Челото на човека

Колко дълъг път е трябвало да се измине, за да се стигне от плоското, слято почти с гръбнака чело на змията, до високото, добре моделирано чело на човека. Изразен геометрически, този път е равен на един полукръг от 180 градуса. Начертан на книга, този полукръг не би ни казал нищо — една гола линия, еднообразна сякаш във всичките си точки. Но ако тя би се проектирала във време и пространство, ако би се превърнала в история, всеки градус от нея би оживял, би се превърнал в цял свят от живи същества, обречени от една предвечна воля да прекарат земното си съществувание при различни геологични и климатични условия, в разни среди, в разни епохи и времена, за да изпълнят своето предназначение в плана на еволюцията.

И ето, ние имаме най-сетне пред себе си човека с неговото високо издигнато чело. Навярно челото на човека, както впрочем и сам той, не е достигнало своя завършен вид. То още се строи, още се моделира. Че това е така, говори ни самото разнообразие на чела у разните хора — от ниски, плоски и едва моделирани чела, минавайки през много междинни форми, ние достигаме до високите, просторни и красиво изваяни чела, по които се чете мисълта и прозрението на гения. И наистина, бихме ли могли да си представим един гениален човек с ниско чело? Ниското чело ни напомня схлупено небе и тесен кръгозор — виждат се хубаво само близките неща и предмети, но няма далнини, няма необозрими простори, и най-вече няма небе. Високите чела ни напомнят широките кръгозори, които се откриват от високите планински върхове — надолу необозрими гледки, а нагоре небесните простори, в които се чувства безкрая на космичното пространство.

Но да оставим поетичните сравнения и образи и да видим, що ни казва за челото френологията.

Френолозите са открили, че челото наистина е израз на интелектуалния живот на човека. Те са открили по него специални места, които изразяват развитието на мозъчните центрове, свързани с разните умствени способности. Така например, в челните издатини над веждите, сиреч в долната част на челото, те са локализирали разните центрове на възприятие. В средните части на челото те са локализирали представните центрове, а в горната част — мисловните, разсъдъчни центрове. Някои френолози и психофизиогномисти отиват още по-нататък в разпределянето на челото и го делят от долу на горе на следните зони: 1) зона на възприятията; 2) зона на представите; 3) зона на конкретното практично мислене; 4) зона на абстрактното, идеално и умозрително мислене; 5) зона на интуицията, съзерцанието и творческото въображение.

За да съкратя изложеното, ще дам една фигура за разпредялбата на разните умствени способности, така както ни я дава френологията.

Едно внимателно разглеждане на фигурата ни показва, че всички ония, у които долната част на челото е силно развита, имат и добре развит предметен ум — те лесно възприемат и схващат всичко онова, което има пряко отношение към предметния, физическия свят: пространствена позиция на предметите, взаимно положение и разстояние, форма, големина и размери, цвят, тегло, порядък и наредба по външни белези, по служба и практично предназначение, количествено пресмятане.

Изразено на кратко, всичко онова, което се мери, тегли и брои, попада в сферата на техните умствени интереси. Бихте ли могли да си представите един добър естественик без силно развити наблюдателни и възприятни способности? Той трябва да има преди всичко добре развита способност за форма, защото по някой път малки различия във външния вид на някой от растителните или животински екземпляри, някоя малка вариация на даден признак или белег прехвърля този екземпляр към друг вид. Съвременните естественици, особено след откриването на микроскопа,

http://www.beinsadouno.com/images/board/forehead.jpg

F - форма; 1. Големина (размер); 2. Тегло (тежест, равновесие); 3. Цвят; 4. Ред; 5. Смятане; 6. Памет за места; 7. Време; 8. Тон (музика); 9. Памет за факти, събития; 10. Наблюдателност; 11. Причинност; 12. Сравнение; 13. Интуиция, прозрение; J - Въображение (идеация); 14 Веселие (учтивост).

са дошли до такава тънка наблюдателност, че последната е, наистина, понякога достойна за учудване. Такава наблюдателност проявяват физиците-експериментатори, както и химиците. Какво би правил един физик, ако не притежаваше покрай другите умствени способности, които са безспорно необходими за упражняване на неговата специалност, и добре развит усет за тегло, големина и брой? Можете да си представите до каква психологична тънкост е достигнал у съвременния физик усета за мярка, тегло и брой, ако той се опитва — макар и чрез инструменти — да мери, тегли и брои дори и невидимите с просто око електрони. Някой може би ще каже, че той не ги мери и тегли непосредствено, а с помощта на фино построени инструменти. Да, но тези инструменти той ги е построил, за да увеличат външната, възприемна мощ на неговия тънко диференциран усет за тегло.

Тънко развит усет за тегло, покрай другите си художествени дарби, покрай усета за форма, големина и размери, трябва да има и скулпторът. Да знаеш, колко да удариш с млата, колко да натиснеш с пръст глината, с една реч какво налягане да упражниш — това зависи все от този мозъчен център за тегло, тежест или налягане.

