Разговор с вътрешното ми Аз

Здравей, мое вътрешно Аз!

Дълго време се опитвам да открия пътя към теб и след цял куп неудачи реших да ти напиша писмо. И може би този, епистоларния израз на мислите ми, ще ми помогне да стигна по-лесно до твоите двери, откъдето всъщност започвам самата Аз…

Беше време, когато не се замислях за теб… Може би защото не знаех за съществуването ти, или пък не вярвах, че тая отговорите на всички незададени въпроси нейде из кътчетата на необятната си душа... Тогава всичко беше някак по-лесно: нямаше ги колебанията и вътрешните терзания; не се замислях дали постъпвам правилно в даден случай, защото това само би ми донесло угризения, ако някъде системата дадеше грешка. А кой обича да се терзае от неудобни въпроси, още повече, когато си е сложил най-розовите очила! Това беше период на безтегловен полет, когато мечтите са колкото звездите в небето, а трудностите се понасят по-леко, тъй като нерядко отговорността за тях не е изцяло лична.

Но…, както е известно, на Земята все още действа с пълна сила Законът за гравитацията и рано или късно следва приземяване. За добро или зло, при мен сблъсъкът с реалността /тази, която не обича цвета на розите/, дойде твърде рано. Но все пак ми беше предоставено правото на избор – трябваше да реша или да порасна много бързо и да изоставя света на илюзиите, или да си остана за цял живот в него, с риск никога да не се науча да поемам отговорността за собственото си съществуване и за задачата, която ми е отредена.

Започна период на невероятно лутане. Бях пусната внезапно в бесния водовъртеж на Живота и трябваше или да се науча да се боря с него, или пък да се удавя нейде из дълбоките му вирове. Но аз не съм от хората, които се предават лесно, затова избрах да оцелея. Надраснах болката, прогоних сълзите, не допусках завистта, опитомих омразата… Това ме направи още по-силна, по-уверена, по-устремена, но и още по-странна… Не бях една от многото, защото си бях Аз – нестандартна, неконвенционална, неконтролируема, непокорна. Вечно търсеща истината, вярваща в Доброто, диреща най-нежните струни в душите, влюбена в свободата - свободата на духа, волността на мисълта, порива на волята…

24.04.2003

KIARA

Отговорът на вътрешното Аз , последвал след 3-годишно мълчаливо наблюдение

Браво на теб, непокорно същество, ти надмина всичките ми очаквания! В началото се боях, че ще се изгубиш изцяло в света на илюзиите и мечтите, без да се осмелиш да видиш нещата такива, каквито са. Но това е било бял кахър! Сега притесненията ми са още по-силни и не знам до къде ще стигнат... Ти загърби всичко детско и наивно в себе си, прости се с идеалите си, прати в забвение исконните си ценности. Толкова здраво стъпи на земята, че онази идеалистка, която някога ликуваше победоносно в теб, наведе смирено глава и си отиде. Нейното място се зае от една друга – материалистка, на която приказките за разни идеали никак не й се слушаха. Тя дойде изведнъж, без никой да я е канил, но се настани в душата ти с такава сила и власт, че ти дори нямаше време да възроптаеш срещу нашественичката. Вместо това само слушаше жестоките й наставления, докато накрая те се превърнаха в твое верую. Стана така, че докато някога, ако те удареха по едната страна, ти подаваше и другата, сега отвръщаш на удара с удар. Още по-лошо – сърцето ти не трепва от това, ами го правиш толкова умело, че дори и скрупули не остават в тебе. Ако някога идеалите бяха за теб това, за което радееше с цялата си душа, сега единственото, което те кара да възтържествуваш, е удоволствието от победата, постигната в света на материалните блага.

Спомняш ли си, когато някога четеше “Приказка за стълбата” на Смирненски и потрепваше от гнева на онеправданите, който се надигаше и в теб? Това време вече е далече; ти много бързо откри пътя на реалността и пое по него. И макар че този път е осеян с още по-големи препятствия от друма на бленуваните идеали, ти се справяше прекрасно с тях, защото лесно откриваше уловките по него и умело ги заобикаляше. Ще се изразя още по-директно, и ти нямаш право да ми се сърдиш, защото такава е истината: вече дори не си и спомняш какви бяха идеалите ти; само от време на време изпитваш някаква натрапчива носталгия по тях...

Добре, ще кажеш, че това е цената, която е трябвало да платиш, за да оцелееш. Но не ти ли се струва, че плати доста скъпо, за да постигнеш това, което хората без идеали го имат като даденост? В устрема си да се докажеш, да обявиш съществуването си, ти не разбираш, че губиш нещо много по-ценно от това да имаш авторитет и самочувствие – губиш себе си. Да, добре ме чу, губиш онази своя същност, която имаше една много точна преценка кое е добро и кое – зло, и не си затваряше очите пред неправдите.

Какво остана от стремежа ти към свободата? – само едното достойнство, дето още здраво си го пазиш, но знам ли до кога... Къде се изгуби онази нежна душа, която превръщаше всяко едно чувство в стих? Няма я. На нейното място вече ликува една самоуверена личност, която знае какво може и как да го покаже по най-добрия начин. Но това не е всичко – ти забрави мисията си, а именно да бъдеш винаги добра и да учиш хората да бъдат щастливи. Да, права си, отвреме на време те застигат проблясъците на прозрението, които те карат да се питаш: “Накъде изобщо съм тръгнала и знам ли до каква пропаст ме води този път?”.

Именно заради тези мигновения имам надеждата, че все още не всичко е изгубено при теб. Все още вярвам, че ти ще намериш баланса, ще съумееш да съчетаеш уроците, които идеалистката и материалистката ти дадоха, и да ги споиш в една здрава основа, на която да се опреш по пътя си към себе си.

Не забравяй - каквото и да правиш, където и да пътуваш, с когото и да се срещаш, с каквото и да се бориш – ти не можеш да избягаш от себе си. И добре, че е така, защото ти – това е целия свят, сбран в необятната ти душа, която винаги ще ти прощава залитанията, защото знае, че ти все пак ще намериш верния път и винаги ще те подкрепя...

30.05.2006 год.

00:26 ч.