Обичах ли както трябва?

Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем един до друг и до живота, който ни е даден.

Когато започваме да водим духовен живот, това, което е от значение, е просто: Трябва да сме сигурни, че нашият път е свързан със сърцето ни. Множество други виждания ни се предлагат на съвременния духовен пазар. Велики духовни традиции предлагат разкази за просветление, благословение, познание, божествен екстаз и за най-висшите възможности на човешкия дух. Сред широкия кръг учения, които са ни достъпни на Запад, често най-напред сме привлечени от тези бляскави и съвършено необикновени аспекти. Макар че обещанието да достигнем такива състояния може да се изпълни и макар че тази състояния действително представят ученията, в някакъв смисъл те са също една от рекламните техники на духовната търговия. Те не са целта на духовния живот. В края на краищата духовният живот не е процес на търсене или придобиване на някакво необикновено състояние или на специални сили. Всъщност такова търсене може да отвлече вниманието ни от нас самите. Ако не сме внимателни, лесно може да се окаже, че повтаряме в духовния си живот големите несполуки на нашето модерно общество - неговата амбиция, неговия материализъм и духовната му изолация.

Започвайки истинско духовно пътешествие, трябва да се държим много по-близо до дома, да се концентрираме пряко върху това, което е точно тук, пред нас, да се погрижим нашият път да бъде свързан с най-дълбоката ни обич. Дон Хуан учи Карлос Кастанеда така:

Оглеждай всеки път внимателно и отговорно. Изпробвай го толкова пъти, колкото намериш за необходимо. После задай на себе си и само на себе си един въпрос. Това е въпрос, който се задава само от много стар човек. Моят благодетел ми каза веднъж за него, докато бях млад и кръвта ми беше твърде буйна, за да мога да го разбера. Сега вече го разбирам. Ще ти кажа какъв е той: Този път има ли сърце? Ако има, пътят е добър. Ако няма, той е безполезен.

Ученията в тази книга са за намирането на такъв път със сърце, за предприемането на пътешествие, което ни преобразява и се докосва до дълбините на съществото ни. Да направим това, означава да намерим практика, която ни позволява да живеем в света изцяло и напълно от сърцето си.

Когато питаме: „Дали следвам път със сърце?", откриваме, че никой не може да ни даде определение какъв точно трябва да бъде пътят ни. Вместо това трябва да позволим на мистерията и красотата на този въпрос да намери отклик вътре в нас. Тогава някъде изотвътре ще дойде отговорът и ще се породи разбиране. Ако утихнем и се вслушаме задълбочено дори само за момент, ще научим дали следваме път със сърце.

Будистката традиция учи последователите си да разглеждат всеки живот като скъпоценен. Астронавтите, които напускат земята, също са преоткрили тази истина. Един от руските космонавти описва това по такъв начин: „Качихме на космическата станция малки рибки за някакви изследвания. Трябваше да прекараме там три месеца. След около три седмици рибките започнаха да измират. Колко ни беше жал за тях! Какво ли не направихме, за да ги спасим! На земята риболовът ни доставя голямо удоволствие, но когато си сам и надалеч от всичко земно, всяка проява на живот е особено добре дошла. Просто виждаш колко скъпоценен е животът." В същия дух един астронавт след приземяването на капсулата си отворил люка, за да усети мириса на влажния земен въздух. „Аз просто се наведох и я допрях до бузата си. Наведох се и целунах земята."

За да видим скъпоценността на всички неща, трябва да посветим цялото си внимание на живота. Духовната практика може да ни доведе до това съзнание без помощта на космическо пътешествие. Когато животът ни започне да се прониква все повече и повече от присъствие и простота, вътрешната ни обич към земята и всички същества започва да се проявява и да оживява пътя ни.