Развитието на центровете, които френолозите локализират в средната част на челото, именно: време, тон, памет за дати и събития, памет за места и пътешествия, дава друго направление на умствената дейност. Тук се явява един важен елемент, който характеризира тази група способности — времето. Докато в първата група способности, локализирани непосредствено над веждите, играеше основна роля пространството, схванато като нещо, което отделните предмети “заемат”, и в което те се разполагат (не можем тук да възприемем нищо, ако то не заема известно пространство, ако няма известни "Измерения"), във втората група основна роля играе времето, процеса, събитието. Тук са важни не предметите с техните особености, а процесите, събитията, които са станали, стават или ще станат във времето. Няма да се впускам да разглеждам оная дълбока психологична връзка, която съществува между времето и свързаните с него понятия за периодицитет и ритъм от една страна, и паметта и представянето — от друга. Ала не е случаен факта, дето френолозите откриват тия способности локализирани в средната челна зона. Тук се крие паметта на човека не само в един кратък период от време, а и от цялото му минало. Тази област е свързана с подсъзнанието — от нейното по-силно или по-слабо развитие зависи творческата дейност на човека, почиваща на паметта и асоциацията на представите. Историците, например, а също и писателите — белетристи, имат силно развита памет за събития и дати, за случки, тъй както географите пък и пътешествениците имат и силно развита памет за местности. В тази средна част на челото спада всъщност и онова, което се нарича понякога творческа фантазия. Дълбоко погледнато, тя се корени в сферата на природния ум, дето оперира представянето, паметта и сложният апарат на асоциацията на представите. Всъщност, фантазията не създава нищо ново — тя е само едно пресъздаване на миналото в нови съчетания и форми. Новото, в дълбок смисъл на думата, се дължи на въображението — или аз бих употребил израза идейна мисъл, идеация. Френолозите локализират въображението или идеацията в най-горната част на челото. В тази област спадат и сравнението, различаването, както и центърът на умозрителната, каузална или причинна мисъл. Тук е областта на чистия разум. Ако тия центрове са добре развити у един човек, той може да мисли отвлечено, да размишлява върху философски и теоретични въпроси, да дири по-далечните съотношения и причини на нещата. Най-горната част на челото заемат центровете на прозрението, интуицията, въображението или идейната мисъл — необходими способности на един гениален ум. Аз намекнах по-горе за разликата, която трябва да се прави между фантазията, която работи в сферата на творческия или природен ум, и въображението или идеацията. Много поети и писатели, които никога не са били в състояние да се издигнат в сферите на идейния ум, от където идва истинското вдъхновение, наричат с туй име онова чисто пасивно състояние, при което от тяхното подсъзнание нахлуват редица образи, които се свързват и групират спонтанно около един център, по законите на асоциацията. Ала има голяма разлика между тоя род “вдъxновение” и вдъхновението, което произтича от идейния свят — света на първичните идеи, дето функционира свръхсъзнанието. Само гениалните натури истински се издигат до него и съзерцавайки известни идеи, въплътяват тия идеи във форми, достъпни за хората, стоящи на по-нисък умствен уровен. Само от този свят на свръхсъзнанието идва истински новото.

Тази тънка разлика между творчески и идеен ум, между хората на творческата фантазия и идеацията, между талантите и гениите не винаги се схваща. Тя впрочем би могла да изпъкне само при едно подробно и задълбочено изследване на творенията на талантливи писатели, учени, поети, музиканти и на ония, в които е имало повече или по-малко проблясъци на гениалност. Но бързам да подчертая, че само едно външно изследване малко би допринесло за изясняване на този проблем. Тук е необходимо вживяване, прозрение, проникване в съзнанието на оня, който е творил, за да се схване полето, в което той е работил, както и механизма на неговата работа. А от тук е ясно, че оня, който никога не се е издигал до висшите сфери на умствената дейност, не може да разбере нейния характер и нейните закони и затова не е в състояние да схване съществените и особености. На това умствено ограничение се дължат ония недоразумения, които често се срещат в съчиненията на западни писатели, досежно природата на гения, както и досежно опита на мистиците. Тези писатели обикновено са склонни да виждат в недостъпните за тях преживявания на тия висши натури известни патологични прояви, и то само въз основа на външни, чисто привидни прилики. Оттам и нелепиците за близостта между гениалност и лудост, за “регресивни” и “инфантилни” душевни прояви у мистици и въобще у хора на духовния опит. Очевидно, в съзнанието на тия тесногръди учени, перспективата се губи, разликите се притъпяват, и всичко се прелива в онази зрителна плоскост, в която те съзнават и виждат нещата. Впрочем позната истина е, че хората са склонни да свеждат нещата към онова умствено ниво, на което те се намират. Те далеч още не мислят с цялото си чело.

От изложената по-горе топография на челото се вижда, че то не е само една част от черепа, покрита с гола кожа. То е цял един свят. Под неговата повърхнина, както под повърхността на земята, се крият богатите съкровища на умствения живот.