха в селския магазин, купиха малко продукти. Разбира се, минаха пред седянката на селските клюкарки и се порадваха на удоволствието да бъдат в устата на хората, както се казваше в малката им държава. В селото всички се поздравяваха, спираха се за раздумка. А реката милваше невроните и душите. В планината наоколо се бяха народили около триста гладни мечовци и те бяха обект на чест разговор. Милена и Огнян повече разбираха мечките, отколкото двуногите си съвидови твари. Оги бе живял в държава, в която беше нормално мечките да се разминават на метри от хората и между тях да цари хармония и приятелство. Знаеше, че животните директно чувстват емоциите на хората и че действията им се определят в огромна степен от човешките афекти и нагласи спрямо тях. Затова се удивяваше как ловната дружинка в селото се канеше да редуцира тези горски царе мечовците до луканка и кожи над камините...
Огнян изяде един шоколадов бонбон, който намери в къщата, сигурно стоял там десетина години – и го присви корем. Милена пък заяви, че някоя от клюкарките го е урочасала. Той се усмихна – нали работата му по цял ден се състоеше да се гмурка в човешките урочасвания и автоурочасвания на маладаптивните разбирания и програми – знаеше си, че не го ловят ...
Легнаха си рано. Канеха се да почетат книжка, но още на десетата минута богът на съня Хипнос се промъкна в съзнанията им. Тази нощ спаха непробудно дванадесет часа. Сън, който отми целия градски пукот и стрес от отворените им вибриращи в резонанс с природата наоколо сърца.
Този сън беше различен. Не толкова сън, колкото живо, ясно и изцяло осъзнато пътуване. Сякаш осъзнатото му намерение към сливане с Вселената, тази дългогодишна практика на молитвено състояние и съзерцание, на медитативно съзнание сега бе получила виза за един различен свят. А планината с фината си отворена за целокупния живот вибрация сякаш разтвори звезден субпространствен проход за съзнанието му.
Отначало засънува нормален смилащ преживяванията му сън. Младите набъбнали гърди на своя пациентка, после сънят му автоматично преработи някои страхове и желания. Подобно на вродена способност за невролингвистично програмиране, сънят десензитизираше страхове, задоволяваше желания, преодоляваше травми и наранености. Тази нощ дори тази нормална психо - програмистка работа на съня Огнян преживяваше изключително наситено, ярко и съзнателно. Дори можеше да побутне оттук оттам, да промени сценария, да присъства осъзнато и преживява и най-страховите сценарии, знаейки, че това е просто сън, един вътрешен препрограмиращ, центриращ психиката филм.
Тази нощ той преживяваше дори делта съня на свободна от мисли и обозначавания празнота в едно дълбоко медитативно, пълно с блаженство осъзнато състояние. Тялото, потънало и загубено в шепота на реката, но духът някъде в сърцето на Вселената.
Следващият REM сън разтърси Огнян из основи. Това не беше просто сън. Той беше другаде. Някъде в необятния Космос, на един друг свят. Свят населен с хора, животни и растения. Различен свят с ярки багри, много светлина. Свят, в който общуването ставаше директно на езика на любовта, от сърце в сърце, от съзнание в съзнание. Самата планета светеше, кълбо от сгъстена енергия, ефирна и пулсираща в радостен ритъм. Имаше слаба гравитация. Огнян някак си се сля с вибрацията на планетата. Усети я чисто физически. Тя резонираше с пулса на собственото му сърце, с благоуханието на съзерцанието му. Огнян още от дете имаше странни визии за един различен свят. Свят различен от АЗ и МОЕ, които чуваше наоколо си, но свят на НИЕ и НАШЕ. Свят на свързаност и единство, на цялостност, сърдечност, обич и разбиране. Още от дете тези визии го грабваха и отнасяха другаде. Не просто мечти, а преживявания, извиращи от сърцето му, една свързаност с различен от тежкия и грубичък свят наоколо му. Усещания и визии, които не само виждаше, но преживяваше с всяка клетка на тялото си. С годините на израстването, в юношеството тези преживявания се потиснаха от нуждата от резонанс с обективния свят наоколо му. Но онези дълбоки медитативни опитности и фини когниции не се загубиха. Не, те просто чакаха да избуят отново през грубостта на дремещата обективност, в която беше потопен. Той знаеше, че дори този дремещ свят, в който трябваше да поживее за малко, има потенциала да се трансформира до по-големия и истински живот, който сърцето му живееше. А този малкият свят, изкривена проекция на истинския, служеше като тренажор на цялостната му когниция. Тренажор, в който съзнанието му поставено за мъничко бе нужно да се научи да обича и да живее в истината, дори през трудностите и бариерите на двумерното невежество. Да се научи да се ресвързва, да пресъздава себе си, както диамант се шлифова в трудностите.