За да разберем по-задълбочено какво предизвиква това усещане за скъпоценност и как то придава смисъл на един път със сърце, да поработим върху следната медитация. В будистката практика карат човека да прецени как да живее добре, като размисли върху смъртта си. Традиционната медитация за тази цел е да седнете спокойно и да почувствате преходността на живота. След като прочетете този абзац, затворете очи и почувствайте смъртността на това човешко тяло, което ви е било дадено. Смъртта ни е сигурна - остава само още да научим кога ще настъпи. Представете си, че сте накрая на живота си - следващата седмица, следващата година или следващото десетилетие, някога в бъдещето. А сега се върнете мислено назад през целия си живот и си спомнете две добри дела, които сте извършили, две неща, направени от вас, които са хубави. Няма защо да са нещо грандиозно. Каквото иска да излезе наяве, нека се покаже. Представяйки си и припомняйки си тези добри дела, дайте си сметка също как тези спомени влияят върху съзнанието ви, как преобразяват чувствата и състоянието на сърцето и ума, когато ги виждате.

След като сте завършили това размишление, много внимателно се вгледайте в характера на тези ситуации, какво се съдържа в един момент на доброта, изолиран от цял един живот на думи и действия. Почти всички, които могат да си спомнят такива дела в тази медитация, откриват, че те са забележително прости. Това рядко са неща, които човек би написал в служебната си автобиография. За някои моментът на доброта е просто когато са казали на баща си, преди да умре, че го обичат, или когато насред най-важните си работи са хукнали през цялата страна, за да гледат децата на сестра си, докато тя се лекува след автомобилна катастрофа. Една начална учителка просто се видя в утрините, когато е държала за ръка децата, разплакани в един тежък за тях ден. В отговор на тази медитация една жена вдигна ръка, усмихна се и каза: „На претъпкана улица, когато едновременно стигнем до място за паркиране, винаги отстъпвам мястото на другия." Това беше доброто дело в нейния живот.

Друга жена, медицинска сестра към шейсетте, отгледала деца и внуци, която беше живяла много пълноценен живот, си спомни следното: Била на шест години, когато една кола се повредила пред къщата им. Изпод капака излизала пара. Двама души в напреднала възраст излезли и заоглеждали колата и един от тях отишъл до автомата на ъгъла да се обади на техник. Те се върнали в колата и останали там голяма част от предиобеда в очакване да ги изтеглят. Любопитното шестгодишно момиче отишло при тях, заговорило ги и като видяло, че са прекарали дълго време в напечената кола, се върнало у дома. Без дори да ги попита, то приготвило поднос със сандвичи и чай с лед и им оставило подноса на тротоара.

Нещата, които са от най-голямо значение в живота ни, не са фантастични или импозантни. Това са моментите, когато се докосваме взаимно, когато присъстваме по най-внимателния или сърдечен начин. Тази проста и дълбока интимност е любовта, за която всички ние копнеем. Тези моменти, когато докосваме другите и сами биваме докоснати, могат да станат основа за един път със сърце и те се получават по най-непосредствения и пряк начин. Както казва Майка Тереза: „В този живот не можем да направим големи неща. Можем само да направим малки неща с голяма любов."

За някои хора това упражнение е много трудно. Не им идват на ум никакви добри дела или ако изникнат едно-две, веднага биват отхвърлени като повърхностни, дребни, нечисти или несъвършени. Това означава ли, че между сто хиляди дела на цял един живот няма и две добри? Едва ли! Всички сме имали много такива. Смисълът на това е друг, по-дълбок. Това показва колко сме сурови към самите себе си. Както съдим себе си по този безмилостен начин, само Иди Амин или Сталин биха ни назначили да председателстваме техен съд. Много от нас откриват, че нямаме много милост към себе си. Трудно бихме приели, че от сърцата ни спонтанно може да грее истинска обич и доброта. Но е така.

Да изживяваме един път със сърце, означава да живеем по начина, който ни показва тази медитация, да позволим на тона на добротата да проникне целия на живот. Когато отдаваме пълното си внимание на действията си, когато даваме израз на обичта си и виждаме скъпоценността на живота, добротата в нас расте. Едно просто, сърдечно присъствие може да започне да прониква по-голям брой моменти от живота ни. Така че трябва непрестанно да питаме сърцето си: „Какво значи да се живее така? Дали пътят, начинът, по който сме избрали да живеем живота си, води към това?"

Поради стреса и сложността на живота си можем да забравим най-дълбоките си намерения. Но когато хората стигат до края на живота си и се обръщат назад, въпросите, които най-често задават, обикновено не са: „Колко имам в банковата си сметка?", „Колко книги написах?" или „Какво съм изградил?" и подобни на тях. Ако имате привилегията да сте с човек, който си дава сметка, че умира, ще видите, че въпросите, които си задава такъв човек, са много прости: „Обичах ли както трябва?", „Пълноценно ли живях?", „Научих ли се да оставям, да се разделям с всяко нещо?".

Тези прости въпроси достигат до самото сърце на духовния живот. Когато преценяваме дали сме обичали, както трябва, и дали сме живели пълноценно, можем да видим начините, по които нашите сърдечни връзки и страхове са ни ограничавали и можем да видим много възможности сърцата ни да се отворят. Дали сме си позволили да обичаме хората наоколо си, семейството си, земята, на която живеем? И дали сме се научили също да се разделяме? Дали сме се научили да преминаваме през превратностите на живота с благосклонност, мъдрост и съчувствие? Дали сме се научили да прощаваме и да живеем чрез сърцето, а не като произнасяме оценки и присъди?

Раздялата е основна тема в духовната практика, когато виждаме скъпоценността и краткостта на живота. Когато се налага раздяла, а не сме се научили на това, ние много страдаме, а когато стигнем до края на живота си, се случва да преминем през нещо като интензивен курс. Рано или късно трябва да се научим да се разделяме и да позволим на пълното с превратности тайнство на живота да преминава през нас, без да се страхуваме от него, без да се вкопчваме в това или онова.

Познавах една млада жена, която се грижеше за майка си по време на продължително лечение от рак. Част от това време майка й беше в болница, свързана с дузина тръбички и машини. Майката и дъщерята заедно решили, че майката не бива да умре по този начин и когато болестта напреднала, свалили от нея всичките там медицински джунджурии и я пуснали у дома. Ракът продължавал да се развива. И все пак на майката не било лесно да приеме болестта си. Тя се опитвала да управлява домакинството от леглото си, да плаща сметки и да не губи от поглед всичките си обичайни дела. Борела се с физическата си болка, но повече с неспособността си да се раздели. Един ден насред тази битка, чувствайки се вече много по-зле и малко объркана, тя извикала дъщеря си и казала: „Мила моя, изключи ми вече апарата, моля те." А дъщеря й внимателно обяснила: „Майко, ти не си на апарат." Някои от нас имат много да учат за раздялата.

Раздялата и преминаването през живота от една промяна към друга води до съзряване на духовната ни същност. Накрая откриваме, че да обичаш и да се разделяш могат да бъдат едно и също нещо. И в двете няма стремеж към притежание. И двете ни позволяват да се докоснем до всеки момент от този изменчив живот и ни позволяват да присъстваме изцяло, каквото и да идва по-нататък.

Има стара история за един знаменит равин в Европа, който един ден бил посетен от човек, дошъл с кораб от Ню Йорк, за да го види. Човекът стигнал до мястото, където живеел великият равин, голям дом на улица в европейски град, и му посочили стаята на равина, която била на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, един стол и малко книги. Човекът бил очаквал много повече. След поздравите, попитал: „Рави, къде са вещите ви?" Равинът отвърнал с въпрос: „Ами твоите къде са?" Посетителят отговорил: „Но, рави, аз само минавам оттук", а учителят отговорил: „И аз също, и аз също."

За да обичаме пълноценно и да живеем добре, се изисква да си дадем сметка в края на краищата, че нямаме никакво притежание или собственост - нито къщите ни, нито колите, нито тези, които обичаме, нито дори собственото ни тяло. Духовната радост и мъдростта не идват от притежанието, а от способността ни да се отворим, да обичаме по-пълноценно и да бъдем подвижни и свободни в живота.