Там, в този свят ДОМ, всичко бе подвижно, течащо и променливо, но и дълбоко единно в основата си. Хората за миг можеха да променят облика, ръста и формата си. Но не формата ги определяше, а вибрацията на съзнанието. Хората знаеха, че природата е в тях и те са в нея. Всяко животинче наоколо живееше в собствения им емоционален и когнитивен живот, а всяко растение в енергията и усещанията им. Огнян знаеше, че съществата са хора, че другите са животни или растения със сърцето си. Външно всичко се преливаше във всичко. И в същото време зад тази дълбока свързаност на сърдечно и енергийно ниво, всеки човек бе индивидуален и различен, а всяко животинче или растение уникални – личности. Животните имаха развито мислене и повече приличаха на онези земни човеци, които сега Огнян бегло си спомняше. А хората – по-скоро Деви, светещи същества от лъчезарна когниция. Една различна когниция, мислене директно, слято с обекта си, мигновено и лъчисто. По-скоро мъдро знаене, виделина, отколкото дистанцирано анализиране. Животните имаха мислене, подобно на земната логика. Но дори при тях, тя беше само допълнителен инструмент по ползване на света наоколо. Растенията в този свят, по менталния си капацитет удивително напомняха земните животни. А и се движеха и летяха в по-слабата гравитация на този космичен ДОМ. А минералите пък приличаха по развитието си на земните растения – по-подвижни, пулсиращи и усещащи живота и част от него. Сякаш цялата еволюция тук се преживяваше на едно стъпало напред от тази на земята. Дребните противоречия, които разбира се, че се случваха, напомняха на най-хармоничните отношения в онзи дремещ свят, за който Огнян вече почти не си спомняше. Боже, как се радваше сърцето му в този свят. Колко у дома се чувстваше той тук.
Тя се казваше Ая. Слънчево момиче. Веднага я позна. Беше половината от него самия. Косата и от слънчеви лъчи се свличаше по раменете от нежно ухание. Тя проникна в него, той в нея. Едно неописуемо сливане в онзи мощен, но тих и естествен огън на любовта. Сливане на души и тела. Защото там, в този свят, телата се преливаха в душите, а душите в телата. Цялата Вселена участваше в това сливане и се радваше заедно с тях. Сферите звучаха в прекрасна музика, от обичта им се раждаха нови галактики, а светлината на обединението им ги осветяваше.
Тялото на Огнян спеше в леглото, опиянено от омайните планински билки, а той самият живееше цял един живот – обратно у дома. Дом, за който винаги мечтаеше, бленуваше и тъжеше. Дом, който цял живот го зовеше с тих, безмълвен, но сладкозвучен сърдечен призив. Там той бе истински, а тук, на леглото спеше сянката му. Тя дремеше и през повечето от останалото време - просто твърдата материя на тази черупка трудно пропускаше светлината на целостта.
Слят в блаженството на вечността, Огнян все пак имаше връзка със земната си черупка. В следващия и REM сън подсъзнанието и, като уплашено животинче, роди своите привични афекти, страхове, страсти и подозрения. Някак си животът там, в този небесен свят, се стори прекалено идеален на подсъзнанието – то се уплаши. Започна да се съмнява в добрите намерения на космическите си събратя, на животните и растенията. Стори му се, че сигурно го лъжат. Ая се усмихна тъжно и галещо. Помаха за сбогом на Огнян. Тя знаеше, че срещата им е за малко. Той все още бе свързан към земния тренажор, наречен живот. Всичко се разми в спиралите на спускането от великия живот обратно в малкия земен университет. Космическият гейт любящо върна вечността на Огнян обратно в малката земна черупка, като остави отворената вратичка там, в сърцето му.
Огнян се събуди на леглото в селото. Помилва Милена нежно. Спомняше си всичко. Знаеше всичко. Знаеше мисията си тук и сега,осъзнаваше духа си, но и психодинамиката на земното си тяло – черупка. Отиде да плеви градината, спокоен и тих. А духът му отново провеждаше гласа на безмълвието, неизречимите слова на онзи най-близък и скъп космически дом. Огнян продължи да изгражда моста между двата свята – във всяко свое дихание, стъпка и когниция ...
...........................................................................................................................................................
Забележка: горното е спонтанно написан разказ. Всякакви прилики с лица и места са случайни.
Автор: Орлин Баев, обикновен човек
България
21.07.10, 12.40 p.m.
Recommended Comments