Това не е урок, който търпи отлагане. Един голям учител обясняваше това така: „Бедата ти е, че си мислиш, че имаш време." Ние не знаем колко време имаме. Какво би било да живеем, като знаем, че това може да е последната ни година, последната ни седмица, последният ни ден? В светлината на този въпрос можем да изберем път със сърце.

Понякога е нужен шок, за да ни събуди, за да ни свърже с нашия път. Преди няколко години бях извикан от сестрата на един човек да го посетя в някаква болница в Сан франциско. Той беше към края на трийсетте си години и вече беше богат. Имаше строителна компания, яхта, ранчо, градска къща, фабрика. Един ден, докато карал БМВ-то си, изгубил съзнание. Изследванията показали, че има мозъчен тумор, меланом, бързо развиващ се вид рак. Лекарят казал: „Искаме да ви оперираме, но трябва да ви предупредя, че туморът е в центъра на говора и разбирането. Ако отстраним тумора, можете изцяло да изгубите способността да четете, да пишете, да говорите, да разбирате какъв да е език. Ако не оперираме, вероятно имате още шест седмици живот. Моля, обмислете това. Искаме да оперираме на сутринта. Дотогава трябва да ни кажете."

Посетих този човек същата вечер. Той беше в състояние на пълен покой и размишление. Както можете да си представите, той беше в необичайно състояние на съзнанието. Такова пробуждане може да дойде понякога от духовната ни практика, но за него то беше дошло от извънредните обстоятелства. Когато разговаряхме, той не говореше за ранчото или яхтата си, нито за парите си. Там, накъдето се беше отправил, валутата на банковите сметки и БМВ-тата не е в обръщение. Всичко, което има стойност във време на значителна промяна, е валутата на сърцето - способността и разбиранията на сърцето, които са се развили в нас.

Двайсет години преди това, в края на 60-те този човек се бил занимавал малко с медитация, малко бил чел Алън Уотс и когато се беше изправил пред този момент, той се беше опрял на това и за това искаше да говори: за духовния си живот и разбирането си за раждането и смъртта. След най-задушевен разговор той спря, за да помълчи известно време и да поразмишлява. После се обърна към мен и каза: „Достатъчно говорих. Може би изприказвах твърде много думи. Тази вечер изглежда толкова скъпоценно преживяване просто да пийнеш вода от чешмата или да гледаш гълъбите как излитат във въздуха от перваза на медицинския център. Те ми изглеждат толкова прекрасни. Да гледаш как птицата пори въздуха, това е вълшебство. Не съм приключил с този живот. Може би просто ще го доживея по-тихо." След четиринайсет-часова операция, извършена от много добър хирург, сестра му го посетила в реанимацията. Той погледнал нагоре към нея и казал: „Добър ден." Успели били да отстранят тумора, без той да изгуби говора си.

След като напусна болницата и се възстанови от рака, целият му живот се промени. Той продължи отговорно да изпълнява деловите си задължения, но вече не беше работохолик. Той прекарваше повече време със семейството си и стана съветник на други хора с диагноза рак и тежки заболявания. Той прекарваше голяма част от времето си сред природата и също толкова много часове даряваше обич на хората около себе си.

Ако го бях срещнал преди онази вечер, можех да го сметна за духовен неудачник, защото за малко се беше занимавал с духовна практика и после напълно я беше изоставил, за да стане бизнесмен. Той като че ли напълно е бил забравил всички тези духовни ценности. Но когато нещата опряха дотам, когато той се поспря да размисли в момента между живота и смъртта си, дори малкото духовна практика, до която се беше докоснал, се оказа много важна за него. Никога не знаем какво научават другите и не можем да съдим за нечия духовна практика набързо или лесно. Всичко, което можем да направим, е да надникнем в собственото си сърце и да се запитаме кое е важно в начина ни на живот. Кое би могло да ме доведе до по-пълно отваряне, по-голяма честност и по-дълбока способност да обичам?

Един път със сърце трябва да включва също уникалните ни дарби и творчески способности. Външният израз на сърцето ни може да е писането на книги, издигането на здания, създаването на начини, по които хората да служат един на друг. Той може да бъде учителството или градинарството, професията на сервитьора или музиканта. Каквото и да изберем, творенията на живота ни трябва да идват от сърцето ни. Обичта ни е източникът на всяка енергия за създаване и свързване. Ако действаме без връзка със сърцето, дори най-важните неща в живота ни могат да станат бездушни, безсмислени или стерилни.

Може би ще си спомните, че преди няколко години се появи поредица от статии по вестниците относно плановете да се създаде банка за сперма на Нобелови лауреати. Тогава една засегната феминистка писа в Бостън Глоуб, че ако има банки за сперма, трябва също да има и за яйцеклетки. Бостън Глоуб отпечата отговор на Джордж Уолд, който сам е биолог с Нобелова награда, джентълмен и при това мъдър човек. Джордж Уолд й пишеше:

Вие сте напълно права. За зачеването на Нобелов лауреат е нужна колкото сперма, толкова и яйцеклетка. Всеки от тях е имал майка, а не само баща. Каквото щете говорете за бащите, но приносът им за зачеването всъщност е доста малък.

Но аз се надявам, че не предлагахте сериозно създаването на банка за яйцеклетки. Като изключим Нобеловите лауреати, технически не се иска кой знае какво за такава банка. Има известни проблеми, но нищо по-трудно, отколкото е в другите технологии ин витро. ... Но представете си някой мъж, толкова суетен, че да си науми да вземе яйцеклетка от такава банка за гении. После той ще трябва да я оплоди. След като я оплоди, къде ще иде с нея? При жена си? „Ето скъпа - ще каже - Току що взех тази гениална яйцеклетка от банката и самолично я оплодих. Ще поемеш ли грижата за нея?" „Имам си собствени яйцеклетки, за които да се грижа - ще отговори тя. - Знаеш ли какво да направиш с гениалното си яйце? Наеми си жена. И докато трае това, най-добре да си наемеш и квартира."

Виждате, че просто няма да стане. Истината е, че това, което действително е необходимо, не са Нобелови лауреати, а обич. Как мислите, че се печели Нобелова награда? От липса на обич. Човек толкова много желае обич, че се труди непрестанно и свършва като Нобелов лауреат. Това е утешителна премия.

Важното е обичта. Забравете за банките за сперма и за яйцеклетки. Банките и обичта са несъвместими. Ако не знаете това, значи не сте посещавали скоро банката си. Така че просто се упражнявайте в обич. Обикнете някого от Русия. Ще се изненадате колко е лесно и как ще грейне денят ви. Обикнете някого от Иран, от Виетнам, хора не само тукашни, а навсякъде. После, когато сте овладели това наистина добре, опитайте нещо трудно, например да обикнете политиците в нашата столица.

Копнежът по обичта и движението на обичта стоят зад всичките ни дейности. Щастието, което откриваме в живота, не идва от притежаване или собственост, нито дори от знание. То е откриването на тази способност да обичаме, да се отнасяме с обич, свободно и мъдро към целия си живот. Тази обич не иска да притежава, не е властна и обсебваща, а произлиза от собственото ни усещане за душевно равновесие и за връзката ни с всичко. Затова тя е щедра и будна и зачита свободата на всички същества. Чрез обичта пътят ни може да ни доведе дотам да използваме дарбите си, за да лекуваме и да служим, да създаваме мир наоколо си, да почитаме святото в живота, да благоговеем пред всичко срещнато и да желаем доброто на всички същества.

Духовният живот може да изглежда сложен, но в същността си не е такъв. Можем да намерим яснота и простота дори насред този сложен свят, когато открием, че това, което сърцето ни придава на живота, е най-важното. Обичаният дзен-поет Рьокан обобщава това с думите:

Дъждът е спрял, облаците са се пръснали

и времето отново е ясно.

Ако сърцето ти е чисто, всички неща в твоя свят са

чисти....

Тогава луната и цветята ще те водят по

Пътя.

Всички други духовни учения са напразни, ако не можем да обичаме. Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем едни други и до живота, който ни е даден. Важното е как живеем. Ето защо е толкова трудно и толкова важно да си поставим този въпрос: „Изживявам ли пътя си пълноценно, без съжаление ли живея?", така че в последния ден от живота си, когато и да е той, да можем да кажем: „Да, аз изживях пътя си със сърце."

Медитация по любяща доброжелателност

Любящата доброжелателност е плодоносната почва, от която може да израсне единен духовен живот. При наличието на обичащо сърце всичко, което се опитваме да направим, всичко, което срещаме, ще се отвори и ще потече по-лесно. Макар и при много обстоятелства любящата доброжелателност да може да възникне в нас естествено, тя може също да се култивира.

Следващата медитация е практика отпреди 2500 години, която използва повторение на фрази, образи и чувства, за да предизвика любяща доброжелателност и дружелюбие към себе си и към другите. Можете да експериментирате с тази практика, за да видите дали е полезна за вас. Най-добре е да започнете, като я повтаряте отново и отново в продължение на петнайсет или двайсет минути веднъж или два пъти дневно на спокойно място в течение на няколко месеца. Първоначално тази медитация може да ви се стори механична или скована или дори да води до своята противоположност, чувство на раздразнение и гняв. Ако стане така, особено важно е да бъдете търпеливи и внимателни към себе си и да позволите всичко, което се появи, да бъде прието в дух на благоразположение, внимание и доброта. Когато му дойде времето, дори пред лицето на вътрешни затруднения, любящата доброжелателност ще избуи.

Седнете удобно. Нека тялото ви да се отпусне и да бъде спокойно. Колкото е възможно, успокойте ума си, като се отърсите от планове и грижи. Тогава започнете да повтаряте в себе си следните фрази, като ги отправяте към вас самите, защото, без да обичате себе си, е почти невъзможно да обичате другите.

Да се изпълни сърцето ми

с любяща доброжелателност.

Нека да се чувствам добре.

Да се изпълни душата ми с покой и безметежност.

Нека да се чувствам щастлив.

Докато изговаряте фразите, бихте могли и да използвате образите от указанията на Буда: представете си, че сте малко и обичано дете или се почувствайте такива, какзито сте сега, обгърнати от любяща доброжелателност. Нека чувствата да идват с думите. Нагодете думите и образите, така че да намерите точно фразите, които най-добре отварят сърцето ви за добротата. Повтаряйте фразите отново и отново, като оставяте чувствата да изпълнят тялото и душата ви.

Повтаряйте тази медитация седмици наред, докато не се развие чувството ви на любяща доброжелателност към вас самите.

Когато се почувствате готови, в същата медитация можете постепенно да разпрострете фокуса на любящата си доброжелателност върху други. След себе си изберете някой благодетел, някой в живота ви, който истински ви е обичал. Представете си го и с пълно внимание повтаряйте същите фрази: Да се изпълни сърцето му/й с любяща доброжелателност и т. н. Когато се развие любящата доброта към вашия благодетел, започнете да включвате в медитацията други хора, които обичате, като си ги представяте и повтаряте същите фрази, за да предизвикате чувство на любяща доброжелателност към тях.

След това постепенно можете да започнете да включвате други: приятели, членове на комуната, съседи, хората навсякъде, животните, цялата земя и всички същества. После може да се опитате да включвате най-трудните хора в живота ви, като пожелавате и те също да се изпълнят с любяща доброжелателност и покой. След известна практика може да се развие устойчиво чувство на любяща доброжелателност и в течение на петнайсет или двайсет минути ще сте в състояние да включите много същества в медитацията си, като тръгнете от себе си, преминете през благодетеля и хората, които обичате, и стигнете до всички същества повсеместно.

Тогава може да се научите да я практикувате навсякъде. Можете да използвате медитацията по време на транспортни задръствания, в автобуси и самолети, в чакалнята на лекаря и при хиляди други обстоятелства. Практикувайки мълчаливо тази медитация по любяща доброжелателност сред хора, незабавно ще почувствате чудодейна връзка с ТЯУ - силата на любящата доброжелателност. Тя ще даде покой на живота ви и ще ви държи свързани със сърцето ви.